Даринда Джоунс – Чарли-Дейвидсън – По-яркa от слънцето – Новела 8,5 – част 14

14

След като се сблъсквам с Дъч в тоалетната, се връщам в моя свят. Дните са плътни и лепкави. Не от жегата. Навън е студено. С напрежение. Нещо се е случило. Нещо е изправило Ърл на нокти. Той иска повече от мен и ако аз не го дам, Ким ще плати цената. Никаква болка не е твърде голяма, за да я спася. Тя ще се измъкне оттук. Тя ще бъде някой. Въпреки, че в момента не ходи на училище, аз и намирам учебници и се уверявам, че тя ги чете и прави всички упражнения. Тя може да не отиде в Харвард, но ще отиде в колеж, ако ще и да ме убие.
Заради възобновените склонности към насилие започвам да виждам Дъч повече и все по-често. Тъй като видението в сънищата ми остарява, както остарява и Дъч и моят интерес. Той остарява. Става по-висцерален. По-плътски. Тя е невероятна, това създание, което създадох. Тя е горда, силна и упорита. Тя попада в неприятности твърде често. Понякога едва не я убиват. Откакто я спасих от извратеняка, който я отвлече, когато беше на четири години, ми се наложи да спасявам Дъч още няколко пъти.
Един от съучениците и се опита да я прегази с джип. Това беше една от по-ефектните ми прояви. Масивното превозно средство се стрелна към нея с натиснат педал на газта. Тя се обръща тъкмо навреме, за да ме види как заставам пред него и го блъскам във витрината на магазина.
Човекът е арестуван, но не за опит за убийство, защото Дъч не казва на никого, че е идвал за нея. Тя не разбира защо го е направил, но усеща болката му, както и аз. Няма никакво значение, обаче.
Опитът за убийство си е опит за убийство. Трябвало е да лежи за това.
Но животът продължава. Една вечер Ърл се прибира вкъщи пиян и ядосан. Той винаги е пиян и ядосан, но тази вечер едва се държи на краката си. Той се втурва в стаята ни и започва да ни крещи да почистим апартамента. Ние не сме
тук от дълго време. Едва напуснахме малкия гараж, в който бяхме отседнали в замяна на това, че поправяхме къщата и вършехме някаква работа в двора. Но Ърл никога всъщност не направи нищо и дамата ни изгони. Той е ядосан оттогава.
Но каквото и да го е подтикнало тази вечер, трябва да е било нещо много лошо. Той е бесен. Облечен е в мръсна риза и мръсни боксерки. Хваща ризата ми и я дръпва от спалния чувал, на който съм. Ким вече се е събудила и се е сгушила на матрака в ъгъла. Коленете и са до брадичката. Ръцете и са над ушите.
Поклаща главата си. Моли се той просто да е ядосан и наистина да иска апартаментът да бъде почистен, а не нещо друго. Молитвите и остават без отговор.
Той ме избутва в кухнята. Рязкото жълто залива погледа ми и аз пропускам първия замах. Той се приземява върху челюстта ми и ме блъска назад към стената. Мирише на канализация и аз се задавям, когато той се навежда към мен. Ласкае ме през потника, с който съм облечен.
Не съм в настроение за глупостите му, затова го избутвам с лакът. Главата му се отмята назад. Отдръпвам се, но той ме хваща за косата. Придърпва ме към гърдите си. Обгръща ръката си около кръста ми.
– Или ти, или тя – казва той, а дъхът му е горещ и отровен.
Спуска ръката си. Прокарва я под колана ми. Но аз не съм дрогиран и не съм вързан. Мисля да го убия. Би било толкова лесно, но какво ще стане с Ким? Ще ми я отнемат ли? Разбира се, че ще го направят. Ние дори не сме роднини. Нямам никакви права към нея.
Решавам да не го убивам, но в никакъв случай няма да лежа там и да мисля. Удрям го. Силно. Почти съм сигурен, че съм му счупил челюстта, но той е твърде пиян, за да го осъзнае. Той увива месеста ръка около гърлото ми, поваля ме към стената и ме удря отново и отново, а юмрукът му е като камък.
Непосредствената ми грижа е въздухът за горящите ми дробове. Дърпам с нокти ръката
около гърлото ми, но той ме удря отново. Главата ми се отмята назад и се удря в
в стената. Отслабвам, но само за секунда-две. Опитвам се да блокирам ударите му, но когато отварям очи, погледът ми се спира на нещо навън.
Нещо точно зад прозореца на кухнята ни. Съсредоточавам се за част от секундата, достатъчно дълго, за да видя едно момиче, което стои на тротоара и гледа навътре. Поглеждам я, внезапно разярен, че тя вижда това. Че някой вижда това. После Ърл отново ме поразява.
Падаме на пода и аз знам, че всичко е свършило. Той ще постигне своето, както винаги го прави. Както винаги е правил.
През мъглата чувам как прозорецът на кухнята се счупва. Мигновено се връщам към съзнание и поглеждам към момичето, което стои на тротоара отвън.
Половината и лице е покрито с шал, а шапка скрива косата и.
