Глава 19
По пътя към спалнята взех шоколадовата торта, но това беше по-скоро защото не исках да я оставя на стълбите, а не защото продължавах да я желая. Мислите ми бяха по-скоро насочени към оправдано убийство, отколкото към ядене на торта, извратена или не. Не само аз бях в по-мрачно настроение. Майка ми промърмори, че отива да се разходи, и напусна къщата без повече коментари. Можеше да не е нищо повече от това, че тръгва, за да намери някой, от когото да пие, но не ми се струваше, че гладът е единственият ѝ мотив. Сигурно никога нямаше да искам да знам колко от терора на Елизабет е изтърпяла самата тя през времето, когато е била отвлечена, убита и насилствено превърната във вампир, и всичко това, защото друг вампир се е опитвал да ми отмъсти. Фабиан и Елизабет също тръгнаха веднага след нея, като, разбира се, нямаха нужда от кола, за да се измъкнат.
Съзерцаването на всички отвратителни неща, които Крамер и други като него бяха извършили, ме накара да се почувствам сякаш съм покрита с невидим слой мръсотия, което ме накара да отида веднага под душа, след като влязох в спалнята. Все още не можех да отмия злото на Крамер от света, но поне можех да се измия преди лягане.
Когато двайсет минути по-късно излязох от банята, Боунс беше седнал на ръба на леглото и разсеяно галеше котката ми. Обувките му бяха свалени, ризата му беше на купчина на пода до тях, но не се беше съблякъл повече от това. Спрях по средата на сушенето на косата си. Обикновено Боунс не правеше нищо наполовина, но той просто седеше така, сякаш му беше свършила енергията да си свали панталоните.
– Всичко наред ли е? – Попитах, като се приближих.
Той се усмихна леко, изоставяйки вниманието си към котката ми в полза на това да протегне ръце към талията ми.
– Просто си спомних, когато казах, че ако съм по-спокоен за обстоятелствата около нас, ще имам нужда от цигара. Говорих твърде рано, както се оказа.
Направих още една крачка, докато дебелият плат на халата ми почти не докосна лицето му.
– Да, добре. Съдбата понякога има мрачно чувство за хумор, нали?
– Трябва да обсъдим нещо, Котенце.
Той звучеше толкова сериозно, че нервността си проправи път в стомаха ми.
– Какво?
– Ограниченията – каза той твърдо. – Искам да спра Крамер. Неговият тип е причината, поради която изобщо попаднах в сферата на поръчкови убийства, както ти казах отдавна. Но колкото и да се възхищавам на смелостта ти, не искам да те видя да се превръщаш в Елизабет.
Наведох се назад, за да го погледна, като отметнах една тъмна къдрица зад ухото му.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Тя никога няма да спре да го преследва. Приела го е като цел на живота си, но има съвсем реална възможност да не успеем да го хванем в капан. Ще се опитаме, по дяволите, но – Боунс размърда пръсти, като в същото време си пое дъх – той е на въздух през всички нощи в годината, с изключение на една, така че буквално гоним вятъра. Не казвам, че ще се откажем, ако не успеем да го хванем този Хелоуин, но казвам, че един ден, дори и Елизабет да не спре, на нас може да ни се наложи.
– Но той не може да продължава да се измъква от отговорност – възразих веднага аз. – Как можем да мислим за отказване? Чувал си какво прави той! И ще продължи да го прави, ако не бъде спрян.
Боунс хвана ръцете ми, тъмният му поглед беше напрегнат.
– Точно това имах предвид за превръщането ти в Елизабет. Тя е отдала всеки миг от последните петстотин години на Крамер, по един или друг начин, и това си има цена, нали? Тя споделя живота си единствено с плановете си за отмъщение и е повече от заслужила това отмъщение, но не искам да виждам как ти тръгваш по същия път. Понякога хората, които заслужават отмъщение, не го получават, а хората, които заслужават наказание, избягват своето възмездие.
Той въздъхна и пусна ръцете ми, като мускул заигра в челюстта му, преди да заговори отново.
– Не казвам, че трябва да опитаме този Хелоуин и след това да спрем, ако не успеем. Готов съм да посветя години на това, защото искам този гад да бъде затворен в кутия, за да може завинаги да познае безпомощността и ужаса, които е причинил на другите, но мога да приема, че може и да не се случи. Ти също трябва да приемеш това, защото знай едно – няма да ти позволя да се жертваш в безкрайно търсене на начин да победиш някой, който може би няма да може да бъде хванат.
Юмруците ми се свиха.
– Можеш ли да го направиш? Да обърнеш гръб на Елизабет и на всички бъдещи жертви на Крамер, знаейки какво ще продължи да се случва? Би ли позволил на този убиец да спечели…
– Това не е игра, котенце – прекъсна ме той. – Това е животът и винаги ще има несправедливост, независимо колко неприятно е да я приемеш. Ще дадем на Крамер най-добрия си опит, но ако не успеем, значи не сме успели. И тогава продължаваме напред.
Задъхах се, за да му кажа какво мисля за този манталитет на отказващия се, но под твърдия, знаещ поглед на Боунс го изхвърлих не в тирада, а в дълга въздишка. Крамер беше толкова ясен случай на зло, което дебнеше на свобода, че ми се струваше като предателство към всичко, което тези жени бяха изстрадали, да допусна, че Крамер може да използва призрачното си състояние, за да избегне завинаги наказанието. Реакцията ми на това беше да изкрещя: Майната му, ще те хвана, ако това е последното нещо, което някога ще направя!
