Глава 3
– Разкажи ми отново, Идън, и се опитай да си спомниш всяка подробност, какво видя?
Каин се разхожда по пода в офиса на Ирин, докато ме разпитва за съня ми, а Лилит си води записки от мястото си на секцията. Тойол почуква яростно на лаптопа си, а Андраш търси в iPad новините от националните медии, за да види дали нещо не показва активност на демони на високо ниво. Усещането е почти същото като преди… преди да загубим Легиона заради Множеството. На мястото, където някога са седели Феникс и Джин, обаче има забележима празнота. Според Луцифер, откакто са пристигнали, Феникс не е напускал Джин. И не мога да не забележа колко празно е тук без Нико и Крисис. Дори когато бяхме на ръба на войната с Уриел, имаше нещо успокояващо в това, че всички те са тук. Освен Луцифер и Ирин, под един покрив имах всички, за които се грижех, включително и сестра ми.
Погледнах към Ирин, която изглеждаше по-заета с това, че един от младите и слуги я хранеше с пресни плодове. Поне някои неща никога не се променяха. С изключение на Луцифер, който сега седи на мястото до мен, което се считаше за мястото на Нико.
– Първото нещо, което ми показа, бяха светлините, като онези стереоскопични светлини в някой клуб. Розови, зелени, жълти. След това беше счупената бутилка с алкохол.
– Какъв вид алкохол? И какъв цвят бяха стъклените парчета? – Пита Лилит.
– Не знам. Скоч? Уиски? Не видях етикет и мисля, че стъклото беше зелено.
Каин кимва, обмисляйки каквито и да е несъществени подробности, които бих могла да предложа.
– Добре. Какво ще кажеш за табелата?
Преглеждам отново всичко заедно с тях, опитвайки се да извикам някакви заровени подробности, които може да съм пропуснала. Когато стигам до нечетливия символ, Тойол е този, който се изказва.
– Мислиш ли, че можеш да го нарисуваш за нас?
Дори не съм успяла да изрека отговор, преди Лилит да пъхне в ръцете ми парче хартия и молив.
– Да. Ако можеш, може би ще успеем да го намерим онлайн.
Мръщя се и неохотно поставям молива върху хартията.
– Не знам дали ще успея да го направя правилно.
Съсредоточавам се върху това да нарисувам набора от символи точно както трябва, въпреки че всичко ми изглежда като безсмислени форми и криви линии. Още преди да съм приключила с последния чужд символ, Луцифер изтръгва хартията от ръцете ми.
– Това е Демори Шеол – отбелязва той, а веждите му са смръщени при съзерцание.
– Демо… какво? – Питам. Със сигурност ужасната ми рисунка не може да означава нещо в действителност.
– Demoori Sheol. Древен демонски език. Това е диалект на енохианския, ангелския език. Отдавна е изоставен и само наистина стари или наистина опитни демони могат да го разшифроват.
Каин взема хартията от Луцифер, като не обръща внимание на последвалия поглед. Бързо я прочита и я подава на Тойол. Съдейки по изражението на лицата на всеки от тях, каквото и да означава, то не може да е нищо добро.
– И така… какво пише там? – Питам аз.
– Падналите ще царуват – отговаря сериозно Луцифер.
– Падналите? Като… паднали като…
– Демони. Това е знакът на бунта. Той започва.
– Всъщност вече е започнал – отвръща Тойол. Той пише на компютъра си като човек – обладан от демон. – Вече не можеш да ги контролираш и ако са намерили начин да разчупят тези окови, трябва да приемем, че планират нещо голямо.
Луцифер маха с ръка на коментара, но мога да кажа, че напомнянето за липсата на влияние го притеснява.
– Те са прекалено глупави, за да организират преврат съвсем сами. В процеса на работа биха се унищожили взаимно. Трябва да имат помощ.
– Като например лидер? – Андраш се заканва. – Паднал ангел, също толкова могъщ, колкото великия и могъщ крал на мрака?
Поглеждам към всеки от тях, търсейки потвърждение на това, което вече знам, но никой не среща погледа ми.
– Легион? Мислите ли, че Легионът прави това?
– Мисля, че те поне вземат пример от него.
– Но това е само от няколко дни. Със сигурност това е в ход от известно време. Той беше тук с нас.
