* * *
Мадлен Елкот и дъщеря ѝ Камил бяха първите от социалните обаждания, които получих два дни по-късно. Господин Елкот беше член на управителния съвет на банката на баща ми, а госпожа Елкот беше голяма приятелка на майка ми, макар че никога не бях разбрала защо. Майка беше красива и очарователна, и известна домакиня. В сравнение с нея госпожа Елкот изглеждаше сприхава, клюкарка и скъперничка. Когато седяха заедно с майка ми по време на вечеря, си мислех, че госпожа Елкот прилича на крякаща кокошка до гълъб, но тя умееше да разсмива майка ми, а смехът на майка беше толкова вълшебен, че причината за него не беше важна. Веднъж чух как баща ми казва на майка ми, че тя просто ще трябва да се занимава с повече развлечения, защото вечерите в имението на Елкот са с малко алкохол и ястия и с много разговори. Ако някой някога ме беше попитал за мнението ми, което, разбира се, не беше направил, щях да се съглася напълно с баща си. Имението на Елкот се намираше на по-малко от километър от нашия дом и отвън изглеждаше величествено и прилично, но вътре беше спартанско и всъщност доста мрачно. Нищо чудно, че Камил толкова обичаше да ме посещава!
Камил беше най-добрата ми приятелка. С нея бяхме близки по възраст, като тя беше само с шест месеца по-малка. Камил говореше много, но не по жестокия, клюкарски начин на майка си. Заради близостта на родителите ни, Камил и аз бяхме израснали заедно, което ни беше направило по-скоро сестри, отколкото най-добри приятелки.
– О, бедната ми, тъжна Емили! Колко си отслабнала и бледа – беше казала Камил, когато се втурна в салона на майка ми и ме прегърна.
– Е, разбира се, че изглежда бледа и отслабнала! – Госпожа Елкот беше отместила дъщеря си настрани и сковано беше взела ръцете ми в своите, още преди да е свалила белите си кожени ръкавици. Спомняйки си докосването ѝ, сега разбирам, че е било студено и доста влечугоподобно. – Емили е загубила майка си, Камил. Помисли си колко жалък щеше да бъде животът ти, ако беше загубила мен. Бих очаквала да изглеждаш също толкова ужасно, колкото и бедната Емили. Сигурна съм, че скъпата Алис гледа дъщеря си отгоре с разбиране и признателност.
Без да очаквам, че тя ще говори толкова свободно за смъртта на майка си, почувствах лек шок от думите на госпожа Елкот. Опитах се да уловя погледа на Камил, докато се отдалечавахме една от друга, настанявайки се на дивана и подходящите столове. Исках да споделя с нея стария ни поглед, такъв, който казваше, че сме съгласни как понякога майките ни могат да кажат ужасно смущаващи неща, но Камил сякаш гледаше навсякъде, само не и към мен.
– Да, майко, разбира се. Извинявам се – беше всичко, което тя промълви разкаяно.
Опитвайки се да се ориентирам в този нов социален свят, който изведнъж се оказа много чужд, си отдъхнах с облекчение, когато домашната прислужница влезе с чай и сладкиши. Налях. Госпожа Елкот и Камил ме изучаваха.
– Наистина си доста слаба – каза накрая Камил.
– Скоро ще се оправя – казах аз и ѝ изпратих успокоителна усмивка. – Отначало ми беше трудно да правя каквото и да било, освен да спя, но баща ми настояваше да се оправя. Той ми напомни, че сега съм господарката на Уилър Хаус.
Погледът на Камил бързо се насочи към този на майка ѝ. Не можах да прочета твърдия поглед в очите на госпожа Елкот, но той беше достатъчен, за да накара дъщеря ѝ да замълчи.
– Това е доста смело от твоя страна, Емили – заговори в тишината госпожа Елкот. – Сигурна съм, че си голяма утеха за баща си.
– Опитвахме се да те видим цели два месеца, но ти не ни приемаше, дори по време на празниците. Сякаш бяхте изчезнали! – Изригна Камил, докато и наливах чай. – Мислех, че и ти си умряла.
– Съжалявам. – Първоначално думите ѝ ме накараха да се разкайвам. – Не исках да те разстройвам.
