Глава 7
От пръв поглед пръстенът беше женски: фини златни нишки, вплетени около опал в центъра. Освен женствеността на дизайна, пръстенът беше твърде малък, за да пасне дори на малкия пръст на ръката на Ерис. А и Нейха беше известна с това, че не харесва опалите и ги смята за лошо предзнаменование, така че не можеше да е неин.
Пръстът на Махия… да, щеше да пасне. Въпреки това той имаше неприятното усещане, че опалите не са избраният от принцесата скъпоценен камък. Явно бе видял нещо, което съзнанието му не можеше да формулира, но това го караше да бъде сигурен, че ако Махия бъде свободна да упражни волята си, тя ще носи ярки, весели бижута като цитрин и перидот, аквамарин и канарски диаманти.
– Аметист. Така ли се казва?
– Почти. Ето, чуйте ме да го кажа отново. Аметист.
Миглите му се спуснаха и отново се вдигнаха при фрагмента от спомена, той отново се съсредоточи върху бижуто. Беше от онези тихи, красиви пръстени, които една жена може да носи постоянно, ежедневен предмет, може би нещо със сантиментална стойност. Скромен, но с фин цвят на опала и с дизайн, който говореше за майстор бижутер, когото Джейсън познаваше в Джайпур, той едва ли принадлежеше на слуга, дори ако слугините бяха допуснати в двореца на Ерис.
А като се имат предвид наклонностите на Ерис, невинно обяснение за наличието на пръстена беше толкова малко вероятно, че беше невъзможно. Ако обаче в стените на луксозния затвор на Ерис наистина беше допусната друга жена – любовница, това нямаше как да стане без добрата воля и мълчанието на поне един чифт стражи.
– Сребърен език, той винаги го е имал.
Ако към дарбата на Ерис да очарова прибавим и богатството, а може би и известна история с охранителите, защото мнозина от елитната част бяха служили векове, това може би щеше да е достатъчно, за да ги накара да забравят на кого служат. Нейха винаги бе обличала своя съпруг в най-скъпите кожи и коприни, в най-ослепителните бижута – ако той „изгубеше“ едно-две парчета, архангелът едва ли щеше дори да забележи, още по-малко да се погрижи.
Дори и без стимула на парите, може да се окаже, че мъжете са изпитвали съчувствие към заблудения съпруг. В повечето ангелски съюзи това би означавало край на връзката, а не доживотен затвор, небето завинаги недостъпно. Да, Джейсън можеше да разбере как пазачите биха могли да бъдат убедени да гледат настрани, докато Ерис се забавлява.
Що се отнася до първоначалния контакт, някой все още лоялен слуга можеше да предаде съобщенията, след като Ерис зърнеше обекта на своето внимание през каменната дантела на по-малкия балкон, който гледаше към двора.
След като запомни модела на пръстена и се увери, че отвътре няма гравиране, той го измъкна. Все още не разполагаше с достатъчно информация, за да открие името на жената, която го е носила, но знаеше къде да търси. Не във вътрешния двор… или не в центъра на вътрешния двор. Тя щеше да е в периферията, красива жена, която смята, че не е получила дължимото. Някой, който едновременно щеше да бъде поласкан от вниманието на Ерис и изпълнен с достатъчно гордост, за да се опита да даде рога на архангел.
В края на краищата тя беше достатъчно дръзка, за да носи опал в двора на Нейха.
Това беше игра, която никой на възраст и с усъвършенстван интелект не би се осмелил да играе, така че тя трябваше да е достатъчно млада и впечатлителна, за да се поддаде на съблазните на Ерис. Да свали воала от самоличността си би означавало да навлезе в бойното поле на двора, което Джейсън нямаше намерение да прави. Именно Махия с котешкия блясък на очите и мълчанието, натрапчиво като среднощна песен на вълк, притежаваше необходимите умения, за да се ориентира в този конкретен терен.
– А може би убиецът е използвал допълнителни гароти като връзки?
Не много неща очароваха Джейсън след цял живот, прекаран в разкриване на тайни и вслушване в най-мрачните истини, но той откри, че се връща отново и отново към проблемната принцеса Махия – жена, която не се вписваше в средата си и която имаше тайни в погледа си, по-стари, отколкото би трябвало да бъдат.
Това имаше малко значение. Тя беше интелектуален куриоз, който щеше да загуби блясъка си, щом той опознаеше всяка нейна страна. В това беше сигурен. Нищо и никой не беше успял да влезе под кожата му от деня, в който изкопа дълбока дупка под сянката, хвърляна от щастливите жълти цветове на хибискуса, а чайките крякаха и се бореха над главата му.
Разпери криле с тази истина в ума си и отлетя от Гуардиан Форт покрай хребета, преди да се издигне високо в тъмносивото небе, а облаците все още бяха достатъчно тежки, за да го скрият от наблюдение. Именно тук, далеч над земята, се чувстваше по-уютно от където и да било другаде по света.
– „По-бавно, Джейсън!“ – Една ръка го хвана здраво за глезена, докато той заплиташе крилата си и заплашваше да падне.
– „Татко!“
– „Имам те, сине. Разпери крилата си бавно… да, така.“
Хващайки другия му глезен, баща му го издърпа още по-нагоре в небето.
– „Ще те пусна отново. Готов ли си?“
Поемайки дълбоко дъх, Джейсън каза:
– „Да“ – и усети как стомахът му се свива, когато баща му разтвори пръстите си.
Той падаше!
Само че този път, вместо да се бори с вятъра, той се обърна към него, позволявайки му да го понесе над искрящите води, които заобикаляха дома им, блестящо синьо-зелени, толкова чисти, че можеше да види хвърчащите оранжеви и червени ивици на рибите, плуващи в кораловия риф.
Над себе си чу радостното възклицание на баща си и се засмя.
Не че Джейсън не можеше да лети. Просто никога не му се беше налагало да практикува по-напреднали техники, да се издига по-далеч от покрива на дома им или над дърветата. Ако обаче искаше да придружи баща си до малкия необитаем остров, който виждаше в далечината – където баща му събираше плодовете, които майка му особено харесваше – щеше да се научи да се носи по теченията и да пести енергията си.
– „Татко!“ – Този път викът беше възторжен. – „Аз го правя! Виждаш ли ме?“
– „Знаех, че можеш да го направиш, сине! Браво!“ – Баща му се издигна пред него на чисто черни криле, с изключение на тъмнокафявите по върховете на първичните, и се изправи срещу вятъра за секунда, преди да се вмъкне в друг възходящ поток и да закръжи обратно към техния атол.
Подражавайки му, Джейсън откри, че не е никак трудно, ако направи това, на което го бе научил баща му, и първо помисли.
– „Ефективното летене е въпрос на интелигентен избор, както и на груба сила.“
Сега Джейсън взе съзнателно решение да промени ъгъла си, когато разбра, че по-големият размер на баща му му дава предимство… и това проработи! Докато не се почувства така, сякаш го носят ветровете. Нямаше търпение да покаже на майка си, а когато видя в далечината бледолилавата туника, докато тя летеше нагоре, за да се присъедини към тях, той се насили да се движи още по-бързо, а крилете му блестяха синьо-черно на слънчевата светлина. Баща му казваше, че Джейсън е трябвало да бъде нощен разузнавач, какъвто е бил на младини, преди да реши да се занимава със страстта си към музиката и инструментите, които я създават.
Джейсън се чудеше кога ще му разрешат да лети сам през нощта. Мислеше си, че може би ще му хареса да преследва звездите, но след известно време щеше да стане самотно. Студено и самотно.
Назад към част 7 Напред към част 9