– Легионът беше тук – обяснява Каин. – Но Многото… кой знае откога набират сила. Още преди да възвърне силата си, те можеха да общуват с по-малките демони, без той да го осъзнава.
– Знаейки, че съвсем скоро ще бъде победен от тях – добавя Лилит.
Настъпва дълъг момент на мълчание, докато всички си спомняме за всеки път, когато Легион е бил сам на мисии или е изчезвал от старата централа на Седемте, за да изпусне парата. Дали е могъл да знае? Разбира се, че не. Той не би им позволил да направят това. Трябва да има разумно обяснение.
Каин се обръща към техническият гений със заповед.
– Тойол, направи търсене на изображения, за да видиш дали този символ се е появявал някъде другаде. Говоря за всички охранителни и пътни камери в страната. Ако трябва, проникни в личните записи.
– Вече се занимавам с това и получавам множество попадения – отговаря Тойол, а тъмните му очи все още са залепени за екрана. – Те са навсякъде. Ню Йорк, Детройт, Лос Анджелис, Лас Вегас, Сейнт Луис. Предимно в големите градове, където е по-лесно да се слееш с околните. Чикаго, разбира се, но това не е изненадващо. Те вече са направили най-лошото тук. Предполагам, че ще се придвижат по картата, унищожавайки всеки град един по един.
– Лайна – изплюва се Каин. Най-накрая спира да се разхожда и застава в средата на стаята с леко наведена глава и ръце на хълбоците. В твърдите му черти е изписано разочарование.
– Момчета. Получих сигнал за една история, която ми се стори странна – заявява Андраш. – Един бар в Куинс, Ню Йорк. Седем мъртви, няма свидетели, няма заподозрени. Все още се води разследване, но според последния доклад на МВР изглежда, че хората са се напили до смърт. Сякаш буквално са се тъпчели с алкохол, докато органите им не са се разяли.
– Кога е станало това? – пита Каин.
– Вчера сутринта. Само няколко часа след…
Не му се налага да довършва. Знаем точно какво има предвид. Само часове след като Легионът е убил десетки обладани от демони хора, преди да забие Изкупителя в гърдите на Джин.
– Свалих снимките от местопрестъплението, но не виждам никакви символи на Демори Шиело.
– Продължавай да търсиш – съветва Каин.
– Значи той може да е там? В Ню Йорк? – Питам, като се чувствам все по-разтревожена.
– Вероятно е – отговаря Каин.
– Но се съмнявам, че ще е там за дълго – отговаря Луцифер. – Той ще остави останалото на по-малките. Направи достатъчно, за да ги извади от укритието и да ги пусне в града.
– И откъде знаеш това? – Каин отправя предизвикателство.
– Защото така бих постъпил и аз – обяснява Луци, а от тона му капе снизхождение. – Ако разполагах с ограничено време, за да нанеса масово унищожение, не бих се задържал на едно място много дълго от страх да не ме хванат. Легионът на изгубените души поглъща душите на изгубените, порочните, покварените. Той ще иска да се обгради с колкото се може повече неморалност, за да поддържа силата си. Така че ние отиваме там, където е грехът.
– Но ние сме само четирима – отбелязва Лилит. – Феникс няма да изостави Джин, а ние имаме нужда от него тук, за да надзирава лечението му. Принцът на магьосниците е изчезнал, а Крисис и Алиансът се опитват да спасят това, което е останало от Чикаго. Не разполагаме нито с жива сила, нито с ресурси, за да бъдем навсякъде едновременно. Докато стигнем до един град, той може да се е преместил в следващия.
– Така че се разделяме – предлагам аз. – А вие не разполагате с четирима. Имате шестима. Луцифер и аз ще ви помогнем.
Каин поклаща глава.
– Това е твърде опасно. А и не се знае дали и кога Уриел ще се прегрупира и ще удари отново.
Сядам, подготвяйки се за поредния рунд с белязания демон.
– Това е моята битка. Няма да седя на резервната скамейка, докато всички вие се втурвате в битката. По дяволите, не. Казах ви, че всичко това започна с мен и ще завърши с мен. Така че или ще работите с мен и ще използваме всички умения, които имам, или ще се справя сама.
Каин ме поглежда с един от прословутите си смъртоносни погледи, но аз не отстъпвам. Ако иска да си губи времето с надпревара в гледане, добре за мен.