– Разбира се, че не си искала – беше казала госпожа Елкот и се беше намръщила на дъщеря си. – Камил, Емили не беше изчезнала – тя беше в траур.
– Аз все още скърбя – казах тихо. Камил ме чу и кимна, избърсвайки очите си, но майка ѝ беше твърде заета да се почерпи с ледените торти, за да обърне внимание на някоя от нас.
Настъпи мълчание, което ми се стори много дълго, докато отпивахме от чая си и аз бутах малката бяла торта в чинията си, а после с висок, развълнуван глас госпожа Елкот попита:
– Емили, ти наистина ли беше там? В стаята с нея, когато Алис умря?
Погледнах към Камил, като за миг и се прииска да накара майка си да замълчи, но, разбира се, това беше глупаво, безполезно желание. Лицето на приятелката ми отразяваше моето неудобство, макар че тя не изглеждаше шокирана от пренебрежението на майка ѝ към приличието и личния живот. Тогава разбрах, че Камил е знаела, че майка ѝ ще ме разпита по този начин. Поех си дълбоко, укрепващо дъх и отговорих честно, макар и колебливо:
– Да, бях там.
– Сигурно е било доста ужасно – каза Камил бързо.
– Да – казах аз. Бях поставила внимателно чашата си в чинийката, преди някой от тях да забележи, че ръката ми трепери.
– Очаквам да е имало много кръв – каза госпожа Елкот и кимна бавно, сякаш в знак на предварително съгласие с отговора ми.
– Имаше. – Бях стиснала ръце здраво в скута си.
– Когато чухме, че сте била в стаята, когато тя е умряла, всички много съжалявахме за вас – беше казала Камил тихо, колебливо.
Шокирана замълчах, почти чух гласа на майка си да казва рязко: „Слугите и техните клюки!“ Бях унизена, че смъртта на майка ми е станала тема за клюки, но също така копнеех да поговоря с Камил, да ѝ кажа колко съм се изплашила. Но преди да успея да се съвзема достатъчно, за да говоря, острият глас на майка ѝ се намеси.
– Наистина, това беше единственото, за което можеше да се говори в продължение на седмици и седмици. Бедната ти майка щеше да е ужасена. Достатъчно е, че си пропуснала коледния бал, но темата на разговора през вечерта да е била, че си станала свидетелка на ужасната ѝ смърт…- Госпожа Елкот потръпна. – Алис щеше да го сметне за толкова ужасно, колкото беше.
Бузите ми пламнаха. Съвсем бях забравила за коледния бал и за шестнайсетия си рожден ден. И двете събития се бяха случили през декември, когато сънят ме беше прикрил от живота.
– На бала всички говореха за мен? – Искаше ми се да избягам в стаята си и никога да не изляза.
Думите на Камил дойдоха бързо и тя беше направила неясно движение, сякаш разбираше колко труден е станал разговорът за мен и се опитваше да отмахне темата.
– Нанси, Евелин и Елизабет се притесняваха за теб. Всички се притеснявахме за теб – все още се притесняваме.
– Пропусна един човек, който изглеждаше особено загрижен: Артър Симптън. Помниш ли как каза, че той не може да говори за нищо друго, освен за това колко ужасно трябва да е било всичко това за Емили, дори докато е танцувал валс с теб. – Госпожа Елкот изобщо не звучеше притеснена. Звучеше ядосано.
Бях примигнала и се почувствах така, сякаш плувах нагоре през дълбоки, мътни води.
– Артър Симптън? Той е говорел за мен?
– Да, докато танцуваше с Камил. – Тонът на госпожа Елкот беше твърд и раздразнителен, а аз изведнъж разбрах защо – Артър Симптън беше най-големият син на богато железопътно семейство, което наскоро се беше преместило от Ню Йорк в Чикаго заради тесните бизнес връзки с господин Пулман. Освен че беше богат, подходящо възпитан и подходящ, той беше и изключително красив. С Камил си бяхме шушукали за него, когато семейството му се премести в имението им на Южно Прери Авеню и го бяхме наблюдавали как кара колелото си нагоре-надолу по улицата. Артър беше единствената движеща сила на желанието ни да се сдобием със собствени велосипеди и да се присъединим към велосипедния клуб „Хермес“. Той беше и една от основните причини, поради които и двете ни майки се съгласиха да окажат натиск върху бащите ни, за да ни разрешат това, въпреки че Камил ми беше казала, че е чула баща си да информира майка ѝ, че велосипедните цветенца могат да доведат младата жена до „пагубен живот на разврат“. Спомних си го ясно, защото Камил ме накара да се кикотя, докато правеше отлична имитация на баща си. Докато се смеех, тя също така каза, че би била готова да започне живот на пагубна похотливост, ако това означава да го започне с Артър Симптън.
