ГЛАВА 5
Слънцето беше изгряло, когато Зак се върна. Беше тръгнал след Ейдриън, но тъй като се върна без него, това сигурно не беше минало добре. Настроението ми също беше доста лошо. Бях чакала в църквата само защото все още нямах отговорите, от които се нуждаех. Всичко, което знаех, беше, че Ейдриън сега ме мрази, че демоните съществуват, а Зак е… е, със светлинното шоу, което излъчваше, можех да предположа що за същество е Зак, но беше твърде невероятно, за да го кажа на глас.
– Ние сме известни и като архонти – каза Зак и ми хвърли саркастичен поглед. – По-лесно ли ти е да се справиш с тази дума?
За пореден път той беше отгатнал мислите ми, а аз започвах да вярвам, че това е повече от късмет. Не, бях в присъствието на същество с неизказани свръхестествени способности и ако не исках да прекарам повече време в плач на колене, трябваше да се справя с това.
Щях да започна с предизвикателството, което той току-що беше хвърлил.
– Не е моя вината, че не си пасваш с брошурата – отвърнах лекомислено. – Можеше поне да съчетаеш тази качулка с арфа и ореол.
Той се усмихна и ми напомни, че всички видове, освен хората, показват зъбите си, за да изразят заплаха.
– Тази смъртна обвивка крие истинската ми същност. Тъй като ти и Ейдриън сте последните от вашия род, вие виждате под нея, но останалата част от човечеството не вижда.
Повдигнах рамене, сякаш и без това напеченият ми свят не се беше преобърнал през последните няколко часа.
– Или отново халюцинирам. Пропуснах да взема няколко дози от лекарствата си…
– Няма значение, те са плацебо – информира ме Зак.
Взирах се в него, устните ми бяха разтворени, но мозъкът ми обработваше твърде много мисли, за да говоря.
– Затова осиновителите ти винаги са изпълнявали рецептите ти – продължи Зак, сякаш всяка дума не взривяваше това, което беше останало от живота ми. – Психологът ти осигуряваше плацебото като част от терапията ти, но от медицинска гледна точка няма нищо нередно с теб. Осиновителите ти щяха да ти кажат истината, когато навършиш двайсет и една…
– Лъжец – прошепнах аз.
Една дебела вежда се изви.
– Демоните лъжат. Моят вид не лъже. Ако искаш доказателство, занеси едно от хапчетата си на фармацевт за анализ.
Коленете ми се подкосиха, но не седнах. Ако го направех, можеше да не успея да се изправя. Зак може и да чете мисли, но не можеше да знае, че родителите ми винаги са изпълнявали рецептите ми, защото аз не бях мислила за това. Той също така не можеше да знае нещо, което аз не знаех – дали хапчетата наистина са били плацебо, а не истински лекарства.
Ейдриън беше прав. Въпреки всичко, което бях видяла, все още не бях приела, че това наистина може да е истинско. Сега Зак разрушаваше отрицанието ми едно по едно.
– Истинската ти майка не те е изоставила, защото е бягала от полицията – продължи Зак безпощадно. – Тя го е направила, за да те спаси, точно както разкри сънят ти…
– Спри! – Изкрещях, а дъхът ми вече секваше. Никой не знаеше за този сън. Не бях казала на родителите си, на Жасмин или на безбройните терапевти, при които бях ходила. Как би могъл Зак да знае, освен ако не е точно това, за което се представяше?
– Стига.
Гласът на Ейдриън се разнесе из параклиса и ме стресна. Не го бях видяла да се връща. Обърнах се към него, доволна от всичко, което ме предпазваше от откровения, които бяха твърде невероятни, за да са истински.
– Не обръщай внимание на Зак – каза Ейдриън, а тонът му беше оцветен в острота. – Архонтите нямат никакъв такт, когато става дума за съобщаване на важни новини.
Зак сви рамене.
– Тя поиска истината. Аз и я дадох.
