Глава 30
Мистерията на амулета
Топла ръка лежеше на рамото ми.
– Келси? – гласът на Кишан трепереше.
Поклатих яростно глава, неспособен да сдържа случилото се, не желаейки да приема ничия утеха.
Кишан падна на колене пред тялото на белия тигър. Внимателно започна да вади копията.
– Той… наистина… умря, нали? – попитах.
Кишан ме погледна с насълзени златни очи и кимна. Преглъщайки шумно, той погледна мъртвото тяло на брат си. После прокара трепереща ръка по очите си и нададе страшен вик. Издърпвайки копието от гърдите на Рен, той скочи и побягна.
Скачайки до мъртвото тяло на Локеш, Кишан вдигна копието и го заби в тялото на магьосника със замах. След това, разплакан, той падна на колене.
Дурга седна до Рен и изля еликсира в устата му. Но скъпоценната течност се стичаше само по устните му и капеше на земята. Знаех, че е безполезно. Дори чудотворният еликсир не можеше да възкреси мъртвите. Дурга разтърси Рен няколко пъти, докато казваше нещо на собствения си език. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Не издържах повече и грубо я отблъснах от Рен.
– Махни си ръцете от него! Ти ни предаде! Ако не беше ти, той щеше да е жив сега!
– Но аз не направих нищо! – Дурга отговори с мъка в гласа си – опитах се да стоя настрана. Ако Кишан…
– Не смей да обвиняваш Кишан! – изкрещях аз, сочейки с пръст първо Рен, а след това нея – Всичко се случи заради твоята безпомощност! Не можеш да направиш нищо сама! Трябваше да дойда тук и да ти свърша работата! Да стана богиня вместо теб. Знаеш ли, имам новини за теб. Омръзна ми да съм твой избраник. Разбра ли?
Тя кимна безжизнено и прошепна:
– И аз го обичах, малка сестричке.
Би било по-добре, ако не го каза.
– Обичала си го? Обичала?! Как смееш да говориш за любов? Пазнаваш го само от… месец, нали? Той беше мой, чуваш ли? Той беше мой много преди да го видиш и беше мой, когато умря! Единственото нещо, което ни разделяше в миналото и настоящето беше ти, винаги ти! В бъдещето ти открадна спомените му за мен, в миналото се опита да ми го отнемеш. Ако не беше ти, ние щяхме да сме заедно. И сега щяхме! Рен никога не е бил твой, чуваш ли?
Сълзи капеха от дългите мигли на Дурга.
– Но аз… аз никога…- започна тя, но аз ѝ обърнах гръб, не искайки да чуя какво има да каже.
Треперех от справедлив гняв, ръцете ми се свиха в юмруци по собствено желание. Предполагам, че в този момент можех отново да убия някого. Дурга клекна и ме погледна учудено, но какво ме интересуваше тя? Грабнах тежката лапа на Рен, пригладих бялата му козина, притиснах устни към нея.
Уморена да бъда оплитана в многото си ръце, метнах шал върху себе си и поисках бързо да ме превърнат отново в Келси. Това беше единственото нещо, което наистина исках – да бъда обикновено момиче от Орегон, да уча в университет и да излизам с момче, което обичам. Само че това не ми беше писано.
Докосвайки брошката, поисках да премахна цялата броня от мен и от тялото на Рен. Когато всичко беше готово, аз яростно хвърлих златната дрънкулка в краката на Дурга. Изглеждаше изтощена и съсипана, но не ми беше жал за нея ни най-малко. Без да каже дума, тя се наведе с усилие, взе брошката и отиде в горичката.
Пропълзях по-близо до Рен, сложих главата му в скута си. Плачейки, галех меките му уши и му повтарях отново и отново колко много го обичам.
– Върни се, моля те. – изхлипах аз – Имам нужда от теб, чуваш ли?