Тогава не бях казала нищо. Не ми се струваше необходимо. Артър доста често беше поглеждал в нашата посока, но и двете знаехме, че това са моите очи, които срещаше, когато накривяваше шапката си, и моето име, на което казваше „Светло, добро утро, мис Емили“.
Поклатих глава, чувствах се замаяна и унесена. Обърнах се към Камил.
– Артър Симптън? Той танцува с теб?
– През по-голямата част от вечерта – госпожа Елкот говореше от името на дъщеря си и кимаше с глава толкова бързо, че перата на шапката ѝ трептяха с тревожна сила, което я правеше да изглежда още по като кококошка. – В интерес на истината Камил и аз вярваме, че Артър Симптън скоро ще се обърне към господин Елкот и ще поиска разрешение да я ухажва официално.
Стомахът ми се почувства ужасен и кух. Как би могъл да ухажва Камил? Преди малко повече от два месеца той не беше изрекъл името ѝ, за да ѝ пожелае добро утро. Можеше ли толкова кратко време да го промени толкова драстично?
Да, бях решила тихо и бързо. Да, кратък период от време може да промени драстично всекиго. Със сигурност беше променило и мен.
Отворих уста, за да говоря, въпреки че все още не бях сигурна какво ще кажа, и в стаята нахлу баща ми, изглеждащ разтревожен и без сако.
– Ах, Емили, ето те. – Той кимна разсеяно на госпожа Елкот и Камил и каза: – Добър ден, дами. – След това насочи цялото си внимание към мен. – Емили, коя жилетка да облека тази вечер? Тази черната или бургундската? Съветът на директорите отново се среща с онези адски архитекти и трябва да използвам твърда ръка. Трябва да се зададе правилният тон. Бюджетът им е извън контрол, а времето е малко. Панаирът трябва да бъде открит на първи май. Те просто не са подготвени. Те се изкачват твърде бързо – твърде остро!
Примигнах, опитвайки се да фокусирам вниманието си върху странната сцена. Името на Артър Симптън, свързано с това на Камил, все още беше почти осезаемо във въздуха около нас, докато баща ми стоеше там, с разкопчана и само частично закопчана риза, с по една жилетка във всяка ръка, размахвайки ги, сякаш бяха развяти знамена. Госпожа Елкот и Камил го гледаха така, сякаш е загубил ума си.
Изведнъж се ядосах и автоматично се впуснах в защита на баща ми.
– Майка винаги е казвала, че черното е по-официално, но бургундското е по-богато. Носи бордото, отче. Архитектите трябва да ви възприемат като достатъчно богат, за да контролирате парите, а следователно и тяхното бъдеще. – Бях се постарала да поднеса гласа си меко, за да имитирам успокояващия тон на майка ми.
Баща ми кимна.
– Да, да, трябва да е така, както каза майка ти. Колкото по-богат, толкова по-добре. Да, добре свършена работа. – Той се поклони рязко на другите две жени, пожелавайки им добър ден, и след това побърза да излезе. Преди вратата да се затвори, видях как камериерът му, Карсън, се присъедини към него в коридора и взе захвърлената черна жилетка, която му беше подхвърлена.
Когато се обърнах обратно към жените на Елкот, вдигнах брадичка.
– Както виждате, баща ми разчита на мен.
Госпожа Елкот вдигна вежди и подсмръкна.
– Виждам. Баща ви е щастлив човек и мъжът, за когото евентуално ще ви ожени, също ще има късмет да има толкова добре обучена съпруга. – Погледът ѝ се насочи към дъщеря ѝ, след което тя се усмихна копринено и продължи: – Въпреки че предполагам, че баща ти няма да иска да се раздели с теб в продължение на няколко години, така че за брак в обозримо бъдеще не може да става и дума.
