Глава 25
НЕЙТ
– Трябва да го намерим, – казвам на Ронан – едно от моите момчета.
– Опитваме се, шефе, но нямаме следа, – казва Ронан, а аз въздъхвам, като се облягам на стола си в офиса.
Защо, по дяволите, не можем да намерим Стефан или какъвто и да е знак къде може да е той?
Отказвам да повярвам, че е мъртъв. Той все още е някъде там. Трябва да е.
Стефан и аз сме заедно в това от години. Още от училище. Приятелството ни датира от десетилетия. Той винаги е бил до мен.
Разтривам слепоочията си, като се опитвам да се отърва от тъпата болка, която от сутринта насам се усилваше все повече.
Откакто станах, претърсвам компютъра си. Накарах момчетата си да отидат в апартамента на Стефан за пореден път, само за да проверят дали не са пропуснали нещо. Не са пропуснали. И аз самият съм бил там, така че знам, че няма нищо. Това е само фалшива надежда в момента.
– Не искам да ви прекъсвам, но си помислих, че може би ще искате малко кафе – казва Кат, докато носи поднос с две чаши в кабинета ми. Усмихвам ѝ се, когато тя стига до бюрото ми, спира се и поставя подноса на земята. Тя е сложила кана с мляко на подноса, както и захарница и бисквити. Сладко.
– Благодаря – казвам, а тя ми се усмихва.
– Намерихте ли вече нещо? – Пита тя, а аз мразя, че трябва да призная, че не съм.
– Не.
Правя жест на Ронан да вземе чашата си и той благодари на Кат, преди да добави мляко и захар.
– Твоето е направена така, както ти харесва. Донесох млякото и захарта само за него – казва тя с намигване и навеждане на глава в посока на Ронан. Така ли изглежда опитоменият? Ако е така, то аз съм шибано щастлив от това.
– Мога ли да помогна? – Казва тя и не пропускам факта, че изглежда малко притеснена от задаването на този въпрос.
– Всъщност можеш, – отговарям аз и тя веднага се отпуска. – Можеш да се приготвиш, защото ще излизаме.
– Излизаме?
– Да. Облечи се в нещо удобно.
Тя излиза от кабинета ми, за да отиде да се приготви, но мога да заложа живота си на това, че не очаква да я заведа на стрелбище. Тя трябва да се научи да стреля. И то бързо.
***
Като застава там в тесни дънки, свободна тениска, която виси на едното ѝ рамо, за да разкрие леко загорялата ѝ кожа отдолу, косата, която се спуска на гърба ѝ на свободни вълни, ботуши до глезена, очила на лицето и пистолет в ръка, не мисля, че някога през живота си съм виждал нещо толкова секси.
Тя се е съсредоточила, очите ѝ са вперени в мишената, докато се готви да натисне спусъка. И когато стреля и прави попадение право в сърцето, усещам как членът ми потрепва.
По дяволите. Трябваше да я доведа тук по-рано, защото това е образът, от който никога не съм знаел, че имам нужда да видя.
Тук сме през последният час и досега обучението ѝ за боравене с оръжие върви по-добре, отколкото очаквах. След като никога досега не е вдигала оръжие, тя е естествена и това е само още едно потвърждение, че принадлежи на мен.
Тя произвежда още няколко изстрела, като всеки път уцелва целта. Има добър поглед за това и трябва да кажа, че съм повече от леко облекчен, защото не искам тя да бъде седяща патица.
Жена, която може да се справи със себе си и с мен… никога не съм мислил, че някога ще я намеря, но я намерих, и макар че всъщност съм шибано уплашен, че може да ми я отнемат, също така ми харесва, че имам някого, когото защитавам толкова яростно, че бих направил всичко за него. Разбира се, винаги съм се грижил за хората си, но за нея това е нещо много повече.
Тя се обръща, като пуска ръцете си и държи пистолета отстрани, докато ме гледа.
– Как се справих? – Казва тя със самодоволна усмивка.
– Добре се справи.
