***
По-късно следобед Брайсън я посрещна на централната гара. Той носеше поднос с две чаши кафе „Старбъкс“ и беше облечен в дънки, пуловер и характерната си усмивка.
Тъмните кръгове под очите му издаваха факта, че е доста изтощен.
Той вдигна компютърната чанта, преметната през рамо.
– Благодаря, че дойде – каза той веднага.
Скарлет сви рамене.
– Това е моята работа.
– Донесох ти едно кафе – каза той и ѝ подаде една от чашите. Когато върховете на пръстите му докоснаха нейните, тя изпита дълбока тръпка по гърба си.
– Не трябваше да го правиш – каза му тя.
Той се усмихна.
– Дължа ти поне едно кафе след всички гадости, през които те прекарах. Не знаех как ще го пиеш, затова ти донесох избор от захар и заместители на захарта. – Той бръкна в джоба си и сложи в ръката ѝ три кремчета и няколко пакетчета.
Тя усети как бузите ѝ пламват. Беше мило от негова страна да мисли за нея – дори романтично.
Разбира се, тя знаеше, че всъщност не е романтично, защото той го правеше като един вид предложение за мир.
Когато му се обади и му предаде предупреждението, което Макс беше предал на Кали, Брайсън веднага каза, че тази вечер ще разузнае мястото в Кънектикът. И, разбира се, Скарлет беше предложила да отиде с него и да му помогне.
Така че това беше начинът Брайсън да покаже благодарност за усилията ѝ.
Беше трогателно, че беше помислил за нея и дори беше стигнал дотам да вземе различни видове захар и спаленда и сметана за всеки случай.
Скарлет махна капачката на кафето си и изсипа в него спалендата и сметаната.
Брайсън я наблюдаваше.
– Значи ти си момиче на Спаленда.
– Да.
– Ще си го запиша за в бъдеще.
Тя върна капачката на кафето си и започна да върви към влака, който току-що беше пристигнал на гарата, като отпиваше дълги глътки от горещата течност, докато вървеше.
Вкусът беше тъмен и сладък и я сгряваше, докато поемаше течността.
– И как мина обядът с Хънтър и Кали? – Попита Брайсън.
Изненадващо Скарлет искаше да му разкаже как е било. Цялото нещо, дори частта за договора, който Лидия беше намерила. Щеше да е хубаво да сподели с някого, да получи чуждо мнение за това как се е справила с тази конкретна ситуация.
Но това беше невъзможно по много причини, като не на последно място беше фактът, че това щеше да отвори цяла кутия с червеи за БДСМ. И тогава можеше да и се наложи да му обясни, че някога е имала връзка с Хънтър.
Поради всички тези и други причини Скарлет просто сви рамене.
– Обядът беше добър – каза тя.
– Прекараха ли цялото време в мрънкане каква лоша работа върша?
– Едва ли.
Качиха се на влака и седнаха един до друг в задната част на един от вагоните. Брайсън позволи на Скарлет да седне до прозореца, а той зае мястото до пътеката. Беше много близко и тя не можеше да не забележи как изпитва тайна малка тръпка всеки път, когато кракът му докосне нейния.
Знаеше, че това е само фаза, малко влюбване, което щеше да отмине с времето.
Въпреки това беше смущаващо, защото не го очакваше.
Влакът започна да се движи и Скарлет прогони мислите от главата си.
Трябваше да се съсредоточи върху задачата, която и предстоеше. Отиваха в Стамфорд, Кънектикът… очевидно Брайсън беше говорил със собственика на хотел в този район, който се беше съгласил да им позволи да използват хотела му за филма.
Скарлет извади бележника и химикалката си.
– Вероятно трябва да обсъдим плана.
– Какъв план? – Брайсън отпиваше от кафето си. Тонът му сякаш показваше, че плановете в каквото и да е качество са нелепи.
– Ами това, което търсиш по отношение на обстановката – какви са съображенията, за да определиш дали искаш да я използваш или не във филма?
Той прокара ръка през вече разрошената си коса, после сви рамене.
– Просто ще го разбера, когато го видя. Имам мислена картина в главата си за това, което търся.
– Добре. – Тя почука с химикалката по тетрадката си и се опита да подбере внимателно следващите си думи. – Но трябва да има някакви определени качества, неща, които да можем да запишем, за да ни помогнат да стигнем до решение.
– Не съвсем. Просто ще огледам, ще поговоря със собственика. Чувствам се наистина добре.
– Добре. Има ли резервно място?
Той поклати глава.
– Няма резервен. Този ще бъде.
Скарлет въздъхна.