– Брак? – При тази дума ме побиха тръпки. Разбира се, с Камил бяхме говорили за това, но най-вече за ухажването, годежа, пищната сватба… а не за самия брак. Гласът на майка ми изведнъж отекваше в паметта ми: Емили, няма да ме оставиш… Трябва да знаеш какво е да си съпруга и майка. Не бива да се впускаш в това сляпо, както направих аз. Бях усетила панически потрес и добавих:
– О, не бих могла да мисля за брак сега!
– Разбира се, че не можеш да мислиш за брак точно сега! Никой от нас не бива – не и наистина. Ние сме на шестнадесет години. Това е твърде малко. Не си ли казвала това винаги, майко? – Камил звучеше напрегнато, почти уплашено.
– Да мислиш за нещо и да се подготвяш за нещо не е едно и също, Камил. Възможността не трябва да се пренебрегва. И аз винаги съм казвала точно това. – Докато говореше с пренебрежение, госпожа Елкот ме беше погледнала с дългия си нос.
– Е, аз мисля, че е добре, че съм предана на баща си – бях отговорила, чувствайки се ужасно неудобно и несигурна какво друго да кажа.
– О, за това всички сме съгласни! – Беше казала мисис Елкот.
Те не се бяха задържали дълго след появата на баща ми. Госпожа Елкот беше побързала да изведе Камил, като не ни беше дала дори една малка възможност да поговорим насаме. Сякаш беше получила това, за което беше дошла, и си беше тръгнала доволна.
А аз? Какво получих аз?
Надявах се на потвърждение. Макар че обичта на красивия млад Артър Симптън се бе насочила от мен към моя приятелка, вярвах, че е мой дълг като дъщеря да се грижа за баща си. Чувствах, че Камил и майка ѝ ще видят, че правя всичко възможно да продължа след майка си – че за малко повече от два месеца съм се превърнала от момиче в жена. Мислех си, че по някакъв начин мога да направя загубата на майка си поносима.
Но в дългите, мълчаливи часове след посещението им умът ми беше започнал да възпроизвежда събитията и да разглежда аспектите им по различен начин, а при ретроспекция усещам, че втората ми гледна точка е по-валидна от първата. Мисис Елкот искаше да потвърди клюките; желанието ѝ се сбъдна. Тя също така искаше ясно да каже, че Артър Симптън вече няма да бъде част от моето бъдеще и че никой друг мъж – освен баща ми – няма да бъде част от моето обозримо бъдеще. Тя беше изпълнила и двете задачи.
Седях тази нощ и чаках завръщането на баща ми. Дори сега, когато записвам случилото се след това, не мога да се обвиня за действията си. Като господарка на имението Уилър бях длъжна да се погрижа за баща си – да бъда там с чай или евентуално с бренди за него, както си представях, че майка често правеше при късното му завръщане от работни вечери. Очаквах баща ми да е уморен. Очаквах, че ще бъде себе си: дистанциран, груб и властен, но вежлив и оценяващ моята вярност.
Не очаквах да е пиян.
Не бях виждала баща ми, който се е наливал с вино. Бях го зърнала с червен нос и изобилстващ от похвали за красотата на майка ми, когато излизаха вечер, облечени официално и от тях се носеше аромат на лавандула, лимон и каберне. Не си спомням да съм ги виждала някога, когато се връщаха. Ако не бях заспала в леглото си, щях да си реша косата или да бродирам фините детайли на виолетките по корсажа на най-новата си дневна рокля.
Сега осъзнавам, че баща ми и майка ми са били като далечни луни, обикалящи около самовглъбеността на младостта ми.
Тази нощ баща ми се превърна от луна в изгарящо слънце.
Влезе във фоайето и извика шумно камериера си Карсън. Аз бях в салона на майка си и се опитвах да държа очите си отворени, като препрочитах готическия роман на Емили Бронте „Грозното издихание“. Когато чух гласа му, оставих книгата настрана и се втурнах към него. Ароматът му ме достигна, преди да го видя. Спомням си, че притиснах ръка към носа си, развълнувана от аромата на бренди, пот и пури. Докато пиша това, се страхувам, че тези три миризми за мен завинаги ще бъдат ароматът на човека и ароматът на кошмарите.
