ГЛАВА ПЪРВА.СМОЛИСТ
Би трябвало вече да е пролет, но все още беше адски студено. Твърде студено, за да спиш на палубата, а не в каютата. Снощи, когато се беше поддал на магията на рома и блещукащите звезди над гората, идеята му изглеждаше добра. Нощта не бе толкова хладна, и щурците цвърчаха по дърветата, нощните птици се зовяха, а прилепите се стрелкаха над реката. Изглеждаше добра вечер да легнеш на палубата на баркаста си, и да гледаш нагоре, към широкия сват около теб, наслаждавайки се на реката, и Дъждовната гора, и да мислиш за мястото си на този свят. Кораба го беше разлюлял нежно и всичко изглеждаше наред.
Но на сутринта, когато дрехите бяха напоени с роса и тялото беше напълно безчувствено, идеята да прекара нощта на открито вече изглеждаше по-подходяща за дванадесетгодишно момче, отколкото за тридесетгодишен капитан на кораб. Той седна бавно и издиша утринния студ, който га щипеше. Мърморейки под носа си, той се изправи и се огледа. Да, вече бе станало светло. Това бе последвано с прочувствено оригване на снощния ром и с повръщане през парапета на кораба.
Лефтрин се протегна, разкършвайки рамене. Ризата му бе прилепнала неприятно по кожата. Е, той си бе заслужил да му бъде неудобно.. Ако някой от екипажа му беше заспал на палубата, капитанът би му казал именно това. Но те не бяха постъпили така. Всички единадесет моряци спяха на койките си, които се простираха на няколко нива по протежение на задната палубата. И само неговото по – удобно легло беше празно тази нощ. Неразумно.
Беше твърде рано да е буден. Огънят в камбузната печка все още не бе разпален; нямаше гореща вода, кипнала за чай, никакви палачинки на грила. И все пак ето го, напълно буден и с намерение да се разходи под дърветата.
Това бе странен импулс. Лефтрин не намираше смислено основание за него, но въпреки това го разпозна по вида на сърбежа. Той знаеше, че това се дължи на странните му сънища от предната нощ. Той се опита да си ги припомни, но те се разпаднаха като нишки от паяжина в съзнанието му, и след миг ги нямаше. Все пак той ще последва тяхното дълготрайно вдъхновение, идващо от незапомнените сънища от предната нощ. Все пак той щеше да последва тяхното вдъхновение, донякъде против желанието си. Той не бе правил грешка когато игнорираше тези сънища и често съжаляваше, когато ги последва.
Той влезе в каютата, покрай спящия си екипаж, през малката кухня и напред към каютата си. Лефтрин смени палубните си обувки с бреговите си ботуши. Ботушите от омазнена бича кожа бяха износени; Киселинната вода на Дъждовната река не бе нежна към обувките, дрехите, дървото или кожата. Но ботушите му щяха да оцелеят още едно-две пътувания до брега и в резултат на това кожата на краката ксъщо щеше да оцелее. Той вдигна якето си от куката и го наметна, мина на кърмата покрай екипажа. Той подритна крака на щурмана. Главата на Свардж порепери мъжът се надигна и го изгледа мрачно.
– Излизам на брега, за да се поразтъпча. Вероятно ще се върна до закуска.
– Разбрано – каза Свардж. Това бе единственият приемлив отговор, а съшо и бе
близък до разговорните му умения.
Лефтрин изсумтя утвърдително и напусна палубата. Предишната вечер те изтеглиха кораба на блатистия бряг и го завързаха за голямо, наклонено дърво. Лефтрин скочи от тъпия нос на кораба върху покритите с кал тръстики. Изрисуваните очи на шлепа се взираха в полумрака под дърветата. Преди десет дни топъл вятър и огромни дъждовни бури бяха повишили нивото на Дъждовната река. През последните два дни, водите се бяха оттеглили, но растителността по реката все още се възстановяваше след като се намираше няколко дни под вода.
Камъни и кал бяха покрили тревата и тя бе сплескана под тяхната тежест. Ниския бряг бе осеян с локви. Докато Лефтрин вървеше напред, краката му потъваха в тях и водата се просмукваше, в дирите му.