Отново бях заобиколена от смъртта, като в стар кошмар. Мъртви воини лежаха на полето около мен. Пепелта от изгорени демони се носеше във въздуха. Родителите ми, г-н Кадам, Рен. Всички умряха и аз вече не знаех защо трябва да живея.
Люлеех се от една страна на друга, притискайки Рен здраво към себе си. Кишан седна до мен, очите му бяха вперени в мен с болка. Усетих лека вина, но мъката ми бързо замени това чувство. Той отметна косата от мократа ми буза, мълчаливо я пъхна зад ухото ми.
Нещо се размърда в тревата, златна глава се надигна от гъсталака и запълзя към мен. Усмихнах се през сълзи и протегнах ръка, за да погаля Фаниндра. На изящното й тяло висеше огнен амулет. Когато го свалих, Фаниндра изпълзя по гърба на Рен. За няколко мига тя се взря в замръзналите очи на моя тигър, стреляща напред-назад с раздвоения си език.
– Можеш ли да го излекуваш? – попитах.
Фаниндра обърна глава към мен, погледна, после остави Рен, пропълзя по краката ми и се настани в скута ми.
Явно това означаваше не.
Вдигнах лявата си ръка и Фаниндра охотно се уви около нея, заемайки любимата си поза, след което отново се втвърди, превръщайки се в украшение.
– Никога нямаше да спечелим без теб. Благодаря ти! – казах тихо и зелените ѝ очи проблеснаха в ярко зелено за момент, преди да се превърнат отново в изумруди. Кишан мълчаливо стоеше до мен и ме чакаше да стана. Погалих козината на челото на Рен, навеждайки се към него за дълга целувка.
– Обичам те. – прошепнах.
– Трябва да тръгваме, Келси.
Вкопчих се в козината на Рен.
– Няма да го оставя тук.
– Тогава аз ще го нося. – каза Кишан.
Кимнах, положих внимателно главата на Рен на земята и се изправих.
После избърсах праха от амулета, свалих го от скъсаната верига и го дадох на Кишан.
Сложи го в дланта си, докосна го замислено с пръст и прошепна:
– Това е първият ми подарък за теб. – Кишан стисна амулета в юмрука си, погледна ме и въздъхна: – Вероятно тук няма какво да се поправя.
Каза го по начин, който изведнъж ми спря дъха, но аз прогоних тези чувства от себе си и с помощта на Шала направих панделка вместо скъсаната верижка. Слагайки отново амулета на врата си, веднага се почувствах по-добре.
– Вземи останалите амулети. – казах на Кишан.
Локеш все още лежеше на земята, ужасните му рога, прострени към небето – по които кръвта на Рен все още блестеше. Кишан разтвори яката на черната си роба, откъсна амулета и го постави на ръката ми. Беше почти пълен диск с тигър в центъра.
Стиснах амулета в пръстите си.
– Този… демон проля кръвта на капитан Диксън, г-н Кадам, Рен и други, безброй и безименни жертви… Трябва да бъде унищожен, за да не остане следа.
Малко вероятно е да мога да обясня как знам точно как да направя това, просто знаех – това е всичко. След като заредих Огненото въже от моя фрагмент от амулета, аз го поставих на земята. В същия момент каменистата земя се разцепи пред мен, пропастта започна бързо да се разширява, докато стигна до нажежения център на земята. От бездната изригна свиреп пламък. Вдигайки ръце, заповядах на вятъра да вдигне тялото на демона във въздуха, така че той да се рее пред нас за момент.
Погледнах в мъртвите очи на Локеш за последен път. Стори ми се, че отново чух ужасния му смях и се уплаших – наистина ли отсега нататък това чудовище ще ме преследва завинаги?
Но Кишан докосна ръката ми и ме извади от вцепенението ми. Отдръпнах се от ръба на пролуката и хвърлих магьосника в огъня. Тялото на Локеш полетя в горящия ад. Когато се превърна в пепел, замахнах с камшика и затворих пропастта.
