СВЕРР
Опитвам се да не мисля за това, което видях, нито за ефекта, който то има върху мен. Споменът за него е ясен и категоричен. Тя беше красива и ароматът ѝ изпълваше пространството. Не, няма да се притискам към нея. Тя се покри и се обърна от мен. Очевидно е, че не се интересува по този начин. Може би след време, но не и сега. Тя не ме иска, независимо колко много я искам.
Храна. Храната винаги е добро нещо, с което да съсредоточа мислите си. Тя е за оцеляване. Когато се съсредоточиш върху оцеляването, става лесно да оставиш другите неща да се изплъзнат. Тя ще има нужда от повече месо от густер. Това, което имах, може да ѝ стигне за три-четири дни, преди отново да стане жертва на опустошителния Таджс.
Нощта отминава и тя заспива или – не, ще оставя предположението си при нея да спи. Не чувам никакви звуци откъм койката. Изморен съм и искам сам да си легна, но не искам да правя нещата още по-неудобни, отколкото вече са, затова задрямвам на стола си. Събуждам се, чувствайки се сковано, от звука на движение. Очите ми се отварят, но се успокоявам, преди инстинктите да вземат връх. Тя е будна и се движи тихо из стаята.
Движи се меко, внимателно поставя всеки крак и е очевидно, че се опитва да не ме събуди. След всичко, през което я прекарах и направих, нейната доброта се забива в сърцето ми като гръм. Дори и с подлъзванията в беса, които трябваше да удържам, с първичните си нужди и желания, тя все още се грижи за мен и иска да ме остави да спя. Усмивката разделя устните ми, докато я наблюдавам. Премествам крака си, за да привлека вниманието ѝ, без да я изплаша. Тя поглежда бързо, очите ѝ са широко отворени, после се усмихва широко, когато вижда, че съм буден.
Вдига дясната си ръка пред себе си и я движи настрани, като произнася бързи думи. Гласът ѝ е музикален, както винаги, но тази сутрин в него има допълнителна нотка на яркост. А може би това е собственото ми въображение и искрената ми надежда, че ми е простила за нахлуването ми в личното ѝ пространство снощи. Когато извика името ми, си помислих, че нещо не е наред. Поддържам дома си възможно най-безопасен, но има неща, които все пак нахлуват от време на време и дори да са малки, пак са смъртоносни.
Разбира се, това, което открих, беше всичко друго, но не и опасна ситуация. Или може би беше. Може би това беше най-опасната ситуация, с която съм се сблъсквал от години. Усещанията и чувствата, които тя събужда в мен, е най-добре да бъдат оставени в спящо състояние. Какво право имам на щастие? Тя се приближава, докато говори, което изтласква настрана мрачните ми мисли. Усмивката ѝ ме извисява и се чувствам жив. Днес трябва да отида на лов, но искам тя да остане. Прекарах голяма част от нощта, за да измисля начин да я накарам да разбере. Сега трябва да видя дали планът ми ще проработи.
– Дж-ооо-ли – казвам, после се усмихвам и правя движение към стола срещу мен.
Тя ме поглежда с енергия и блясък в очите, които я карат да изглежда жизнена. Едната ѝ вежда се извива нагоре, след което тя свива рамене и заема мястото. Добре, започвам добре. Снощи събрах някои дребни предмети, които стоят отстрани на масата и са готови за употреба. Тя ме гледа с очакване, докато си поемам дълбоко дъх, след което придърпвам предметите по-близо. Вдигам между нас голям, полиран червен продълговат камък.
– Сверр – казвам, като насочвам камъка към себе си.
Поставям го на масата и повтарям името си, като посочвам камъка, а след това себе си. Тя поклаща глава на една страна и се смее.
– Сверр? – тя го превръща във въпрос, като посочва камъка и след това мен.
Кимвам. Започваме добре. Хващам следващия предмет, който представлява прозрачно парче стъкло, което е много по-малко и с гладки ръбове. Извивките му ме накараха да се сетя за нея, затова го избрах за изобразяването ѝ. Повдигам го по същия начин между нас.
– Дж-ооо-ли – казвам, като движа парчето към нея.
Повтарям това, което направих с предишното, а тя прави същото, така че се чувствам сигурен, че разбира целта ми. Грабвам малката кутийка за следващото ми представяне и я поставям до двата предмета, които ни представят.
– Дом – казвам, като посочвам кутията, а след това правя движение из стаята.
Това отнема известно време, защото е нова дума. Тя започва да имитира звука и накрая аз ставам и обикалям стаята, като потупвам стените, после се връщам към кутията и потупвам вътрешните ѝ стени. Отнема известно време, но накрая тя казва дом на моя език и се усмихва широко. Мисля, че поне разбира. Грабвам ножа, вдигам го нагоре, това мисля, че го разбира, защото почти веднага казва една дума.
Откривам думата, която казва. В езика ѝ има твърде много меки звуци. Трудно е да ги произнеса правилно, но най-накрая се справям. Когато го правя, тя скача от стола си и подскача на пръстите на краката си, говорейки бързо.