Тя крещи нещо за това, че ще се обади на полицията, а Ърл се вдига. Възползвам се от възможността да избягам. Отивам към спалнята ни, но Ърл е по петите ми.
Ким ми крещи.
– Бягай! Излизай!
И аз бягам. Като страхливец, какъвто съм, тичам към вратата. Ърл се спъва и вече не диша в гърба ми, но аз не забавям ход. Тръгвам към коридора, покрай другите апартаменти и през задната врата, където се спъвам в
верижната ограда зад сградата. Използвам я, за да издърпам тежестта си…
Омотавам пръстите си във връзките, докато се движа по неравния, замръзнал терен.
и успявам да стигна до контейнера за боклук. Което е подходящо, предвид обстоятелствата.
Падам на четири крака и се опитвам да успокоя ускорения си пулс. Усещам сухи гърчове в стомаха ми в продължение на няколко дълги мига, но нищо не излиза. Вдишванията ми са накъсани и хриптящи, въздухът в дробовете ми се бори да премине през изгарящото ми гърло.
Чувам, че някой се приближава, но това не е той. Познавам звука на неговите стъпки. По килим. По дърво. По чакъл. Стъпките, които чувам, са по-леки, и има две групи от тях. Те спират близо до мен. Усещам загриженост и това е последното нещо, от което имам нужда. Състраданието им. Тяхното състрадание.
Поглеждам нагоре, но те са насочили светлината си към мен и не мога да видя отвъд нея. Аз се взирам в тях. Към нея. Тя е привлякла вниманието му. Сега тя трябва да се измъкне от Ърл. Ако си мисли, че той няма да я убие, защото е хубаво момиче, жестоко се лъже. Виждал съм го да убива човек заради много по-малко от счупен прозорец.
Момчето искаше мен. Едно разбито момче. Но не по същата причина по която ме искаше Ърл. Години по-късно разбрах, че той е искала да ме спаси от Ърл. Той обаче се е приближил твърде много. Задаваше твърде много въпроси. Изтръгна твърде много истини. И плати най-високата цена.
Но това момиче просто стои там. Сякаш камък през прозореца ни и заплахата от телефонно обаждане ще го спрат.
Вдигам ръка, за да блокирам светлината. Те си мислят, че това е, за да блокирам светлината, която те държат, затова я свалят. Това не е така. Тя е, за да блокира нейната светлина. Никога не съм я виждал с истинските си очи. Тя е ослепителна, блестяща и красива. Обръщам се и плюя кръвта, която беше напълнила устата ми през няколкото секунди, в които се проверявахме един друг, после поглеждам назад към двете си спасителки.
– Добре ли си? – Пита тя.
Ушите ми все още звънят, но няма как да сбъркам мекото галене на женски глас. На гласа на Дъч. Точно като в съня ми. Или в това, което мислех, че са сънищата ми.
Опитвам се да се изправя, но земята се движи под краката ми. Дъч скача напред за да ми помогне, но аз се отдръпвам. Бясен съм, че ме вижда в този вид. В най-уязвимото ми състояние.
– Трябва да те закараме в болница – казва тя.
Изплювам се отново и тръгвам по тесния коридор между
жилищната сграда и фирмата в съседство. Треперя и тя си мисли, че е защото ми е студено. Тя ме следва със сестра си Джема, която се държи за ръкава на якето на Дъч, сякаш е спасителен пояс. Тя също трепери. Отчасти от студа и отчасти от страх. Поне тя има разум, който Бог и е дал.
– Виж – казва Дъч. – Видяхме какво се случи. Трябва да те заведем в болница. Колата ни не е далеч.
– Махай се оттук – казвам накрая, опитвайки се да не допусна острият ръб на болката в гласа ми. С усилие се качвам на един сандък и се хващам за перваза на прозореца,
и се опитвам да видя вътре. Ким все още е там. Само защото той никога не я е наранявал преди, не означава, че няма да започне сега. Когато е толкова ядосан и толкова пиян и толкова изменчив, единствената грешна стъпка, която мога да направя, е да го подценя.
– Ще се върнеш там? – Пита ужасено Дъч. – Ти луд ли си?
– Чарли – прошепва и Джема. – Може би просто трябва да си тръгнем.
Естествено, Дъч я игнорира.
– Този човек се опита да те убие.
Хвърлям и най-добрата си гримаса през рамо, преди да се обърна към прозореца.
– Коя част от „да се махнеш оттук“ не разбираш?
Тя се колебае, не знае какво да прави. Решава. Това е грешното решение.
– Обаждам се на полицията.
Обръщам се. Скачам от щайгите. Приземявам се на сантиметри пред нея. С достатъчно сила, за да разбере, че съм там, слагам ръка на гърлото ѝ и я притискам назад към тухлената сграда.
Дълго време само се взирам. Хиляди мисли ме връхлитат наведнъж. Най-малката от които е фактът, че тя е истинска. Плът и кръв. Дъч. Нейната светлина се впива в мен. Започва да ме лекува мигновено. Започвам да се успокоявам. Забавям
дишането. Прочиствам главата си.