– Радвам се, че го няма. – каза тихо Дурга, докато се приближаваше към нас с брат си.
Сунил се беше облегнал тежко на рамото на сестра си и ни погледна с благоговейна наслада, но в този момент не бях в настроение за запознанства.
Просто им обърнах гръб.
– Кишан, може ли да тръгваме вече?
– Още една секунда, Келс.
Богинята му даде камандалу. Едва сега забелязах ужасна рана отстрани на Кишан.
– Пий. – каза Дурга.
Той протегна ръка, Дурга бързо го погледна.
– Пий – повтори тя, този път много по-меко.
Когато Кишан отпи от еликсира, Дурга ми подаде командала. Отблъснах ръката ѝ.
– Трябва да се възстановиш, Келси – каза твърдо Дурга.
– Болката ми не може да бъде излекувана.
– Моля те, изпий това.
Няколко секунди гневно гледах Дурга с изсъхващ поглед, но като се уверих, че тя все пак няма да отстъпи, неохотно отпих от камандалу. Мигновено болката в разтегнатите ми мускули изчезна.
Когато дадох раковината на богинята, тя попита тихо:
– Има ли нещо, което можеш да направиш… за тях? – Тя махна към войниците, превърнати от Локеш в статуи от камък и лед.
– Ще опитам. – отвърнах аз.
Вдигайки амулета на магьосника, намерих фрагмента, като поисках вода. В същия момент цялата сила на реки и потоци, морета и океани, дъждове и мъгли се стекоха към мен, усетих как преливам от влага, рискувайки да се разтворя в нея и да вляза с водата в земята.
Но аз не изчезнах никъде, продължих да стоя здраво стъпила на земята, а струите вода бясно се втурваха през мен. Стягайки се, мислено се протегнах към замръзналите воини, бавно вдъхвайки живот и топлина в тях. Водата си свърши работата, постепенно хората започнаха да се размразяват.
След това напипах парче земя. Тялото ми моментално натежа, стана твърдо, неразрушимо. Силата на земята ме укрепи, даде ми опора. Разбрах, че земята не познава нито отчаянието, нито горчивината от загубата, тъй като всичко живо, което се ражда на земята, ще се върне в нея след определеното време. След като се събрах, мислено намерих всички вкаменени воини и помолих камъните да върнат живота им. Те се подчиниха и се стопиха, отидоха в земята. И хората отново въздъхнаха и оживяха.
Дурга забързано обиколи редиците на воините, давайки на всички да пият еликсира от камандалу. Тя беше изпълнена със състрадание и съживените от мен воини паднаха на колене пред богинята, поглъщайки я с предани очи. Скръстих ръце демонстративно, не желаейки да участвам в това представление.
Когато свърши да обикаля ранените, Дурга ги събра около себе си и ни погледна.
– Тези хора имат нужда от храна и почивка. Трябва да ги придружим до лагера и да им помогнем да съберат сила. – след това богинята се обърна към Сунил и тактично добави: – Ако нямаш нищо против, разбира се.
– Не, разбира се, Мика! Разбира се, че трябва да се погрижим за тях – кимна той, правейки път на сестра си.
Тя му благодари с кимване и му нареди да се върне в лагера. Останалата част от армията се подчини безусловно.
Кишан внимателно вдигна тялото на тигъра на Рен от земята и ние последвахме всички в мрачно мълчание. Бялата опашка на моя тигър се влачеше по земята, главата му висеше безжизнено от ръката на Кишан. Изведнъж си поех дъх, така че трябваше да преглътна няколко пъти конвулсивно.
В лагера използвах Златния плод и Шала, за да приготвя купа с гореща вода и меки парцали, за да измия тялото на Рен от кръвта. Кишан ме остави за известно време, като каза, че ще се върне да погребе Рен, след като приключи с разполагането на воините в лагера. Останах сама, за да направя една последна услуга на мъжа, когото обичах, и да говоря с него за последен път.