– Само добре? – Казва тя, докато очите ѝ леко се стесняват срещу мен.
– Е, може да е просто късметът на начинаещият, – подигравам се аз.
– Пф. Справих се чудесно и ти го знаеш.
– Никога не съм се съмнявал, – казвам, ставам и отивам при нея, обгръщам я с ръце и я целувам по върха на главата. Но моментът на спокойствие и щастие е кратък, защото някъде извън сградата се чува силна експлозия.
– Какво, по дяволите, беше това? – Казва тя, а аз нямам време да ѝ кажа за устата си, защото звукът от изстрели прозвучава силно в ушите ми.
Бързо я хващам за ръката и я дърпам надолу по пътеката отстрани на стрелбището, като на практика я влача, докато се стремя да стигнем до другия край и да се скрием зад перспекса и мишените, което ни дава поне някакъв щит.
Чувам суматоха откъм стаята и се прикривам, като я дърпам със себе си, докато не се скрием в полустената.
– Бейби, осъзнавам, че едва сега имаш първия си урок по оръжие, но напълни този шибан пълнител и се приготви да го използваш, – шепна, докато вадя няколко патрона от джоба си и ѝ ги подавам. Преди да започне да стреля, ѝ показвам как да зареди пистолета и тя бързо се впуска в действие. Аз правя същото с пистолета, който изваждам от колана на дънките си отзад, и се приготвям да застрелям всеки шибаняк, който се озове в полезрението ми.
– Господи – казва тя, когато завършва зареждането на пистолета и щраква предпазителя, като го има готов в ръцете си и трениран пред себе си, докато прикляка на пода, насочвайки го към пътеката, по която току-що слязохме.
Точно отвън се чуват гласове и аз слагам пръст на устните си, за да ѝ покажа да млъкне, докато се впрягам в сетивата си и държа ушите си нащрек.
Стъпките звучат тежко по дървения под, когато влизат в стаята, и ако уменията ми са нещо, което трябва да се знае, то преброявам четири комплекта крака в тази стая. Мамка му. Превъзхождат по численост, но знам, че с Кат ще се бием до смърт, така че давайте, задници.
Стъпките спират и времето сякаш спира.
– Бяха тук – казва един глас и аз веднага го разпознавам като Алесандро – братът на Джесика. Разбира се, че това е свързано с Джесика, тази психопатка кучка няма да се откаже скоро. Мога само да се надявам, че тя е някъде тук, за да мога да сложа край на тази гадост веднъж завинаги.
– Те се крият някъде – казва друг глас, но този не го разпознавам.
– Не е глупост, – казва саркастично Алесандро. – Разделете се. – И тогава всичко утихва, с изключение на звуците от краката, които се движат из стаята. Натикани сме в ъгъла и няма изход. Ако ни открият тук, вероятно ще имаме сериозен проблем, така че единственото, което можем да направим, е да се изправим лице в лице с тях и да ги отстраним.
Позволявам си кратък поглед към Кат и очаквам да видя как ръцете ѝ треперят, но не е така. На лицето ѝ е изписана концентрация, а пръстът ѝ е върху спусъка на пистолета. Поставям устните си до ухото ѝ и прошепвам колкото се може по-тихо.
– Трябва да ги отстраним, така че на три ще се движим бавно нагоре и ще ги застрелваме, докато всички са мъртви.
Чувам как дишането ѝ се задълбочава, но не ѝ давам време да помисли, докато отброявам.
– Едно… две… три…
Премествам се до полустената и тя прави същото, и като се избутвам бавно нагоре, поглеждам над нея, виждайки двама от шибаняците да се промъкват покрай мястото, където бяхме застанали преди минути.
Насочвам пистолета си към единия от тях, а Кат ме води, насочвайки пистолета си към другия.
– Дръпни спусъка след три… две… едно… – Прошепвам и след това звукът от изстрелите на оръжията ни отеква из стаята. Попада в целта си, куршумът се забива право в главата на човека. Той пада на пода като чувал с лайна, а аз виждам как куршума на Кат се удвоява. Тя го е уцелила в корема, но аз не рискувам и изстрелвам куршум в горната част на главата му, докато той се навежда.