– А аз ще я държа под око – намесва се Луцифер. – Може би всички познавате самоотвержения Легион, който така жалко искаше да си заслужи пътя обратно към Рая. Но аз познавам Легиона, който за спорта би избил цели села преди закуска. С мен тя е в по-голяма безопасност, отколкото с когото и да било друг.
– И ние трябва да се доверим на това? – Убийствената гримаса на Каин пада върху Луци, който както винаги не е смутен.
– Можеш да правиш с нея каквото си поискаш. Но аз съм тук, нали? Той командва моето стадо. Не мислиш ли, че ще направя всичко по силите си, за да спра това? Да, нали – казва Луци.
Каин издиша раздразнено, преди да измърмори:
– Добре. Ще се разделим и ще се опитаме да го изпреварим, като първо ударим най-вероятните градове. Тойол и аз ще отидем в Ню Йорк. Може би той все още ще е там. Лил, Андраш… Лос Анджелис. А вие двамата… – Той се държи така, сякаш дори признанието ни го ядосва. – Вземете Детройт.
– И как ще го победим, като се има предвид, че помежду си имаме едно-единствено оръжие, което може да е достатъчно силно, за да го спре? – Питам аз.
– Ако го открием, веднага ще предупредим останалите. Никой не прави нищо друго, освен да преценява ситуацията и да търси улики. Ако някой от нас го зърне, го проследяваме, докато всички се съберем отново. Изкупителят засега е извън играта. Надявам се, че няма да се стигне дотам.
– А ако се стигне?
– Тогава ще се справим с него. Независимо от всичко, Легион беше един от нас – един от Седемте. Ти не си.
Думите му жилят, но аз изглаждам чертите си, отказвайки да покажа, че смъртното ми сърце е наранено.
– Както кажеш – промълвявам.
Каин поглежда към братята и сестра си.
– Трябва да тръгнем до един час. Вземете каквото ви трябва.
– Как ще стигнем до местата, където се намираме? – пита Лилит. Добър въпрос. Не можем всички да се де материализираме.
– Може би ще мога да помогна с това – подхваща Ирин, което е първата индикация, че изобщо е слушала през цялото време. – Може би имам, а може би нямам подземен хангар в имота си. Нищо грандиозно, само няколко самолета и един хеликоптер. Те са на твое разположение. Мога да поръчам на служителите си да ги подготвят за пътуване веднага.
Подземен хангар? Светая светих. Какво ли няма Ирин? И как е натрупала толкова много?
– Благодаря ти, Ирин – отвърна Каин с поклон. – Добре. Всички ли са наясно с мисията?
Луцифер му отправя подигравателен поздрав.
– Да, да, капитане.
Каин отвръща на поздрава с един пръст, след което отново се преструва, че не съществува.
– Добре. Да се приготвим.
Останалите Седемте веднага се изнизват, за да се подготвят, и аз се обръщам да направя същото. Мекият, пеещ глас на Ирин обаче ме спира на място.
– Идън, скъпа. Да си поговорим?
О, по дяволите. Трябваше да знам, че няма да ми се размине толкова лесно с избухването ми отпреди. Вече се пързалях по тънък лед с нея. Тя не изглежда да е от хората, които дават втори шанс твърде свободно. Хвърлям поглед към Луцифер и съжалявам, че не е последвал Седемте. Нямам нужда от публика за поредната доза унижение.
Вече рецитирам извинението в главата си, надявайки се да разнищя ситуацията, преди да е започнала, но преди да успея да изрека думите, Ирин се протяга, за да хване ръката ми.
– Била ли си някога в Ню Орлиънс?
А? Ето ме тук, готова съм да си изкарам езика, а тя идва отляво с един случаен въпрос.
– Е, не? – Очите ми се стрелкат от Ирин към Луци, после отново към Ирин. Дали това е хитър въпрос?
– Трябва да го посетиш някой път. Красив, оживен град. Кипи от живот. Ще ти хареса.
– Добре. Е, ще го направя.
– Да. Да, ще го направиш.
Мръщя се. Може би този ред на разпит все пак не е толкова случаен.
– Не мислиш ли, че Идън ще се наслади на Ню Орлиънс, Луцифер? – Ирин се усмихва. Тонът ѝ е необичаен. А начинът, по който е хванала ръката ми… не, определено не е случаен.
– Вярвам, че ще и хареса – отговаря Луци.
– Добре! Тогава е решено.