Бях се втурнала към него, стиснала устни при гъстата миризма на дъха му, мислейки, че сигурно не е добре.
– Татко, болен ли си? Да извикам ли лекар?
– Лекар? Не, не, не! Направо като нов. Добре съм като нов. Просто имам нужда от помощ, за да стигна до стаята на Алис. Не съм толкова млад, колкото бях преди – изобщо не съм. Но все още мога да изпълнявам задълженията си. Още малко и ще я даря със син! – Баща ми се поклащаше, докато говореше, и слагаше тежка ръка на рамото ми, за да се успокои.
Запъвах се под тежестта му, като го водех към широкото стълбище, толкова притеснена, че е болен, че едва разбирах какво казва.
– Аз съм тук. Ще ти помогна – беше това, което му прошепвах отново и отново. Той се облегна още по-силно на мен, докато се изкачвахме тромаво до втория етаж и накрая спряхме пред спалнята му. Поклащаше глава напред-назад и мърмореше: – Това не е нейната стая.
– Това е твоята спалня – казах аз и ми се искаше да се появи камериерът му или някой друг.
Той се втренчи в мен, сякаш му беше трудно да се съсредоточи. После отпуснатото му, пиянско изражение се промени.
– Алис? Значи си готова да нарушиш фригидните си правила и да се присъединиш към леглото ми тази вечер.
Ръката му беше гореща и влажна върху рамото на фината ми ленена нощница.
– Татко, това съм аз, Емили.
– Татко? – Той примигна и доближи лицето си до моето. Дъхът му почти ме накара да се отдръпна. – Емили. Наистина. Това си ти. Да, ти. Вече те познавам. Не можеш да бъдеш Алис, тя е мъртва. – С лице все така близо до моето, той добави: – Ти си твърде слаба, но имаш нейните очи. – Тогава той протегна ръка и повдигна един кичур от гъстата кестенява коса, който се беше измъкнал от нощната ми шапка. – И нейната коса. Имаш нейната коса. – Той разтърка косата ми между пръстите си и промълви: – Трябва да ядеш повече – не би трябвало да си толкова слаба. – След това, изръмжавайки на Карсън да дойде, баща ми пусна косата ми, избута ме настрани и се запъти към стаята си.
Трябваше да се оттегля в собственото си легло, но ме обзе ужасно безпокойство и аз побягнах, оставяйки краката ми да ме носят, където пожелаят. Когато най-накрая спрях, за да си поема дъх, открих, че сляпото ми бягане ме е отвело в градините, които се простираха на повече от пет акра в задната част на къщата ни. Там се свлякох на каменна пейка, която се намираше скрита под завесата на масивна върба, сложих лице в ръцете си и заплаках.
Тогава се случи нещо вълшебно. Топъл вятър повдигна клоните на върбите и облаците се разнесоха, разкривайки луната. Макар да беше само тънък полумесец, тя беше почти сребърна в блясъка си и сякаш излъчваше метална светлина в градината, озарявайки огромния бял мраморен фонтан, който беше централната ѝ част. Във фонтана, изригващ вода от отворената си уста, се намираше гръцкият бог Зевс, във формата на бик, който беше измамил и после отвлякъл девойката Европа. Фонтанът беше сватбен подарък от баща ми за майка ми и беше в центъра на обширната градина на майка ми още от най-ранните ми спомени.
Може би защото фонтанът беше на майка ми, а може би от завист към музикалността на бълбукащата вода, но сълзите ми спряха, докато го изучавах. В крайна сметка сърдечният ми ритъм се забави и дишането ми стана нормално. И дори когато луната отново се покри с облаци, аз останах под дървото, слушайки водата и позволявайки на водата, както и на скритите сенки на върбите, да ме успокоят, докато не разбрах, че мога да заспя. След това бавно се изкачих до спалнята си на третия етаж. Тази нощ сънувах, че съм Европа и белият бик ме отнася на красива поляна, където никой не умира и където съм вечно млада и безгрижна.
Назад към част 1 Напред към част 3