И така Елизабет бе позволила на преследването му да запълни живота ѝ, докато в него не остана място за нищо друго. Част от мен все още искаше да нарече Боунс хладнокръвен гадняр за това, че един ден дори е помислил да се откаже от лова на Крамер, но това щеше да е просто моето отрицание. Нямаше да имам предвид тези грозни думи и те нямаше да са верни; въпреки това се бяха разпенили близо до повърхността. Съзнанието, че бях на път да нападна мъжа, когото обичах, защото той посочи съвсем очевидния факт, че живеем в свят, в който понякога доброто не побеждава злото и добрите момчета не си тръгват към залеза, ме накара да осъзная колко далеч по пътя на Елизабет вече съм стигнала.
Все още ѝ се възхищавах за силата на волята ѝ при повтарящите се опустошителни обстоятелства, но сега и я съжалявах. Елизабет живееше, за да победи Крамер, и за нищо друго. Колко по-богати щяха да бъдат дългите години от живота ѝ, ако все още търсеше начин да спре Крамер, но беше избрала да живее за нещо друго, например за приятелство или любов?
– Няма да ме загубиш заради това – казах накрая. – Да победя Крамер е моя цел и ще се опитам да я постигна, но ти, Боунс. … ти си моят живот и винаги ще бъдеш.
Той се изправи и хвана ръката ми в своята. Бавно я вдигна към устните си, целувайки пръстена, който за пръв път бе сложил на пръста ми преди две години. След това устата му се придвижи нагоре по ръката ми, като прокара пръст по китката ми и продължи пътя си нагоре по ръката ми, а погледът му не се откъсваше от моя. Докато стигне до рамото ми, вече треперех от желание и други, по-дълбоки емоции. Исках да плача за всички години, през които бях позволила на обстоятелствата да ни разделят, и исках да разкъсам панталоните му, за да може той да бъде в мен, да ни сближи толкова, колкото двама души могат да бъдат.
Изтръгнах стон, когато устата му погали шията ми, а устните и кътниците му дразнеха чувствителната кожа. Той хвана китките ми, когато се опитах да плъзна ръцете си по гърба му, като ги държеше нежно отстрани. Сега стонът ми беше леко разочарование. Макар че беше толкова близо, че аурата му се разстилаше над мен като топъл, невидим облак, телата ни не се докосваха. Единственият контакт, който имахме, беше устата му на врата ми и ръцете му, обхванали китките ми, а това не беше достатъчно. И все пак, когато се придвижих напред, той отстъпи крачка назад, а тихият му кикот бе заглушен от гласът му.
– Още не.
Да, още. Отново се приближих, но Боунс отново ме заобиколи. Дори не можах да смъкна халата си, за да го изкуша с гола плът, защото той все още държеше китките ми в нежна, но непреклонна хватка.
– Боунс – прошепнах аз. – Искам да те докосна.
Ниското му ръмжене се разнесе в гърлото му.
– И аз искам да те докосвам, Котенце. Така че стой спокойно и ме остави да опитам.
Какво означаваше „опитам“? Бях точно тук, опитвах се да събера телата ни, а той беше този, който ми пречеше. Всичко, което трябваше да направи, беше да пусне китките ми и след около две секунди щяхме да докоснеме всеки сантиметър един от друг…
Задъхах се, изненадата и екстазът в мен пламнаха при внезапното дръпване по чувствителните върхове на зърната ми. Те се втвърдиха в очакване на ново докосване и то дойде, оставяйки ги болезнени от нуждата за още. Но ръцете на Боунс не бяха напуснали китките ми, а устата му все още беше притисната към шията ми, езикът и кътниците му пареха по местата, които ме караха да треперя от желание.
– Как? – Успях, а въпросът завърши със стон, когато усетих, че бавно, чувствено притиска и двата върха.
Ръцете му се стегнаха върху китките ми.
– Защото толкова силно искам да те докосна, но не си позволявам. Затова умът ми го прави вместо мен. Почувствай къде искам да те докосвам точно сега…
Нямах време да се учудя на това упражняване на новата му власт, преди една дълга, интимна ласка да ме накара да потръпна от възторг. Слабините ми се свиха, жадно искайки още. Мисълта, че той сигурно е тренирал тайно телекинетичните си способности, за да ги владее толкова умело, премина през ума ми, преди поредният съблазнителен удар да разсее всякакви други мисли под напора на нуждата. Боунс продължаваше да целува врата ми, а езикът му се стрелкаше, за да отмие оскъдните капки кръв, които изкара, когато кътниците му пробиха кожата ми. От устните ми се изтръгна по-рязък и груб стон, а клепачите ми се спуснаха под влияние на еротичните усещания, докато погледът ми се стесни до две тежко затворени цепки.
Ето защо ми трябваше секунда, за да забележа малкия предмет точно зад него, но инстинктите ми надделяха, преди умът ми да се събуди от състоянието на чувствено блаженство. Подкосих краката на Боунс в мига, преди Хелсинг да издаде силно съскане, и се хвърлих напред, за да предпазя Боунс от дъгообразния път на ножа.
Огънят проряза пътя от бузата ми надолу по тила. Боунс се завъртя във въздуха, отхвърляйки острието, което продължаваше да разкъсва тялото ми. През воала от червена коса, който се люлееше в лицето ми, видях как в стаята започва да се оформя тъмна, прозрачна форма.
– Крамер! – Изкрещях.
Назад към част 19 Напред към част 21
