ГЛАВА ПЕТА
– Не, господа, трябва да настоявам да оставите момичето на мен. Тя е момиче с шапка и като такава се намира под закрилата на монахините урсулинки.- Сестра Мария Мадлен се разположи на входа на стаята им, като държеше вратата полузатворена пред себе си. Беше казала на Ленобия да отиде веднага на леглото си, а след това се изправи срещу епископа и комодора, които висяха в коридора. Епископът все още се зъбеше и беше зачервен. Комодорът сякаш не знаеше как да изглежда – изглежда се колебаеше между гнева и хумора. Докато монахинята говореше, военният сви рамене и каза:- Да, ама тя е ваша грижа, сестро.
– Тя е бастард и самозванец!- Каза епископът.
– Бастард е – вече не е самозванец – каза твърдо монахинята.- Тя е признала греха си и е поискала прошка. Не е ли сега наша работа като добри католици да простим и да помогнем на детето да намери истинския си път в живота?
– Не можеш да вярваш, че ще ти позволя да омъжиш това малко копеле за благородник!- Каза епископът.
– И ти не може да вярваш, че ще се въвлека в измама и ще наруша обета си за честност – отвърна монахинята.
На Ленобия ѝ се стори, че усеща горещината на гнева на епископа чак до другия край на стаята.
– Тогава какво ще правите с нея?- Попита той.
– Ще изпълня поръчението си и ще се уверя, че тя ще пристигне в Ню Орлиънс жива и непорочна. Оттам нататък бъдещето ѝ ще зависи от Урсулинския съвет и, разбира се, от самото дете.
– Това звучи разумно – каза комодорът.- Хайде, Чарлз, да оставим жените на женските дела. Имам случайно бутилка отлично порто от пристанището, което все още не сме отворили. Нека да го опитаме и да се уверим, че е оцеляло по време на досегашното пътуване.- Кимна пренебрежително на сестрата и потупва епископа по рамото, преди да си тръгне.
Мъжът с лилавата роба не последва веднага комодора. Вместо това той погледна покрай сестра Мария Мадлен към мястото, където Ленобия седеше, прегърнала се с ръце, на леглото си.
– Божият свещен огън изгаря лъжците – каза той.
– Мисля обаче, че свещеният огън на Бога не изгаря децата. Добър ден, отче – каза сестра Мария Мадлен, след което затвори вратата пред свещеника.
В стаята беше толкова тихо, че Ленобия можеше да чуе развълнуваните малки дихания на Симонета.
Ленобия срещна погледа на сестра Мария Мадлен.
– Съжалявам – каза тя.
Монахинята вдигна ръка.
– Първо, нека да започнем с вашето име. Истинското ви име.
– Ленобия Уайтхол.- За миг приливът на облекчение, че може да възстанови името си, засенчи страха и срама и тя успя да си поеме дълбоко, укрепващо дишане.- Това е истинското ми име.
– Как можа да го направиш? Да се преструваш на бедно, мъртво момиче?- Запита я Симонет. Тя се взираше в Ленобия с огромни очи, сякаш тя беше необичаен и страшен вид същество, което беше току-що открито.
Ленобия погледна монахинята. Сестрата кимна и каза:
– Всички ще искат да знаят. Отговорете сега и приключете с това.
– Аз не се преструвах на Сесил, а просто си мълчах.- Ленобия погледна Симонета, облечена в коприна, обточена със сърма, а около тънката ѝ бяла шия блестяха перли и гранати.- Ти не знаеш какво е да нямаш нищо – никаква защита – никакво бъдеще. Аз не исках да бъда Сесил. Исках само да бъда в безопасност и щастлива.
– Но ти си копеле – каза Авелин дьо Лафайет, красивата руса най-малка дъщеря на маркиз дьо Лафайет.- Ти не заслужаваш живота на законна дъщеря.
– Как можеш да вярваш в такива глупости?- Каза Ленобия.- Защо една случайност при раждането трябва да решава стойността на един човек?
– Бог решава нашата стойност – каза сестра Мария Мадлен.
– И последния път, когато проверих, вие не бяхте Бог, мадмоазел – каза Ленобия на младата дьо Лафайет.