Не знаеше точно къде и защо отива. Той просто следваше прищявката си, отдалечавайки се от брега в гъсталака. Там следите от наводнението бяха още по-ясни. Сред стволовете се виждаха дървесни кори, донесени от водата. По клоните висяха кичури водорасли и скъсани лози.
Слой тиня лежеше върху трева и мъх. Гигантските дървета, които формираха основата на Дъждовните равнини, не бяха засегнати от наводненията, но храсталаците не бяха пощадени. Тук-там течението си пробиваше път и зеленината на младите дървета стана толкова тежка под тежестта на тиня и кал, че клоните се навеждаха до земята.
Лефтрин се опита да следва тези пътеки през храсталаците. Заобикаляше най-блатистите места, пробиваше си път през храстите. Един клон, го шибна в лицето и го опръска с кал. Лефтрин веднага избърса жилещия боклук от кожата си. Подобно на повечето Дъждовни хора, лицето и ръцете му бяха втвърдени от водите на Дъждовната река. Грубата кожа на лицето му контрастираше странно със сивите му очи. Лефтрин бе убеден, че затова има толкова малко израстъци по лицето си и по-малко от люспите, които толкова измъчваха братята му от Дъждовната гора. Това обаче все още не го правеше красив, или поне привлекателен мъж – тази мисъл накара капитана да се усмихне тъжно. Той избута тази мисъл, отдръпна клона от лицето си и продължи.
Изведнъж Лефтрин спря. Той изпита неясно усещане. Сякаш нещо витаеше във въздуха и неразбираемо подсказваше, че той вече е близо. Капитанът стоеше неподвижно и постепенно оглеждаше всичко наоколо. Погледът му се хвана за нещо и черните косми на шията му настръхнаха, когато видя находката. Ето го! Всичко бе зелено от кал, покрито с тиня, само на места наднича нещо сиво.
Пашкулът не бе огромен, не чак толкова голям, колкото беше чувал, че могат да бъдат. Диаметърът му бе може би две трети от неговия ръст, а той не беше висок мъж. Но все пак бе достатъчно голям, помисли си той. Достатъчно голям, за да го направи много богат.
Лефтрин погледна назад. Храсталакът, поради който реката и пашкулът не се виждаха, го скриваха от любопитни очи. Малко вероятно бе някой от екипажа на кораба да има достатъчно любопитство и да го наблюдава. Когато си тръгна, всички спяха и вероятно още се излежаваха. Съкровището принадлежеше само на него. Капитанът си проправи път през растителността и накрая докосна дънера. Мъртъв. Знаеше го още преди докосването. Като дете той трябваше да слезе в двореца с коронования петел. Беше видял пашкула на Тинтаглия, преди да се излюпи, и си спомни как се чувстваше. И в този пашкул драконът бе мъртъв и няма да се излюпи. Няма значение дали бе умрял, докато драконът все още е какавидирал, или е бил умрял от наводнение. Основното бе, че драконът е мъртъв, живото дърво може да бъде отнето и, освен Лефтрин, никой не знае къде е. И какъв късмет, че е един от малкото, които умеят да се разпореждат с находката по възможно най-добрия начин.
Още в дните, когато семейство Купрус беше направило част от огромното си богатство, то бе натрупано значително от живото дърво. Братята на майка му обработиха този материал още преди хората да разберат какво е това. Младият Лефтрин обикаляше ниската сграда, където чичовците му изрязваха жива дървесина, която беше по-здрава от желязото. Веднага щом Лефтрин беше на девет години, баща му реши, че е достатъчно възрастен, за да отиде с него на ладията. И Лефтрин се зае с честен занаят, научавайки го от самите основи. Когато навърши двадесет и две години, баща му умря и Лефтрин наследи кораба. Почти през целия си живот той бе моряк. Но от роднините от страна на майка си той наследи инструментите за обработка на живото дърво и знанията как да ги използва.