– Защо съм тук, ако никога не искаш помощта ми?
– Ти си тук, защото ценя мнението ти и компанията ти – каза той. – Но нямам нужда от мнението ти за всяка една задача.
– Просто имам чувството, че никога не искаш да ми дадеш никаква отговорност или информация. Предполага се, че трябва да планираме това заедно.
Брайсън се премести на седалката до нея.
– Не – каза той. – Не се предполага, че трябва да го планираме заедно. Ти си мой асистент. Предполага се, че ще ми помагаш. И точно сега можеш да ми помагаш в убеждението ми, че това място ще проработи.
– Забрави за това. – Тя затвори бележника си и се опита да го пъхне обратно в чантата си, но Брайсън се протегна, бърз като котка, и грабна бележника. Тя го задържа в ръката си и се дръпна назад, но той беше много по-силен от нея. Двамата останаха така за един дълъг момент, втренчили очи един в друг, а бележника беше между тях. Страната на устата му се изкриви в усмивка и той повдигна вежди, предизвиквайки я.
По гърба ѝ преминаха тръпки. Имаше чувството, че той е от онези мъже, които са свикнали да получават това, което искат, особено от жените. Тя обаче устоя на позицията си и не изпусна бележника, макар че ако искаше, лесно можеше да го измъкне от ръцете ѝ.
Накрая той го пусна, а на устните му се появи забавна усмивка. Беше я оставил да спечели този път.
Но нещо и подсказваше, че все пак е било при неговите условия.
– Виж – каза той. – Опитвам се да направя всичко възможно. Обикновено не правя нещата по този начин.
– Искаш да кажеш, че обикновено си напълно дезорганизиран и разсеян?
Той я погледна отстрани.
– Да.
– Ами аз обичам да съм организирана. Но ти не ми позволяваш да бъда.
– Добре. Добре, отказвам се. Нека се организираме – каза той. Все още я гледаше с онази забавна усмивка, сякаш я намираше за смешна и искаше да задоволи детската ѝ фантазия да играе асистент на голям режисьор.
С неохота Скарлет извади бележника си и започна да пише. За нейна радост и изненада Брайсън започна да говори. Първоначално думите му идваха бавно. Но скоро той се развълнува и думите заприиждаха по-бързо. Скарлет едва успяваше да се справи. Той премина през всичките си мисли за мястото, което щяха да разузнават – мрачен хотел, изпълнен с крещящи тапети и легла с балдахини. Скарлет беше впечатлена да открие, че Брайсън всъщност е много ориентиран към детайлите и има реална представа за това, което търси.
След около половин час бяха записали почти всичко в бележника ѝ, затова Скарлет го затвори и го прибра.
Много хора вече бяха слезли на различни спирки по пътя и сега във вагона беше тихо – чуваше се само звукът на влака по релсите, тракането и клатушкането по време на движение.
Брайсън отвори чантата си и извади лаптопа си.
– Трябва да поработя върху тези преработки – каза той, а изражението му вече издаваше истинска загриженост.
– За какво говореше Макс? – Попита Скарлет. – Защо е разстроен за твоите преработки?
– Защото е задник – каза Брайсън. – Отначало всички казваха само колко невероятен е сценарият ми, а после през последната седмица като че ли бележките се редяха една след друга. Имам страници и страници с предложения и въпроси.
– Сигурна съм, че каквото и да напишеш, ще бъде невероятно – каза Скарлет. Тя беше поласкана, че Брайсън се чувства достатъчно комфортно, за да ѝ признае това.
– Прочете ли изобщо сценария?
Тя се изчерви.
– Ами, не, не съм
Той ѝ се усмихна.
– Ще ти дам копие по-късно – има резервно в чантата ми. Трябва да го прочетеш и да го знаеш наизуст.
– Разбира се. Мога да започна веднага.
– Засега си свършила достатъчно работа. Просто се отпусни и се наслаждавай на пътуването.
Зад прозореца къщите, улиците и сградите преминаваха в мъгла.
Брайсън започна да пише на компютъра си и Скарлет го остави да се занимава с работата си, осъзнавайки колко голямо напрежение трябва да е изпитал с всичко, което се беше случило до този момент.
Стори ѝ се, че той никога не се е оплаквал от всички разсейващи фактори, с които е трябвало да се справя – Убиеца е застрелян, Макс иска Брайсън да се откаже от филма, премества се в Ню Йорк и е принуден да се учи почти изцяло сам, влиза в конфронтация с главния си актьор.
Брайсън е подложен на изпитание и всеки негов ход е подложен на огромен контрол. Нищо чудно, че искаше да се опита да контролира всеки детайл.