– Но не се споменаваше за странна дейност на демони в Ню Орлиънс. Каин иска да сме в Детройт – възразявам аз.
– Пффф. Не е толкова забавно. Кой би искал да отиде там?
– Знаеш, че белязаният няма да приеме с добро, че не изпълняваме заповедите му – отбелязва Луцифер с кикот. – О, обзалагам се, че разгневяването на Каин ще е достатъчна причина да променим курса. Плюс това да изпълняваш заповеди на демони не е нещо, което Луцифер някога би направил.
– Тогава предполагам, че е по-добре да си тръгнете, преди той да е стигнал до хангара – сладкодумно предложи Ирин.
Двамата с Луцифер се поглеждаме и кимваме. Така че всичко е решено.
– Самолетът ви трябва да е готов след двайсет минути. Не бих губила време да стигна до него – подхвърля Ирин.
Не знам какво друго да кажа, затова промърморвам едно благодаря и с Луцифер излизаме от стаята.
– Не говори за това – промърморва той под носа си, щом се озоваваме в коридора. – Пред никого, просто си вземи нещата и ела в стаята ми колкото се може по-бързо.
Кимвам и ускорявам крачка. Нещо сериозно се е случило и не смятам да ме хванат със свалени гащи. Винаги съм последната, която знае, винаги съм тази, която остава в неведение дори по въпроси, отнасящи се до собствения ми живот. Вече не, ако искам да контролирам собствената си съдба, трябва да се държа така, сякаш тя е моя.
Веднага щом се озовавам в стаята си, взимам вече опакованата си чанта и прибавям към нея колана с оръжия, като поставям част от тях на съхранение върху тялото ми. Трябва да сме подготвени за всичко от всеки, приятел или враг. Готова съм за пет минути, затова решавам да се отправя към апартамента на Луци, надявайки се да се измъкнем оттук, преди някой от Седемте да открие заминаването ни. Когато обаче отварям вратата, за да изляза, от другата страна стои Феникс.
– Идън – казва той, а мекият му глас е накъсан от скръб. – Надявах се да поговоря с теб, преди да тръгнеш на пътешествие.
Поглеждам в коридора, за да се уверя, че е сам, и отварям вратата по-широко. По дяволите. Трябва да тръгвам, но ако изглеждам забързана, той ще разбере, че нещо не е наред. Не мога да рискувам да се върне при Каин.
– Разбира се. Влизай.
Той влиза и аз забелязвам, че не се е променил, откакто се върнахме в комплекса на Ирин. По гладката му махагонова кожа все още има засъхнала кръв, а дрехите му са скъсани и изцапани. Той буквално не е напускал Джин. До сега.
– Исках да ти кажа… че съжалявам – започвам аз, знаейки, че това ще е единственият ми шанс да се поправя. – За вчерашния ден. За това, което се случи в парка. Много съжалявам, Феникс.
Той кимва тържествено.
– Не бива да се обвиняваш. Никой от нас не можеше да направи нищо.
Да, можех да направя нещо.
Но не мога да го кажа, затова само кимам. Той не заслужава само омразата ми.
– Той е повече от приятел – тихо изрича Феникс. – Той е мой брат. Сражавали сме се рамо до рамо в продължение на векове. Той не заслужава това.
Не знам дали говори за Легион или за Джин, затова просто стоя мълчаливо, давайки му думата.
– Спомням си какво беше в началото. След като паднахме… Помня какъв беше той. Вашият свят няма да го преживее отново. Той трябва да бъде спрян.
Той вдига ръкава си и разкрива острия връх на острието. Ръката ми инстинктивно се насочва към нож, който е закрепен на колана ми, но това е преждевременно, защото осъзнавам, че ножът, който е прибрал до предмишницата си, не е непременно предназначен да ме нарани. Той е Изкупителя.
– Той трябва да бъде спрян – повтаря Феникс, а в очите му се появяват сълзи. Той протяга кинжала към мен.
– Ти… ти ли ми го даваш? – Заеквам, несигурен дали да го взема. Джин едва не умря от него, а Каин даде да се разбере, че той ще остане в ръцете на Седемте. Именно за това бяха рискували живота си. Предаването му на мен ще бъде отбелязано като тежко предателство.
– Не – отвърна Феникс и поклати глава. Първата му сълза се стича по бузата му. – Давам ти предимство.
Назад към част 3 Напред към част 5