Авелин изтръпна.
– Тази дъщеря на курва няма да ми говори така!
– Майка ми не е курва! Тя е жена, която е била твърде красива и твърде доверчива!
– Разбира се, че ще кажеш това, но ние вече знаем, че си лъжкиня.- Авелин дьо Лафайет вдигна полите си и започна да се провира покрай Ленобия, като каза:- Сестра, няма да деля стая с копеле.
– Стига!- Острият глас на монахинята накара дори арогантната дьо Лафайет да спре.- Авелин, в манастира на урсулинките ние възпитаваме жени. При това не правим разлика между класа или раса. Важното е да се отнасяме към всички честно и с уважение. Ленобия ни е дала честност. Ние ще и отвърнем с уважение.- Монахинята премести поглед към Ленобия.- Мога да изслушам изповедта за вашия грях, но не мога да ви освободя от него. За това ти трябва свещеник.
Ленобия потръпна.
– Няма да се изповядам пред епископа.
Изражението на Мария Мадлен се смекчи.
– Започни с изповед пред Бога, дете. След това нашият добър отец Пиер в манастира ще изслуша изповедта ти, когато пристигнем.- Погледът ѝ се премести от Ленобия към всяко от другите момичета в стаята.- Отец Пиер ще чуе изповедта на всяка от вас, защото всяка от нас е несъвършена и се нуждае от опрощение.- Тя се обърна отново към Ленобия.- Дете, би ли се присъединило към мен на палубата, моля?
Ленобия кимна мълчаливо и последва сестрата горе. Те изминаха краткия път до кърмовата част на кораба и застанаха до черните перила и богато резбованите херувимски фигури, които украсяваха задната част на „Минерва“. Няколко мига стояха, без да говорят, като всяка от жените гледаше към морето и се придържаше към собствените си мисли. Ленобия знаеше, че разкриването на самозванката ще промени живота ѝ, вероятно към по-лошо, но не можеше да не почувства малка тръпка на освобождение – на свобода от лъжата, която я преследваше.
– Мразех лъжата.- Чу се как изрича мисълта си на глас.
– Радвам се, че го казваш. Не ми изглеждаш като измамно момиче.- Мария Мадлен премести погледа си към Ленобия.- Кажи ми наистина, никой друг ли не знаеше за твоята хитрост?
Ленобия не очакваше този въпрос и погледна настрани, неспособна да каже истината и нежелаеща да изрече поредната лъжа.
– А, разбирам. Твоята маман е знаела – каза Мария Мадлен не без угризения.- Няма значение, стореното не може да се върне назад. Няма да те питам повече за това.
– Благодаря ви, сестро – каза тихо Ленобия.
Монахинята направи пауза, а после с по-остър тон продължи.
– Трябваше да дойдете при мен, когато за първи път видяхте епископа, вместо да се преструвате на болна.
– Не знаех какво ще направиш – каза честно Ленобия.
– Аз самата не съм съвсем сигурна, но знам, че щях да направя всичко по силите си, за да предотвратя грозна конфронтация с епископа като тази, която имахме днес.- Погледът на монахинята беше остър и ясен.- Какво има между вас двамата?
– Нищо от моя страна!- Каза бързо Ленобия, после въздъхна и добави:- Преди известно време моята маман, която е набожна, каза, че повече няма да ходим на меса. Вместо това тя ме задържа вкъщи. Това не попречи на епископа да дойде в замъка – не попречи на очите му да ме търсят.
– Епископът ли взе непорочноста ти?
– Не! Той не ме докосна. Аз все още съм девойка.
Мария Мадлен се прекръсти.
– Благодаря на Пресветата майка за това.- Монахинята издиша дълго.- Епископът ме тревожи. Той не е човекът, който бих искала да бъде на седалището на Свети Луи. Но Божиите пътища понякога са трудни за разбиране от нас. Пътуването ще приключи след няколко седмици, а щом се озовем в Ню Орлиънс, епископът ще има много задължения, които ще го занимават и няма да мисли за теб. Така че само за няколко седмици трябва да ви държим далеч от погледа на епископа.
– Ние?
Мари Мадлен вдигна вежди.