Тези малки детайли бяха единствените неща, които можеше да контролира.
Скарлет облегна глава назад на седалката и се опита да се отпусне. Но това беше трудно.
Не беше сигурна дали защото Брайсън беше толкова близо, или защото сега беше развълнувана да види този хотел, в който щяха да отидат. Тялото ѝ се чувстваше изпълнено с нервна енергия и тя стана и се изправи на седалката, като разтегна крака и огледа почти празния вагон.
На няколко метра срещу тях седеше красива млада жена и Скарлет забеляза, че тя крадешком поглежда Брайсън. Чудесно, помисли си Скарлет, всички ще ни зяпат заради насиненото му око. Брайсън приличаше на уличен бандит, помисли си тя и прехапа усмивката си. Тя седна обратно на мястото си, надявайки се, че собственикът на този хотел няма да съди Брайсън за това, че е целият в синини. Може би можеха да му кажат, че…
– Извинете – каза един глас. Това беше момичето от другата седалка, това, което ги беше гледало. Сега тя стоеше на пътеката и отметна кафявата си коса от лицето. – Извинете, вие сте Брайсън Тейлър нали?
Брайсън вдигна поглед от лаптопа си, разсеян.
– Да. Познавам ли ви?
Момичето се засмя и отвърна поглед, но по един много практичен начин, който Скарлет намери за неприятен. Това момиче не беше чак толкова смутено, колкото се преструваше.
– Не, не ме познаваш. Разпознах те по снимката ти във вестника. Знаеш ли, за цялата кавга в клуба? – Тя отново се усмихна срамежливо, но този път зад нея имаше леко намерение – очевидно това момиче беше достатъчно глупаво, за да намира лудориите на Брайсън за привлекателни. – Както и да е, просто трябваше да дойда и да те поздравя, защото прочетох за теб във „Варайъти“ и съм много развълнувана да видя „Мост и тунел“, когато излезе.
Брайсън се усмихна, а работата му сякаш беше забравена.
– Благодаря.
– Мога ли да ви помоля за автограф?
– Разбира се. Обичам да се срещам с фенове – каза Брайсън.
Скарлет извъртя очи. Беше сигурна, че това определено е първият фен, когото Брайсън среща в живота си, и първият автограф, който някога е подписвал.
Момичето се изчерви, което накара Скарлет да я намрази още повече.
Брайсън се обърна към Скарлет.
– Мога ли да заема химикалката ти, за да дам автограф на това прекрасно момиче?
Скарлет бръкна в чантата си.
– Отсега нататък трябва да се постараеш да не забравяш да си носиш собствени химикалки.
– Съжалявам. Следващия път.
Тя му подаде писалката си и той я вдигна във въздуха.
– Какво да подпиша?
Момичето прехапа устни.
– Какво ще кажеш за блузата ми?
– Твоята блуза?
– Сериозно, би било много готино.
Може би трябва да подпише циците ѝ, помисли си Скарлет. Вероятно наистина би си помислила, че това е готино.
Докато Брайсън се шегуваше, говореше и флиртуваше с брюнетката, Скарлет кипеше от ревност. И на всичкото отгоре се ядосваше на себе си, че изобщо ревнува.
Ти дори не го харесваш истински. Просто прекарваш време с него, а той е привлекателен и може би не е толкова голям кретен, колкото си мислеше в началото.
Но Скарлет знаеше, че има нещо повече от това. Мразеше това чувство – мразеше, че изведнъж всъщност се интересуваше какво мисли и прави Брайсън и че иска да бъде част от него.
Накрая, милостиво, жената си тръгна с подписаната си блуза и с историята си, която щеше да се върне и да разкаже на всичките си малки приятели.
Скарлет все още беше намръщена, когато Брайсън ѝ върна химикалката.
– Благодаря.
– Трябваше просто да продължиш и да и дадеш номера си.
– Може би, ако беше попитала, щях да го направя.
– Разбира се.
– Какво означава това – обърна се той към нея.
– Означава, че не трябва да флиртуваш и да се забавляваш, когато имаш да преписваш и хората зависят от теб.
Усмивката на Брайсън избледня и изражението му потъмня.
– Последно проверих, че не си ми учителка или детегледачка.
– Може би щеше да се справиш по-добре, ако бях.
– Знаеш ли, харесвам те, Скарлет. И напоследък търпиш много глупости заради мен. Така че просто ще се преструвам, че този малък разговор не се е състоял. – Той се върна към лаптопа си и започна да пише.
Назад към част 5 Напред към част 7