Две жертви.
– Справи се страхотно, бейби – казвам ѝ, докато търся други признаци на живот. Движение в лявата част на стаята привлича погледа ми и без да се колебая, се прицелвам и стрелям. Попада и те хвръкват, преди да изчезнат. Това, че не ги виждам, не означава, че все още са мъртви, така че все още трябва да сме нащрек.
– Уау – чувам Кат да казва на един дъх. – Никога не съм мислила, че ще се възбудя, като те видя с пистолет, но, по дяволите…
Засмивам се тихо.
– Времето за това е по-късно. Точно сега трябва да убием последния шибаняк в тази стая и да се уверим, че този, когото току-що оцелих, е наистина мъртъв.
Тя кимва, а очите ми продължават да се движат из стаята, но няма и следа от някой друг. Може би все пак са били само трима?
Но едва изрекох тези думи, и покрай мен профуча куршум, който ме задмина на шибани милиметри. Кат издъхва и аз я притискам надолу, за да я измъкна от огневата линия. Друг куршум се изстрелва, когато се привеждам до нея, и трябва да се чудя кой, по дяволите, е научил другия човек да стреля, защото целта му е гадна.
Пълзя по корем по пода, за да се измъкна от този проклет ъгъл. Изстрелите продължават, но всички са насочени в посоката, от която току-що дойдох. Добре, явно имат гаден мерник и гаден усет да не разберат, че мога да се движа по тази пътека, вместо да седя на задника си в ъгъла и да чакам. Бързо поглеждам зад себе си, виждам как Кат имитира движенията ми, и благодаря на дявола, че има здравия разум да не се разплаче като момиче и да не се изплаши по дяволите. Тя е свирепа и силна и знам, че ще ме подкрепя на всяка крачка. Стигам до края и се оглеждам, като не виждам нищо друго, освен момчетата, които вече отстранихме, да лежат на пода. Бавно си проправям път, като почти се подхлъзвам по дървения под. Оставаме извън полезрението, докато не стигнем до другата пътека, която се спуска от другата страна на помещението. Това е то. Време за действие или смърт.
Чувам крака, които се движат към мен, и от позицията си на пода се възползвам напълно от това, че съм ниско до земята, и чакам този шибан да се появи. След секунди краката се появяват в полезрението ми и пистолетът ми стреля, прострелвайки гадината в подбедрицата. Чува се вик на болка и аз премествам пистолета и очите си по-високо, уцелвайки капачката на коляното. И още по-високо, удряйки гърдите. А когато поглеждам нагоре и срещам очите на Алесандро, се усмихвам, преди да вдигна пистолета по-високо и да го улуча право между очите.
Бързо се придвижвам на крака и проверявам дали другият човек, когото свалих, е мъртъв, което е така. Не мисля много, защото се навеждам и хващам ръката на Кат, издърпвам я на крака и се уверявам, че се измъкваме оттук, преди да се е случило някое друго гадно нещо.
Докато се движим, по коридорите има тела, а аз ги прескачам, сякаш това е просто поредният работен ден – какъвто е за мен напълно нормален.
Спирам на всяка крачка и бързо оглеждам обстановката, преди да ни заведа до входните врати и да видя, че хората ми стоят там, чакат, гледат, с оръжия в ръце.
Отварям вратите и Мичъл – човекът, който работи за мен през последните пет години – ни поглежда и виждам как физически въздъхва с облекчение. Той кимва към колата и аз знам, че тези момчета ще се погрижат да сме подсигурени. Нямам причина да се съмнявам, че вече са ликвидирали всички останали, които току-що се опитаха да ни устроят засада.
Бързо отварям вратата на колата и набутвам Кат отзад, а аз я следвам, преди вратата да се затвори и едно от момчетата да ни откара по дяволите оттук.
Назад към част 24 Напред към част 26