Лефтрин обиколи пашкула. Това се оказа трудно. Водната струя го бе вклинила между две дървета. Единият му край бе потънал дълбоко в калта, другият стърчеше и беше покрит с отломки. Първоначално Лефтрин искаше да почисти и да разгледа правилно находката, но след това реши да остави всичко както беше. Той изтича към лодката, крадешком извади намотката въже от шкафчето и бързо се върна при находката си, за да я предпази от злополуки. Работата беше мръсна, но той беше доволен от начина, по който го направи: дори реката да се повиши отново, съкровището му ще остане на мястото си.
Докато се връщаше към баркаса си, той забеляза, че дебелият чорап в ботуша му става влажен. Кракът му бе разранен. Той ускори темпото си, проклинайки себе си. Трябваше на всака цена да си купи нови ботуши на следващата спирка. Паротън беше едно от най-малките и най-новите поселища разположени на Дъждовната река. Всички стоки там бяха скъпи и би било трудно да намери и ботуши от бича кожа внесени от Калсида. Щеше да бъде на милостта на всеки, който имаше чифт за продажба. Миг по-късно кисела усмивка изкриви устата му. Тук той беше открил дънер, струващ повече от десет години работа с баржа, а в същото време се притесняваше колко ще трябва да плати за нов чифт ботуши. След като съкровището бъде нарязано на парчета и дискретно продадено, той никога повече няма да се тревожи за пари.
Умът му беше зает с логистика. Рано или късно той ще трябва да реши на кого да се довери, за да сподели тайната си. Щеше да има нужда от някой друг от другия край на триона и хора, които да помогнат за пренасянето на тежките дъски от трупа до баржата. Неговите братовчеди? Вероятно. Кръвта беше по-гъста от водата, дори от тинестата вода на Дъждовната река.
Ала ще съхранят ли тайната? Така си мислеше той. Те трябва да бъдат осторожни. Това бе живо дърво без дефекти. Наскоро бе дошло откритието какво точно представлява живата дървесина. Огромните статуи в стаята на коронования петел не беше дървена; по-скоро те бяха защитните пашкули на дракони, завлечени в убежището, за да ги запази по време на древно вулканично изригване. Никой не обичаше да говори за това какво всъщност означаваше. Драконът Тинтаглия бе излязъл жив от пашкула си. Дали онези други „дървени трупи“, в които са били нарязани дървен материал за кораби, са съдържали жизнеспособни дракони? Никой не говореше за това. Дори живите кораби неохотно обсъдиха, че може би са драконова същност. По тази тема дори драконът Тингталия мълчеше.
Въпреки това Лефтрин подозираше, че ако някой научи за находката му, тя ще бъде конфискувана. Той не можеше да позволи откритиета му да стане общоизвестно в Трехог или Бинград; Са да го спаси, ако Тингатлия чуе за него.
Така че той ще направи всичко възможно, за да запази откритието поверително.
Подразни го, че съкровището, което някога е могъл да продаде на търг на най-високата цена, сега трябва да бъде продадено тихомълком. Но ще има пазители за това. Добри пазители. На място толкова конкурентно като Бинград, винаги е имало търговци, които са готови да купуват стоки тихомълком, без да са твърде любопитни; амбициозни търговци, желаещ да обменя незаконни стоки за шанса да спечели благоволението на сатрапа от Джамаилия. Но истинските пари, най-добрите оферти, щяха да дойдат от калсидските търговци. Неспокойният мир между Бинград и Калсида бе все още твърде скорошен. Бяха подписани маловажни договори, но важни решения относно границите и сделките, тарифите и правата на преминаване все още бяха въпрос на преговори. Здравето на владетеля на Калсида, според слуховете бе лошо. Калсидските емисари вече се бяха опитали да резервират преминаване нагоре по Дъждовната река. Те бяха върнати, но всички знаеха каква е мисията им: искаха да купят части от дракон – драконова кръв за еликсири, драконова плът за подмладяване, драконови зъби за кинжали, драконови люспи за лека и гъвкава броня, драконови детеродни органи за мъжество. Приказките на всички стари жени за лечебните и магически сили на драконовите части изглежда бяха достигнали до ушите на калсидската аристкрация. И всеки благородник изглеждаше по-нетърпелив от предния да спечели благосклонност на своя херцог, като го снабди с цяр за изтощителната болест, която бавно го убиваше. Как биха могли да знаят, че Тинтаглия се е излюпила от последния дънер на живо дърво, притежавано от Дъждовните търговци. И че вече нямаше драконови пашкули, които да се нарязват и изпращат до Калсида.Самият Лефтрин споделя мнението на повечето търговци: колкото по-скоро херцогът на Калсида легне в гроба, толкова по-добре за търговията и като цяло за всички хора по света. В същото време, мислейки прагматично, той вярваше, че докато дойде това щастие, човек може да се възползва от болестта на стария подпалвач на войни.