– Нож – повтарям аз, като внимателно изговарям думата.
Тя се връща на мястото си, а аз се връщам към обяснението на плана си. След това вземам малка купчинка камъчета. Държа ги в дланта си, след което ги поставям на масата.
– Храна – казвам на нейния език, като посочвам към тях. Тя кимва, че разбира.
А сега важната част.
– Дж-ооо-ли – казвам, докато вземам стъклото, което я представлява, и го поставям в кутията, докато я гледам строго.
След това вземам ножа и камъка, представящ мен, в едната си ръка, отдалечавам ги от кутията и имитирам как пробождам камъчетата за храна. – Сверр – казвам аз.
Тя поглежда от ръцете ми към очите ми и после обратно, като устата ѝ образува буквата „О“, след което започва силно да клати глава настрани. Казва една дума, посочва, след това отново казва същата дума.
– Не? – Превръщам я във въпрос, докато се опитвам да я произнеса.
– Не – казва тя, сочейки към фигутите ми.
– Храна – казвам аз и посочвам устата си, а след това отново корема си.
Тя се намръщва, след което грабва стъклото, което я представлява, изважда го от кутията и го поставя до ръката ми, която държи ножа и скалата показваща мен. След това кимва с глава нагоре-надолу и се усмихва, като казва различна дума. Слушам внимателно думата и тя я повтаря, докато сочи с пръст.
– Даааааа – казвам аз, имитирайки я.
Тя кимва още и повтаря думата.
– Да! – казва тя категорично, посочвайки стъклото, след това ръката ми, в която е ножът, и скалното мен.
Намръщен се опитвам да измисля начин да споря. Някакъв начин да съобщя колко опасен е всеки лов. Не мога да я излагам на риск. Не знам дали мога да я защитя, докато ловувам, и да не се окаже, че и двамата сме ранени или по-лошо. Най-сетне вземам парчето стъкло и го слагам на масата. Слагам камъка, който ме представлява, и го премествам близо до камъчетата на стадото с ножа до него. След това помитам камъчетата към нейното стъкло, като го покривам отгоре. Посочвайки, разклащам главата си настрани, както съм я виждал да прави.
Тя също свива рамене и поклаща глава. Взема стъклото и се усмихва, като го поставя до камъка. Посочва към мен, после към нея, сякаш това казва всичко. Губя внимателно планирания си спор. Опитвам се по различни начини да обясня опасността, но колкото повече работя върху това, толкова по-ясно ми става, че на нея не ѝ пука. Тя не желае да бъде изоставена. Когато я връщам в кутията, тя вдига стъклото и имитира, че върви след мен. Това би било по-лошо от всичко, което мога да си представя. Моята територия е пълна със скрити опасности, с които съм сигурен, че тя не е подготвена да се справи. Когато осъзнавам, че точно това възнамерява да направи, ако не я взема със себе си, се предавам.
Примирявайки се, че тя ще ме придружи в лова, прибирам предметите, след което се подготвям. Раницата, която използвам за пренасяне на вещи от първа необходимост, лежи до масата, така че я грабвам, след което я пълня с принадлежности за една нощ далеч от дома. След като два пъти проверявам дали всичко е готово, вземам лохабера си. Проверявам ръба му, за да се уверя, че е остър, след което намазвам с масло дървената дръжка. В сандъка си намирам няколко одеяла на рула, които завързвам за раницата, след което съм готов да тръгна.
Джоли помага, когато може, но за мен това е рутинна работа и се справям с повечето неща сам. Най-накрая доволен поглеждам от вратата към нея. Посочвам към нея, после към леглото и накланям глава с надеждата, че може би все пак ще капитулира и ще реши да остане. Тя се усмихва и поклаща глава, не че съм очаквал нещо различно. Може би този лов ще е лесен. Надявам се да е така. Излизам през вратата, после по входящия коридор, плъзгам настрани скалата, която скрива дома ми, и пристъпваме в горящата светлина.
Моите защитни лещи се затварят, докато тя предпазва очите си с ръка от много по-ярката светлина на слънцето. След като скалата отново е над входа на дома, аз премествам пясък, за да се уверя, че не е лесно забележим, след което посочвам посоката, в която искам да отида. Тя се усмихва и ние тръгваме. Не след дълго забелязвам следите на стадо бивони. Тя не се справи добре с пушеното и сушеното месо, но прясното би трябвало да ѝ се отрази добре.
Тя не се движи толкова бързо, колкото аз. Не се замислих колко много ще ме забави, докато се уверя, че тя може да се справи. Слънцето вече е паднало ниско, когато настигаме стадото. Когато ги забелязвам, падам на земята и я подканям да направи същото. Скриваме се зад един огромен камък, свален от близкия хребет, и наблюдаваме стадото. Те мучат, докато движат големите си глави и бивни, ровейки в пясъка, за да открият нещо годно за консумация. Малки животни, скрити растения, всичко, което ще напълни стомасите им и ще ги накара да се движат.