– Монахините урсулинки са служителки на Светата Майка на всички нас и Тя не би искала да стоя безучастно, докато една от дъщерите ѝ е малтретирана – дори от епископ.- Тя отхвърли благодарностите на Ленобия.- Сега, след като са ви разкрили, ще ви очакват на вечерята. Това не може да бъде избегнато, без да си навлечеш още повече подигравки и презрение.
– Подигравките и презрението са по-малко обидни от вниманието на епископа – каза Ленобия.
– Не. Те те правят по-уязвима за него. Ще вечеряш с нас. Само не обръщай вниманието към себе си. Дори той не може да направи нищо пред тълпата от нас. Освен това, макар да съм напълно сигурна, че ти е омръзнало да се преструваш на болна и да оставаш в покоите си, трябва да не се набиваш на очи.
Ленобия прочисти гърлото си, вдигна брадичката си и се впусна в действие.
– Сестра, от няколко седмици насам напускам каютата ни преди изгрев и се връщам, преди да се събуди по-голямата част от кораба.
Монахинята се усмихна.
– Да, дете. Знам.
– О, мислех, че се молиш.
– Ленобия, вярвам, че ще откриеш, че много от моите добри сестри и аз сме способни да мислим и да се молим едновременно. Наистина оценявам твоята честност. Къде отиваше?
– Тук горе. Е, всъщност там.- Ленобия посочи една сенчеста част от палубата, където се съхраняваха спасителните лодки. – Гледам изгрева и се разхождам малко наоколо. А после слизам в товарния отсек.
Мария Мадлен примигна изненадано.
– В товарния отсек? За какво?
– За конете – каза Ленобия.- Казвам истината – рационализира тя.- Конете ме привлякоха там. Подходяща двойка першерони. Много харесвам конете и умея да се държа добре с тях. Мога ли да продължа да им гостувам?
– Виждате ли някога епископа по време на разходките си на разсъмване?
– Не, това беше първата сутрин и то само защото останах навън твърде дълго след зазоряване.
Монахинята сви рамене.
– Стига да внимаваш, не виждам причина да те затварям в покоите ти повече, отколкото е абсолютно необходимо. Но бъди внимателна, дете.
– Ще внимавам, много благодаря, сестро.- Импулсивно Ленобия прегърна монахинята и я притисна. Само след миг силни, майчински ръце я обгърнаха в отговор и монахинята я потупа по рамото.
– Не се притеснявай, дете – промълви утешително сестра Мария Мадлен.- В Ню Орлиънс има голям недостиг на добри католически момичета. Ще ти намерим съпруг, не се страхувай.
Опитвайки се да не мисли за Мартин, Ленобия прошепна:
– Предпочитам да ми намерите начин да изкарвам прехраната си.
Монахинята все още се смееше, докато се връщаха към женските помещения.
* * *
В личната всекидневна на комодора, точно под мястото, където неотдавна разговаряха Ленобия и Мария Мадлен, епископ Шарл дьо Бомон стоеше до отворения прозорец мълчалив като смъртта, неподвижен като статуя. Когато комодорът се върна от кухнята с две прашни бутилки порто под мускулестите си ръце, Чарлз даде вид, че се интересува от годината и лозето. Престори се, че се наслаждава на богатото вино, а вместо това пи дълго и без да го осеща, тъй като се нуждаеше да потуши пламъка на яростта, който гореше толкова силно в него, докато в съзнанието му кипяха парчета от разговора, който беше подслушал:
– Какво е това между вас двамата? Епископът ли ти взе непорочноста? Подигравките и презрението са по-малко обидни от вниманието на епископа. Но внимавай, дете…
Комодорът бръмчеше насам-натам за приливите и отливите, за бойните стратегии и други подобни банални теми, а гневът на Чарлз, приглушен от виното, кипеше бавно и внимателно, готвейки се изцяло в соковете на омразата, похотта и огъня – винаги огъня.
* * *
Вечерята щеше да бъде катастрофа, ако не беше сестра Мария Мадлен. Симонет беше единственото момиче, което говореше с Ленобия, и то на неловки зачевания и спирания – сякаш петнайсетгодишната все забравяше, че вече не би трябвало да харесва Ленобия.