Ейдриън се приближи, а погледът му блестеше от гняв.
– Да, ама искаш ли да изиграя това нещо със съдбата? Тогава оттук нататък аз ще казвам на Айви кое какво е, а не ти.
Умът ми все още се чувстваше като хвърлен в блендер, но при това положение се сковах.
– Не говори за мен, сякаш дори не съм тук.
Ейдриън обърна този тъмноскъпоценен поглед към мен.
– Повярвай ми, Айви, знам, че си тук.
Плоският начин, по който говореше, някак си придаваше на думите му по-голяма тежест, но този път Ейдриън вече не ме гледаше с ужас. Вместо това ме гледаше така, сякаш бях най-опасният човек, когото някога е срещал, което, като се има предвид всичко, беше нелепо.
– Искаш да спасиш сестра си? – Попита той равномерно. – Ще ти трябва нещо достатъчно силно, за да убиваш демони.
Това беше твърде много, твърде бързо.
– Като светена вода? Или кръстове? – Попитах изтръпнало.
Погледът му стана остър.
– Те са за вампири, а те не съществуват. За да повалиш демони, ти трябва едно от три оръжия, а второто и третото вероятно ще те убият.
– Добре, значи ги пропускаме – промълвих аз, като част от мен се чудеше дали наистина водя разговор за това как да убиваме демони. Плацебо или не, точно сега ми липсваха лекарствата ми.
– Добре – каза Ейдриън, а в очите му се появи блясък. – Проблемът е, че първото оръжие е изгубено някъде в някое от демонските царства.
– Разбира се, че е. Да го търсиш в eBay би било твърде лесно.
Устните му се изкривиха, сякаш знаеше, че моята глупост прикрива нарастващо чувство на недоверие.
– Вече си видяла едно демонично царство. Те се появяват като страховити, тъмни дубликати на едно и също място, точно като онова легло и закуска, което описа.
Ако това беше вярно, през годините бях виждала и други, но всички те имаха един и същ проблем.
– Как да вляза в едно от тях достатъчно дълго, за да спася Жасмин? След няколко секунди те сякаш изчезват.
При това Ейдриън стрелна Зак с разочарован поглед.
– Ако способностите ѝ са толкова слаби, че вижда другите царства само за няколко секунди, тя далеч не е готова да направи това.
Щях да се обидя, ако не бях съгласна. Атлетичните ми умения се ограничаваха до това от време на време да танцувам цяла нощ, сякаш това беше някакво предимство в борбата с демони. И все пак, готова или не, нямах избор. Жасмин нямаше кой друг да дойде за нея.
– Ще направя каквото е необходимо – казах твърдо.
Твърдостта в погледа на Ейдриън ме накара да се замисля дали няма да съжаля за тези думи. Тогава той се усмихна, вълчи и предизвикателно.
– Добре, Айви. За да отговоря на въпроса ти, в царството на демоните се влиза по същия начин, по който се влиза навсякъде. През врата.
* * *
Исках да започна да търся оръжието, което убива демони, веднага, но Зак настоя да спим. Поради изтощението си не спорих, докато Ейдриън не ми показа моето „легло“. Да се намираш в подземен мавзолей беше достатъчно лошо, но да спиш в една от малките стаички, в които имаше тяло?
– По дяволите, не – казах аз.
Ейдриън извъртя очи.
– Това, което е мъртво, не може да те нарани. Живите демони могат и те могат да отидат навсякъде, освен в свещената земя.
– Тогава ще спя в църквата – беше моят незабавен отговор.
– Туристите посещават църквата – отвърна той неумолимо. – Те не посещават катакомбите, така че ние спим тук.
Докато говореше, той направи жест към друга крипта, в която също имаше спален чувал. Погледнах обратно към моята крипта. Един малък паяк се спусна от тавана и кацна точно върху спалния ми чувал.
– Просто ще седна в коридора – казах мрачно.
Ейдриън въздъхна.