Не забелязах колко е тъмно и дори потръпнах от изненада, когато чух звук.
– Колко време стоиш тук? – попитах Кишан.
– От известно време – сковано отвърна той.
Той влезе в палатката заедно с Дурга и нейния брат.
Още няколко секунди по-късно капакът на палатката се отвори и една позната плешива глава се подаде вътре.
– Може ли да вляза? – попита Фет.
– Разбира се – каза Дурга.
Прекрачвайки прага, Фет веднага видя тялото на Рен и поклати глава.
– Какво ужасно стечение на обстоятелствата! -той въздъхна, докато се отпускаше обратно във възглавниците.
– Имаш талант да минимизираш. – отвърнах, преглъщайки сълзите си.
Фет хвана ръката ми в набръчканата си кафява ръка, разтърси я и каза:
– Но винаги има надежда, мое малко цвете. Събрахте ли всички части на амулета?
– Да
– Може ли да ги погледна?
Свалих амулета от врата си, дадох му го, след това извадих от джоба си почти сглобения диск, който носеше Локеш, и също го подадох на Фет.
Той свали огнения амулет от лентата, на която висеше златният ключ на Кишан, и ми го върна с думите:
– Амулетът на Деймън е астра, цвете мое. Какво е астра? В моята страна това е името на божествено свръхестествено оръжие или инструмент, който, ако се активира правилно, може да събуди големи сили.
– Да се активира?
– Да, мила моя. Божеството ще отговори на този призив и ще даде на оръжието своята сила. Не помниш ли такива примери от митологията? Агни-астра генерира неугасим пламък, Сурия-астра създава ослепителна светлина, а Варуна-астра предизвиква воден поток, който унищожава всичко по пътя си. Колкото по-могъщо е божеството, толкова по-силна ще бъде неговата астра.
– Добре, а каква е тази астра? – попитах – И как да го активираме?
– И преди сте използвали многото сили, съдържащи се в тези фрагменти, но досега не сте имали достъп до силата на нито един амулет.
Фет взе огнения амулет и го постави в празния сектор на диска с леко щракване. Ръбовете на фрагментите пламнаха с бяла светлина и петте парчета се превърнаха в едно. Фет вдигна амулета на Деймън над главата си и светлината на огнището играеше върху камъка.
Отшелникът ми подаде амулета и аз разсеяно погалих с върховете на пръстите си тигъра, издълбан в центъра на диска.
– Знаем, че Локеш е имал власт над елементите и живите същества – казах аз. – Сега амулетът е сглобен, но какво да правим с него?
– Добър въпрос. – усмихна се Фет и ми намигна лукаво – Ако бях на твое място, първото нещо, което бих направила, е да съживя Чаровния принц.
Отворих уста.
След това, като дойдох на себе си, тихо прошепнах:
– Ааз… как мога да направя това?
– Ти не можеш. Но Деймон астра може. И за това, мила моя, трябва да събудиш силата на Деймън.
– Деймън тигърът от Дурга ли е?
Отшелникът дъвчеше устни, подбирайки думите си.
– Да. Деймън се пожертва, отдавайки своя живот на тигъра- обясни той тихо – Така че той може да го направи отново. Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш заклинанието.
Надникнах в низа от санскритски думи, издълбани по ръба на амулета. После облизах нервно сухите си устни и погледнах нагоре.
– Кишан? Можеш ли да прочетеш какво пише тук?
Той кимна, седна до мен и бързо, но нежно прегърна кръста ми.
Бавно движейки устните си, той прокара пръст по веригата от думи, след което каза тихо на глас:
– Дамонася ракшасася мани-бхаратсуса пита-раджарамаасья путра.
– Тук е написано:
Амулетът на Деймън
Бащата на Индия
син…
Раджарама
Назад към част 31 Напред към част 33