Ленобия се съсредоточи върху храната си. Мислеше си, че ще е като в рая да може да се нахрани пълноценно, но горещият поглед на епископа я накара да се почувства толкова зле и уплашена, че в крайна сметка избута по-голямата част от вкусния лаврак и маслените картофи в чинията си.
Сестра Мария Мадлен обаче направи всичко възможно. Тя държеше комодора ангажиран в дискусия за етиката на войната, която включваше епископа и неговите църковни мнения. Той не можеше да игнорира монахинята – не и когато тя проявяваше такъв очевиден интерес към мнението на епископа. И след много по-малко време, отколкото Ленобия можеше да си представи, сестрата поиска да бъде извинена.
– Толкова скоро, мадам?- Комодорът примигна пияно към нея, а лицето му бе почервеняло от пиенето.- Разговорът ни много ми хареса!
– Простете ми, добри комодоре, но искам да си тръгна, докато все още има малко светлина във вечерното небе. Мадмоазелките и аз много бихме искали да се поразходим няколко пъти по палубата.
Мадмоазелките, очевидно шокирани от предложението на монахинята, я гледаха с различна степен на изненада и ужас.
– Разходка? На палубата? И защо искате да направите това, сестро?- Попита епископът с остър глас.
Монахинята се усмихна спокойно на епископа.
– Оуи, мисля, че твърде дълго бяхме затворени в стаите си.- След това прехвърли вниманието си към комодора.- Не сте ли обяснявали много пъти за здравословните ползи от морския въздух? И вижте се, монсеньор, такъв голям и силен мъж. Добре би било да подражаваме на вашите навици.
– А, наистина, наистина.- И без това масивният гръден кош на комодора се изду още повече.
– Отлично! Тогава, с ваше разрешение, ще препоръчам на момичетата и на мен да се разхождаме често из кораба по различно време на деня. Всички трябва да се грижим за здравето си, а сега, когато и последната морска болест се е разсеяла, няма какво да ни задържа в каютите ни.- Мария Мадлен каза последното с бърз, познавателен поглед към Ленобия, последван от извинителен поглед към комодора, сякаш включвайки го в огорчението си от поведението на момичето. Ленобия смяташе, че сестра Мария Мадлен е абсолютно гениална.
– Много добре, мадам. Върхова идея, наистина върхова. Не мислиш ли така, Шарл?
– Мисля, че добрата сестра е много мъдра жена – дойде хитрият отговор на епископа.
– Много мило, че го казвате, отче – каза Мария Мадлен.- И не ни оставяйте да ви изплашим, защото оттук нататък никога няма да разберете къде може да се намира някой от нас!
– Ще запомня. Ще си спомня.- Изведнъж строгото изражение на епископа се промени и той примигна като изненадан.- Сестра, току-що ми хрумна една мисъл, която съм напълно сигурен, че е предизвикана от амбициозното ви изявление, че ще поемете кораба.
– Но, отче, аз нямах предвид…
Епископът отхвърли протестите ѝ.
– О, знам, че не искаш нищо лошо, сестро. Както казах, мисълта ми беше, че би било много хубаво, ако преместите светилището си на Света Богородица на палубата, може би точно над нас, в задната част на променадата, която е добре защитена. Може би екипажът би искал да се присъедини към ежедневното ви богослужение.- Той се поклони на комодора и добави:- Разбира се, доколкото времето и задълженията им позволяват.
– Разбира се – разбира се – повтори комодорът.
– Е, със сигурност бих могла да го направя. Стига времето да остане ясно – каза Мария Мадлен.
– Благодаря ви, сестро. Считайте, че това е лична услуга към мен.
– Тогава добре. Имам чувството, че тази вечер постигнахме толкова много – каза монахинята ентусиазирано.- Сбогом, господа. Да вървим, дами – завърши тя, след което изведе групата си от стаята.
Ленобия усещаше погледа на епископа, докато вратата не се затвори, блокирайки гледката му към нея.
– Е, тогава ще се поразходим малко?- Без да чака отговор, Мария Мадлен тръгна целенасочено към късото стълбище, което водеше към палубата, където вдиша дълбоко и насърчи момичетата „да се разхождат – да разтягат младите си крака“.