– Зак?
Усетих потупване по рамото си. Когато се обърнах, Зак беше зад мен. Преди да успея да кажа каквото и да било, той докосна челото ми и сякаш превключвател се завъртя, всичко потъмня.
Когато отворих очи, бях в колата на Ейдриън, а главата ми беше опряна в хладното стъкло на прозореца на пътника. Светлините се размиваха и с лек шок видях, че е вечер.
– Какво се случи? – Промълвих, като седнах.
Ейдриън не вдигна поглед от пътя, но устата му се размърда.
– Зак те накара да заспиш.
Споменът се завърна с отмъщение.
– В пълна с паяци крипта? – Започнах да пляскам по дрехите си. Ако видех нещо с осем крака, се изстрелвах от тази кола.
По-силно помръдване на устата му.
– Нищо не е по-добро от архонтско успокоително.
– Мислиш, че това е смешно? – Отключих предпазния си колан, свалих палтото му и го хвърлих на задната седалка. С късмет, сега вече нямаше да има неща, които да пълзят по мен.
Това ми спечели кос поглед.
– Искаш да се бориш с демони, а се плашиш от паяци. Това е адски смешно.
Казано по този начин, той имаше право.
– Говорейки за тях… – Бих ли казала някога „демони“, без да се чувствам така, сякаш трябва да съм в усмирителна риза? – Защо ни трябва това специално оръжие, за да спасим сестра ми? Ти уби детектив Крогер и без него.
– Крогер не беше демон, а слуга. Демоните не могат да търпят дълго нашето царство, затова вземат желаещи хора, бележат ги и ги изпращат да вършат мръсната им работа. Те също имат свои собствени отличителни знаци. Сенките, които си видяла върху Крогер, означават, че той е принадлежал на Деметриус. Марките правят слугите много по-издръжливи от хората, но в сравнение с господарите си те са лесни за убиване.
Едва ли знаех откъде да започна с въпросите си.
– Нашето царство? Имаш предвид… това? – Попитах, като махнах с ръка на пейзажа, покрай който карахме.
– Да, това – каза той, а думите му бяха натежали от емоции. Съжаление? Решителност? Не го познавах достатъчно добре, за да съм сигурна.
– И можем да виждаме демонски знаци и демонски царства, защото сме последните от рода на цар Давид – казах аз, опитвайки се да сглобя невъзможните факти.
Ейдриън се вцепени, устата му се стегна, докато белият ръб на устните му не се разтече.
– Ти си. Аз не съм.
Точно така, Зак беше казал, че той е последният от друг род.
– Тогава какъв си ти? – Попитах меко.
Погледът, с който ме прикова Ейдриън, сякаш ме компресираше, докато всеки дъх, който поемах, не ми се струваше като трудно извоювана победа.
– Аз съм нещо друго – отсече той.
Зарадвах се, когато той погледна обратно към пътя. Сърцето ми туптеше, сякаш бях тичала. Каквото и да беше Ейдриън, не му харесваше, а ако човек, който не се страхува от демони, не харесваше това, което е, тогава аз трябваше да се страхувам до смърт от него.
Така че защо изпитвах силно желание да изгладя твърдостта в изражението му? Кълна се, реакциите ми към него нямаха никакъв смисъл. Никога не съм си падала по измъченото лошо момче, защото си имах достатъчно собствени проблеми. На всичкото отгоре Ейдриън беше дал ясно да се разбере, че ако имаше възможност да избира, нямаше да се доближи до мен. Каквото и странно привличане да изпитвах към него, трябваше да се отърва от него. Бързо.
– Къде отиваме? – Попитах с неутрален тон.
– Голд Хил, Орегон – отвърна той, а гласът му беше също толкова безчувствен.
На другия край на страната?
– Какво е това в Орегон, което го прави толкова специален?
Мърморенето му прозвуча мрачно развеселено.
– Врата към множество демонични царства.
Назад към част 5 Напред към част 7
