***
Когато се събуди, единственото, което Кенеди знаеше, беше, че са минали часове.
Усещаше го в костите си.
Някой чукаше на вратата на апартамента ѝ, помисли тя. Съзнанието ѝ за почукването беше приглушено, но накрая то наистина я събуди изцяло. Тя седна и примигна, чудейки се кой може да е това.
Истън?
Това я накара да стане от леглото.
– Почакайте само секунда! – Извика тя, притеснена, че който и да е, просто ще си тръгне, ако не му съобщи, че е вътре.
Кенеди се запъти към банята и се огледа в огледалото.
Скулите стърчаха от лицето и ѝ и се стори, че очите ѝ изглеждат доста хлътнали, а бледостта на кожата ѝ беше определено бледа и нездрава на вид.
Боже, изглеждам ужасно.
Тя бързо нанесе малко фон дьо тен и червило; достатъчно грим, за да прикрие най-лошите недостатъци. Останалите щяха да бъдат излекувани само с подходящ сън, храна и упражнения. Да не говорим за това, че трябваше да си оправи главата.
Изтича от банята и облече чиста блуза и панталон, след което тръгна към вратата с най-близкото нещо до усмивка на лицето си, което можеше да постигне в момента.
Когато отвори вратата, там не стоеше Истън – разбира се, че не стоеше.
Беше Блейк.
Той държеше букет цветя и ѝ ги подаде.
– Днес мислех за теб – каза той. – Просто не знаех дали ще се прибереш толкова рано, но реших все пак да ти дам шанс. Предполагам, че имам късмет.
Кенеди държеше цветята несигурно, вдишвайки ароматния мирис, докато Блейк наблюдаваше внимателно реакцията ѝ. Тя се усмихна по-широко.
– Влез вътре, трябва да ги сложа във вода.
– Сигурна ли си? Не исках да те безпокоя. – Сви рамене той.
– Не ме безпокоиш – изобщо не. – Тя отвори вратата още по-широко, после се обърна и прекоси кухнята. – Нямам подходяща ваза – каза тя – Но ще ги сложа в нещо, докато успея да се сдобия с такава.
– Ами само почакай малко – каза ѝ Блейк. – За това са съседите, нали? – Той се обърна и излезе от апартамента.
Кенеди намери евтина ножица и отряза краищата на цветята, остави изрезките да паднат в кофата и за боклук.
След няколко минути Блейк се върна с красива лилава ваза.
– Ето я – каза ѝ той. – По-добре от нищо, нали? – Усмихна се той, очаквайки отговора ѝ.
Тя му се усмихна в отговор. Беше трудно да не се усмихваш около Блейк. Докато приемаше вазата от ръцете му, пръстите им се докоснаха и Кенеди се опита да различи дали между тях изобщо има искра.
За съжаление не усещаше нищо, което да прилича поне малко на химията, която имаше с Истън. А работата беше там, че Кенеди искаше да я усети. Блейк беше истински мил, грижовен мъж и сладка личност.
Така че защо не можеш да му дадеш шанс? Или харесваш само мъже, които се отнасят с теб като с мръсотия?
Усмивката на Кенеди помръкна, когато напълни вазата с вода в мивката и внимателно постави цветята в нея.
– Ето – каза тя. После постави вазата на малката кухненска маса. – Уау, това прави цялата стая по-светла. – Тя се обърна към Блейк. – Не беше нужно да го правиш. Сериозно.
Той я погледна директно.
– Но исках да го направя. Ти… ти го заслужаваш – каза той. След това погледна встрани, сякаш прекалено дългото взиране в нея го изнервяше.
– Благодаря, че го каза – отвърна тя тихо.
Блейк отново сви рамене.
– Нищо страшно – промълви той.
Кенеди усети, че сълзите и се приближават до повърхността, а гласът и се задушава, докато говори.
– Това не е нищо за мен. То… всъщност означава много. – И тогава тя наистина се разплака, въпреки опитите си да не го прави.
– Хей, хей, добре ли си? – Попита я Блейк, приближи се до нея и сложи ръка на рамото ѝ.
Дори сред сълзите си Кенеди забеляза, че все още не усеща никаква искра, никаква химия или вълнение от перспективата ръцете на Блейк да докоснат тялото ѝ.
Това е така, защото искаш само мъже, които не те искат обратно. Просто е.
Но от друга страна, може би би могла да се научи да се наслаждава повече на докосването му. Не беше като да я отблъсква или нещо подобно. Просто не усещаше нищо особено и със сигурност не и суровото привличане, което изпитваше, когато Истън беше наблизо.
Отново си мислиш за него. Спри да мислиш за него. Всичко е приключило.
– Престани – повтори тя, като едва след това осъзна, че е казала думите на глас като луд човек.
– Какво да спра? – Попита я Блейк.
– Нищо – каза тя и започна да плаче още по-силно. – Просто се държа глупаво.
Блейк пристъпи по-близо.
– Ела тук – прошепна той, придърпа я и я прегърна.
Кенеди позволи прегръдката, любопитна да види дали близостта му може да предизвика нещо – каквото и да било, но това не се случи, въпреки че получи от него усещане за комфорт, топлина и безопасност.
Блейк миришеше различно от Истън. Кожата на Блейк имаше слаб аромат на сапун, но Кенеди някак си го свързваше с бебешки сапун.
Той прокара ръка през косата ѝ.
– Кажи ми какво не е наред – каза той.
– Не мисля, че мога – отвърна тя, като сега се отдръпна.
– Обещавам, че съм наистина добър слушател.
Тя погледна в нежните му очи.
– Ще си мислиш колко съм жалка, ако ти кажа защо в момента ридая като малко дете.
– Силно се съмнявам в това. Не съм привърженик на това да съдя хората. – Веждите му леко се размърдаха, докато сякаш се опитваше да намери подходящия израз за момента.
Това накара Кенеди да се засмее.
– Виждаш ли? – Каза той. – Вече е по-добре, а ти дори още не си разказала за себе си.
Тя въздъхна дълбоко.
– Добре, ще говоря. Прав си, ще ми е от полза да имам някаква терапия.
– А това е много по-евтино. Може би дори ще получиш храна.
– Добра идея. Можем ли да се разходим? – Попита го тя.
– Разбира се. Нека да взривим този щанд за поп.
И така, миг по-късно двамата излязоха на ярката дневна светлина на Ню Йорк и започнаха да вървят заедно.
Цялото тяло на Кенеди се отпусна, докато поемаха свежия въздух, звуците и гледките на Ню Йорк. Преминаващи таксита, разтоварване на камион за доставки, полицай, който обясняваше на възрастна туристическа двойка как да стигне до центъра. Миризмите на различни видове храна се смесваха заедно с изгорелите газове на колите и аромата на паважа, смесвайки се с леко хладния въздух.
Блейк я погледна, докато вървяха. – Така че разкажи ми – каза той. – Какво те притеснява?
– Не съм сигурна откъде да започна.
– Винаги са ми казвали, че началото е най-подходящото място.
– Ум… това е нещо, което се отнася до тази история.
– Имам време. – Усмихна се той.
– Добре, изпроси си го. – Така че Кенеди започна от самото начало. Буквално.
Назад към част 3 Напред към част 5