Не знам какво да мисля, освен че тя е по-красива, отколкото някога съм мечтал. Тя е истинска. И ме е видяла. Истинският мен. Аз вече нямам дрехи, под които да се крия. Нямам наметало. Тя е видяла как живея.
Не мисля, че осъзнава, че това съм аз. Знае ли, че съм истински? Може би мисли като мен. Може би мисли, че съм сън. Плод на нейното въображение. Нещо, което и помага да се справи с реалността на своето съществуване.
А може би си мисли, че съм страшилището изпод леглото и.
Не. Тя е по-силна от това. По-силна е от мен. Тя се изправя пред реалността с двата си вдигнати юмрука, докато аз се крия в килера. Тя е много повече от това което аз
някога ще бъда.
Не искам тя да ме вижда така. Покрит с кръв и хлипащ
като малка кучка. Трябва да се отърва от нея и да се уверя, че Ким е добре. Ще се върна вътре, ако се наложи. Ще му счупя врата, ако трябва, и имам чувството, че
част от него знае това. Може би затова той не смее да докосне Ким.
Така или иначе, първото нещо, което трябва да направя, е да се отърва от ангела, който стои пред мен.
– Това би било много лоша идея – казвам накрая.
– Чичо ми е полицай, а баща ми е бивш полицай. Мога да ти помогна.
Подигравам се. Добавям малка насмешка за допълнителна текстура. После правя всичко възможно да я сплаша. За да и дам да разбере колко нежелано е предложението и.
– В момента, в който имам нужда от помощта на едно хленчещо хлапе от Височините, ще ти кажа.
Това я стъписва, но не за дълго. Тя изправя челюстта си. Виждал съм я да го прави стотици пъти и ми се иска да изстена на глас.
– Ако се върнеш там, ще се обадя на полицията. Имам предвид това.
Кимам, напълно разочарован.
– Ще нанесеш повече вреда, отколкото полза.
Тя поклаща глава.
– Съмнявам се.
– Ти не знаеш нищо за мен. Нито за него.
– Той баща ти ли е?
Това не ни води до никъде. Има един сигурен начин да се отървеш от едно момиче, обаче, не ми се иска да го правя, особено в светлината на ада, от който току-що излязох. Адът от който тя току-що ме спаси. Но се решавам и правя своя ход. Вдигам ръка към тънкото и гърло, свеждам глава и я поглеждам както пантерата секунди преди да нападне газела.
Тя се сковава, а аз съм я хванал в примката си, затова се втурвам напред. Натискам цялото си тяло срещу нейното. Навеждам се и шепна в ухото и.
– Как е името ти?
– Чарли – казва тя, а страхът най-накрая се е засилил.
Свалям шала, за да я виждам по-добре. За да мога да разгледам всеки сантиметър от лицето и. На изваяната и уста.
Тя се опитва да добави „Дейвидсън“ накрая, но аз я стискам и името излиза като една сричка. Удивително, но звучи като името, което и дадох, и трябва да се запитам дали това е съвпадение.
– Дъч? – Питам, като смъквам вежди.
Тя се взира известно време, а очите и са лъскави от мразовития декемврийски въздух около нас. По тялото и преминава трепет.
– Не. Дейвидсън – прошепва тя.
Пръстите ми се спускат надолу и умишлено се докосват до гърдите и. Тя помръдва, но аз усещам как най-малкото желание се излъчва в дъга около нея.
Това не може да се случи.
Повече от малко съжалявам за това, което ще направя, но се навеждам отново към нея.
– Била ли си някога изнасилвана, Дъч? – Никога не бих
да я изнасилил. Никога не бих направил нещо, което да я нарани. За щастие тя не знае това.
Тя вдишва студен въздух през зъбите си. Свива ръцете си в юмруци.
Поглежда към сестра си, която е ужасена. После прошепва задъхано:
– Не.
Чувствам как в нея бушува море от емоции. Върти се и
драпат и се борят за надмощие. Но има няколко емоции, които ще преодолеят естествения инстинкт за оцеляване.
Стягам ръката си около гърлото и. Вкарвам коляно между нейните. Разширявам краката и, за да получа достъп до най-интимната и част. След това слагам ръка на разкрача и. Погалвам я през дънките. Докосвам я, сякаш имам право.
Тя сграбчва китката ми с две ръце.
– Моля те, спри.
Аз го правя, но продължавам да държа ръката си в слабините и.
Тя притиска дланта си към гърдите ми и меко натиска. – Моля те.
– Ще си тръгнеш ли?
– Ще си тръгна.
Изчаквам още миг – изучавам я, запомням всяка извивка.
преди да вдигна ръцете си и да ги поставя на стената зад нея.
– Върви – казвам, гласът ми е по-скоро лай, това е твоят последен шанс.
Този път тя не се поколебава. Провира се под ръката ми и спринтира покрай сестра си, като я хваща по пътя. Те бързат да се отдалечат като уплашени котки, а част от мен иска да я извика обратно. Да падна пред нея в краката и. Да довърша това, което съм започнал. Тогава осъзнавам, че може би приличам повече на Ърл Уокър, отколкото някога съм си представял.

Назад към част 13                                                            Напред към част 15

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!