Глава 30
Сигурно цяла седмица съм пътувал по света. Първо отидох в снежния Джорджтаун и намерих онази крехка, жалка млада жена, която моята смъртна същност беше изнасилила по толкова непростим начин. Като екзотична птица ме гледаше сега тя, мъчеше се да ме види добре в миризливия мрак на странното малко ресторантче за смъртни, не искаше да признае, че тази среща с „моя френски приятел“ изобщо се е случила, а после се зашемети, когато сложих в ръката ѝ старинна броеница, направена от изумруди и диаманти.
– Продай я, ако искаш, скъпа – казах аз. – Той искаше да я имаш за каквато цел пожелаеш. Но ми кажи едно нещо. Заченахте ли дете?
Тя поклати глава и прошепна думата „не“. Искаше ми се да я целуна, тя отново беше красива за мен. Но не смеех да рискувам. Не само че щях да я уплаша, а и желанието да я убия беше почти непреодолимо. Някакъв свиреп чисто мъжки инстинкт в мен искаше да я поиска сега, просто защото преди това я бях поискал по друг начин.
За няколко часа си тръгнах от Новия свят и нощ след нощ се скитах, ловувайки в кипящите бедняшки квартали на Азия – в Банкок, Хонконг и Сингапур, а след това в мрачната и замръзнала Москва и в очарователните стари градове на Виена и Прага. За кратко отидох в Париж. Не отидох в Лондон. Усилих скоростта си до краен предел; издигах се и се потапях в тъмнината, като понякога слизах в градове, чието име не знаех. Непрекъснато се хранех сред отчаяните и покварените, а от време на време и сред изгубените, лудите и чисто невинните, които попадаха под погледа ми.
Опитвах се да не убивам. Опитах се да не убивам. Освен когато обектът беше почти неустоим, злодей от първа величина. Тогава смъртта беше бавна и жестока, а когато свършеше, бях също толкова гладен и тръгвах да търся друг преди изгрев слънце.
Никога не съм бил толкова спокоен с моите сили. Никога не бях се издигал толкова високо в облаците, нито пък бях пътувал толкова бързо.
С часове се разхождах сред смъртни по тесните стари улици на Хайделберг, Лисабон и Мадрид. Минах през Атина, Кайро и Маракеш. Разхождах се по бреговете на Персийския залив, Средиземно и Адриатическо море.
Какво правех? Какво си мислех? Че старото клише е вярно – светът е мой.
И където и да отидех, давах да се разбере за моето присъствие. Оставих мислите си да се излъчват от мен, сякаш бяха ноти, изсвирени на лира.
Вампирът Лестат е тук. Вампирът Лестат си отива. Най-добре е да отстъпиш.
Не исках да виждам останалите. Всъщност не ги търсех, нито отварях ума или ушите си за тях. Нямах какво да им кажа. Исках само да знаят, че съм бил там.
Долових звуците на безименни хора на различни места, непознати за нас скитници, случайни нощни същества, които бяха избягали от късното клане на нашия вид. Понякога това беше просто мисловен проблясък на мощно същество, което в един момент забулваше съзнанието си. Друг път това беше ясният звук на чудовище, което се носеше през вечността без хитрост, история или цел. Може би такива неща винаги ще има!
Сега разполагах с вечността, за да се срещна с такива същества, ако някога ме обземе желание. Единственото име, което чух, беше Луи. Луи.
Нито за миг не можех да забравя Луи. Сякаш някой друг пееше името му в ухото ми. Какво щях да направя, ако някога отново го зърнех? Как щях да овладея темперамента си? Ще се опитам ли изобщо?
Най-накрая се уморих. Дрехите ми бяха на парцали. Не можех повече да стоя далеч. Исках да се прибера у дома.
Назад към част 30 Напред към част 32