Когато Ленобия мина покрай монахинята, тя попита тихо:
– Какво би могъл да иска от Светата майка?
– Нямам представа – каза Мария Мадлен.- Но със сигурност не може да навреди на Пресветата Дева да се поразходи над палубата.- Тя направи пауза, погледна Ленобия и добави:
– Както няма да навреди и на останалите.
– За това, което направихте тази вечер, сестро, мерси боку.
– Няма за какво, Ленобия.
* * *
Епископът се извини и остави комодора на леглото му. Той се оттегли в малката си спалня, седна на единственото бюро и запали един дълъг, тънък свещник. Докато пръстите му галеха пламъка, той си мислеше за дръгливото момиче.
Отначало беше разгневен и шокиран от измамата ѝ. Но после, докато я гледаше, яростта и изненадата му се сляха в една много по-дълбока емоция.
Чарлз беше забравил красотата на момичето, макар че многото седмици на принудителен целибат на борда на този проклет кораб можеха да имат нещо общо с въздействието ѝ върху него.
– Не – заговори той на пламъка.- Това, което я прави желана, е нещо повече от липсата ми на другар в леглото.
Тя беше дори по-красива, отколкото си я спомняше, въпреки че беше отслабнала. Това беше жалко, но лесно поправимо. Харесваше му да е по-мека, по-закръглена, по-сочна. Щеше да се погрижи тя да се храни – независимо дали искаше, или не.
– Не – повтори той.- Има нещо повече.- Това бяха тези очи. Тази коса. Очите тлееха като дим. Виждаше, че го призовават, въпреки че тя се опитваше да отрече притегателната им сила.
Косата беше сребриста, като метал, който е бил изпитан и закален от огъня, а след това е бил пречупен в нещо повече от това, което е бил някога.
– И тя не е истинско момиче с шапка. Тя никога няма да бъде булка на френски джентълмен. Всъщност тя е щастливка, че привлече вниманието ми. Да бъде моя любовница е повече, много повече, отколкото тя може да се надява за бъдещето си.
Подигравките и презрението са по-малко обидни от вниманието на епископа. Споменът за думите ѝ го връхлетя, но той не си позволи да се ядоса.
– Тя ще се нуждае от убеждаване. Няма значение. Повече ми харесва, ако имат някакъв дух.
Пръстите му преминаха през пламъка, отново и отново, поглъщайки топлина, но не изгаряйки.
Щеше да е добре да направи момичето своя любовница, преди да стигнат до Ню Орлиънс. Тогава онези надути урсулини нямаше да имат за какво да се кахърят. Едно девствено момиче можеше да не им е безразлично – разгонен бастард, станал любовница на епископ, щеше да е извън тяхната грижа и извън техния обсег.
Но първо той трябва да я направи своя собственост, а за да го направи, трябва да накара тази проклета монахиня да замълчи.
Свободната му ръка се сви около рубинения кръст, който висеше в средата на гърдите му, и пламъкът лудо затрептя.
Единствено закрилата на монахинята не позволяваше на момичето да бъде негова играчка до края на пътуването и след това – единствено монахинята можеше да стовари върху него гнева на църквата. Другите момичета бяха маловажни. Те не биха си и помислили да се изправят срещу него, а още по-малко да говорят срещу него пред някоя власт. Комодорът не се интересуваше от нищо друго освен от безпроблемното пътуване и от виното си. Докато Чарлз не я изнасили пред него, той вероятно щеше да прояви само лек интерес, макар че евентуално можеше да поиска сам да използва момичето.
Ръката на епископа, тази, която галеше пламъка, се сви в юмрук. Той не се разделяше с притежанията си.
– Да, ще трябва да се отърва от монахинята.- Чарлз се усмихна и отпусна ръката си, като ѝ позволи отново да играе през пламъка.- И вече съм предприел стъпки, за да ускоря преждевременния ѝ край. Толкова е жалко, че халатът, който носи, е толкова обемен и толкова лесно запалим. Чувствам, че може да я сполети ужасен инцидент…
Назад към част 4 Напред към част 6