И така, размишляваше Лефтрин, ако избере този път, всичко, което трябва да направи, е да намери начин да докара живата дървесина безопасно до Калсида. Ако те се въоръжат с останките на полупреобразен дракон, цената му ще е до небето. Така че трябва да занесе този пашкул в Калсида. И делото ще бъде свършено. Лесно да се каже! В крайна сметка, само за да плъзне пашкула до ладията и да го натовари, ще му трябват макари. И тогава ще последва тайна доставка на съкровището от устието на реката на север, до калсидските земи. Ако Лефтрин успее да уреди всичко, и ако не бъде ограбен или убит по пътя натам или обратно, тогава от това пътуване той ще се върне богат.
Лефтрин закуца по-бързо. Боцкането в ботуша премина в усещане за парене. Няколко мехури са нищо, но отворена рана бързо ще се превърне в язва и ще трябва да куца няколко седмици.
Когато излезе от храсталаците в откритото пространство до реката, той подуши дима от камбуза и чу гласовете на екипажа си. Усещаше се миризмата от приготвянето на палачинки и готово кафе. Време да се озове на борда, преди някой да се зачуди какво е правил капитанът по време на сутрешната си разходка. Някой му беше хвърлил въжена стълба надолу по носа. Вероятно Свардж. Щурманът винаги е бил една мисъл пред останалите от екипажа. На носа, мълчаливият простодушен Ейдер стоеше на парапета и пушеше своята сутрешна лула. Той кимна на капитана си и издуха пръстен от дим за поздрав. Ако бе любопитен къде е бил Лефтрин или пък защо е ходил там, той не даде знак за това.
Лефтрин все още обмисляше най-добрия начин да превърне дънера от магическа дървесина в богатство, докато стъпваше с калния си крак на първото стъпало . Блесналият поглед на черните очи на Речният мъж срещна неговия и той замръзна. В ума му се роди нова мисъл. Запази го. Запази го и го използвай за себе си и своя кораб. За няколко дълги мига, като той спря на стълбата, възможностите се разгърнаха в ума му като цветя, отворени към светлината на ранната зора. Той потупа отстрани своята баржа. – „Може би, старче.“ После изкачи останалата част от пътя до палубата, свали ботуша си и го хвърли обратно в реката, така че тя да го погълне.
Петнадесетият ден от Луната на Рибите, седмата година от управлението на неговото най-славно и могъщо величество сатрапа Касго, първата година от Свободния съюз на търговците
От Детози, пазач на гълъбарника в Трехог, до Ерик, пазач на гълъбарника в Бинград
Запечатаният свитък съдържа много важно съобщение от Съвета на търговците на Дъждовните равнини в Трехог до Съвета на бинградските търговци. От вас се иска да изпратите избран представител, за да отпразнувате освобождаването на драконите от тропическите гори от техните пашкули. По указание на най-висшия кралски дракон Тинтаглия, пашкулите ще бъдат изнесени на слънчева светлина на петнадесетия ден от Месеца на Прераждането, след четиридесет и пет дни. Съветът на търговците на Дъждовните равнини очаква вашето присъствие, когато се родят драконите.
П.С. Ерик! Почисти си къщата и направи отново варовик по стените на клетката. Последните две птици, които ми изпрати, бяха мръсни и ми донесоха паразити.
Детози
Назад към част 2 Напред към част 4