Един от бивоните изостава. Съдейки по начина, по който се движи, то е старо и слабо. Докато го наблюдаваме, то все повече изостава от стадото, което се приближава към билото. Не бих могъл да искам по-добра ситуация. Обръщайки глава към нея, държа дланта си плоска и правя движение към земята, след което посочвам нагоре към билото. Тя кимва с разбиране, така че лягам и пълзя към хребета. Спирам, за да я проверя, тя ме имитира добре, така че продължавам да се движа.
На върха на хребета пропълзявам до ръба и поглеждам надолу. Пропадането е около двайсет метра, което е добре. Достатъчно, за да получа допълнителна сила, докато се спускам, но не прекалено много, за да се справят крилата ми. По-голямата част от стадото е преминало през билото, като са останали само няколко по бавни. Джоли пропълзява до мен и поглежда през ръба. Обръщайки се към мен, загрижеността е очевидна на лицето ѝ.
– Джоули – казвам тихо, след което потупвам земята, опитвайки се да ѝ покажа да остане на място.
Когато тя се усмихва, приемам, че ме разбира, след което разхлабвам лохабера си и го придърпвам до себе си. Издигам се нагоре, стискайки лохабера в двете си ръце, и разпервам криле в подготовка. Самотното, безпомощно биво долу спира, когато сянката ми пада върху него, и измучава. Масивната му глава се оглежда настрани, но не е в състояние да погледне нагоре, където е истинската заплаха. Скачам, държейки лохабера си пред себе си, насочен надолу. Острието се забива точно зад масивната глава на бивона, прекъсва гръбнака му и го убива мигновено.
Свивам крилата си, докато той пада под мен, и измъквам лохабера, след което приклякам и се оглеждам. Стадото продължава да пасе, без да обръща внимание на изгубения слаб член. Не можеш да не бъдеш внимателен в лова на бивони. Един или дори двама не са трудни, но ако те стигне стадото, ще те стъпчат и изкормят. В стадо те са много опасни. Поглеждам нагоре, Джоли наднича през ръба на хребета с широко отворени очи.
– Дж-оо-лии – казвам тихо и вдигам ръка, за да покажа, че искам тя да остане там.
Стадото е наблизо и не искам да рискувам тя да привлече вниманието им. Те се отдалечават и щом се изгубиха от погледа ми, я подканям да слезе и да се присъедини към мен. Главата ѝ изчезва от хребета и докато тя се спуска и обикаля, аз покривам месото и отделям от него каквото искам. Почти съм приключил, когато тя се появява зад ъгъла. Когато пристига, тя бързо вижда операцията, която правя, и скача да ми помогне. Докато разфасовам месото, тя увива парчетата в маслената ми кърпа и след това ги прибира в раницата ми.
Слънцето залязва, когато приключваме, а тук има твърде много прясна кръв, за да се превърне в добро място за нощуване. Събирайки нещата ни, аз се задвижвам и с жест казвам, че трябва да се преместим. Тя застава до мен и аз подравнявам крачката си с нейната. Докато вървим, тя говори почти непрекъснато. Аз мълча, просто се наслаждавам на гласа ѝ. След като се уверявам, че сме изминали достатъчно разстояние от пролятата кръв, спирам, за да направя лагер.
Развързвам одеялата и ги разстилам за всеки от нас, след което изваждам от раницата малко дърва за огрев и жарава. Използвам гърлените си жлези, за да запаля огъня, което Джоли изглежда намира за очарователно. Тя се движи с широко отворени очи, докато не създам отново огън. Не съм сигурен защо това я очарова, но очевидно не е способност, която тя притежава.
След като огънят се разгоря, изваждам част от месото и го набучвам на шишове, които забивам в земята, така че месото да застане в пламъците. Тя продължава да говори, всеки от нас седи на одеялото си. Гледам я как почти забравя да обърне месото. Начинът, по който се движи, каскадата от козина на главата ѝ, която понякога пада върху челото ѝ, всичко в нея е красиво. Когато се движи, в нея има грация, която не прилича на нищо, което някога съм виждал. Толкова много енергия и жизненост се съдържат в малката опаковка на тялото ѝ. С очите си виждам как тя сякаш вибрира, дори когато седи неподвижно.
Когато месото се сготви, ние започнахме да ядем. Този път всичко върви много по-добре. Тя е в състояние да го изяде и да го задържи. Добре, месото от густера е помогнало. То ми даде време да измисля начин да й набавя епис. Лежим на одеялата, на които тя остава отгоре, дори когато температурата спада. За мен, щом слънцето залезе, става доста студено, но явно е все още твърде горещо за тялото ѝ. Джоли се върти и мята, после се изправя, грабва одеялото си и идва до мен. Ляга и се сгушва близо до мен, притискайки тялото си към моето.
Топлината ѝ е приятна и възбуждаща. Членът ми се втвърдява и мислите ми стават плътски. Тя опира главата си на ръката си и не дава повече знак, че желае нещо повече от това да я охладя. Въпреки че искам толкова много повече от нея, няма да я принудя. Тя трябва да инициира всичко по-нататъшно между нас. Аз ще държа границата между мъжа и първичността, която заплашва да ме погълне.
Назад към част 7 Напред към част 9