Глава 2
Двамата с Влад не си говорихме много по време на полета обратно към Румъния. Той също беше затворил емоциите си, но реших, че това е по-скоро, за да изключи пилотите, отколкото мен. Те също бяха вампири, които той беше отгледал, и следователно можеха да го усещат по същия начин като мен. Бях прекарала няколко часа от полета в търсене на спомените, заключени в костите на Брансън – още едно удобно предимство на моите ясновидски способности, но не бях открила нищо полезно.
Спомените в костите бяха по-непостоянни и неточни, като да се опитваш да разбереш филм, ако го гледаш наобратно с висока скорост. Единственото, което успях да разбера от костите му, беше, че Брансън е бил в съюз с Мирча поне от няколко месеца, което вече знаехме от усърдните шпиони на Влад. И все пак тези шпиони не бяха успели да открият къде е Мирча, а ако Брансън е знаел, то той е отнесъл тази тайна със себе си в гроба.
През останалата част от полета се опитвах да намаля мрачния факт, че ще се върнем с празни ръце, но Влад отхвърли опитите ми за оптимизъм. Когато пристигнахме във великолепния замък, който беше точно копие на този, който Влад беше разрушил преди няколко месеца, той обяви, че има работа и ще се видим по-късно.
Познавах го достатъчно добре, за да не споря. Той се нуждаеше от време, за да изпусне парата, а аз – от време, за да си взема душ и да се нахраня, за предпочитане в този ред. Кимнах на няколкото вампира, които видях, докато изкачвах четирите етажа на стълбите, които водеха към спалнята ни. Макар че не бяха изложени на показ като различните произведения на изкуството в тази къща, Влад имаше много свои хора на стража тук и тези, покрай които минавах, ми се покланяха, докато минавах.
Никога нямаше да свикна с това, но се опитах да ги помоля да спрат и това беше единствената ми молба, на която не се подчиниха. Много от тях все още смятаха Влад за свой принц, освен за господар на рода си. Така че като негова съпруга ми се кланяха така, както те се кланяха на него, независимо от моите предпочитания по въпроса.
Влязох в среднощнозелената стая, която споделяхме с Влад. Влязох направо в банята, като пренебрегнах мраморната вана в полза на големия стъклен душ. През следващите няколко минути се наслаждавах на горещата вода и на чистите, билкови миризми на специално разработените шампоан, балсам и душ за тяло, които използвах.
Бях излязла от душа и се бях облякла в един от любимите си кафтани, когато метафизичен нож внезапно ме прониза през рамото. Магията е гадна! помислих си, като се намръщих на пурпурното петно, което мигновено се появи върху роклята ми. Предполагах, че ще бъда облечена в бяло, когато моят побъркан племенник реши да се врязва в мен.
„Здравей, Лейла“ – каза един твърде познат глас, а думите му се плъзнаха из съзнанието ми, сякаш бяха змия.
„Здравей, Мирча“ – помислих в отговор, позволявайки на омразата си към него да нахлуе в умствения ми глас. – „Каква неприятна изненада.“
Чух смеха му, сякаш беше на другия край на мобилния телефон. В известен смисъл беше, само че това беше магическа връзка и все още не бях измислила как да му затворя слушалката.
„Не ти ли липсвах?“ – Подиграваше се той. – „Колко странно. Повечето жени го правят.“
Да, Мирча беше красив по един спиращ дъха начин, в комплект с меден цвят на очите, който очевидно се срещаше в семейството. Мирча беше племенник на Влад по кръв и негов доведен син по женитба, благодарение на това, че втората му съпруга се беше хванала с брата на Влад, Раду. Но Мирча беше също толкова злобен, колкото и красив. Аз имах тази връзка с него, след като най-мощният му магически опит да ме убие се беше провалил, свързвайки ни по начин, който никой не знаеше как да прекъсне.
„Чух за Брансън“ – продължи Мирча. – „Горката Лейла, все още ли се опитваш да ме намериш? Нима не знаеш, че няма да успееш?“
„Някой ден ще го направим“ – отвърнах аз, борейки се с прилива на разочарование и горчивина.
Двамата с Влад бяхме принудени да търсим Мирча по нормалния начин, защото той някак си беше успял да ме блокира. Можех да се свържа с всеки друг, ако имах отпечатък от същността му, но въпреки че Влад ми носеше артефакт след артефакт на Мирча, не можех да се свържа с него. Той или магически, или психически ми пречеше. Ако беше първото, бях прецакана, затова предпочетох да вярвам, че е второто. По този начин все още имах шанс силите ми да нараснат и да го победя в собствената му психическа игра.
„Толкова си наивна“ – каза Мирча, като завърши думите си с цъкане. – „Чудя се как ли те понася баща ми.“
„Доведеният баща“ – поправих го веднага. – „Или го наричай чичо Драк, ако трябва, но Влад не ти е баща.“
Още един мистичен удар по раменете ми ме накара да пресека вик на болка. Уау, той е чувствителен на тази тема – осъзнах аз, като отложих информацията за по-късно. Добре, че Мирча не можеше да чуе мислите ми, освен ако нарочно не ги насочех към него. За съжаление това означаваше, че и аз не мога да чуя мислите му, иначе може би щях да науча къде се намира.
За миг болката отшумя и кожата ми се сгъна в гладка, непокътната плът. Това е една от причините, поради които не извиках за помощ. Мирча можеше да ме нарани, да, но имаше граници на това, което щеше да направи. Не защото имаше съвест; всяко нараняване, което ми причиняваше, трябваше първо да бъде издълбано в собствената му плът.
Това беше красотата – и проклятието – на заклинанието, което ни свързваше. То бе принудило Мирча да спре подтикващия към самоубийство аспект, така че аз вече нямах желание да си отрежа главата. Обратната страна беше, че дори Влад и аз да намерим Мирча, нямаше да можем да го убием. Не и без да убием и мен.
„Сериозно, какво имаш от нашите малки разговори?“ Продължих, благодарейки на Бога, че Влад изгуби способността си да чете мислите ми веднага след като станах вампир. В противен случай щеше да подслушва всичко, което си мислех, и да знае, че Мирча ми праща мислени съобщения, както и че се врязва в мен.
„Може би го правя, за да разбера защо означаваш толкова много за Влад – отвърна той. – Засега това е мистерия. Не си толкова красива като бившите му любовници и си дяволски по-малко интелигентна.“
„Тогава сигурно е моята електрическа личност“ – отвърнах аз, но вътрешно бях заинтригувана. Защо той продължаваше да влиза в съзнанието ми, за да разговаря с мен? Не можеше да е само за да си разменяме обиди. Разбира се, Мирча е бил едва в края на тийнейджърските си години, когато се е превърнал във вампир, но това е било преди повече от петстотин години. Нещо повече, Мирча обикновено беше самодоволен, когато използваше връзката ни за своите психически и физически нападки. Сега той звучеше разстроен. Може би достатъчно, за да загуби самообладание и да разкрие нещо важно, което да използвам срещу него?
„Насилваш предимството си. Това е шестият път, в който се свързваш с мен през последните четири месеца. Преди си мислех, че е защото тестваш връзката ни, за да се увериш, че заклинанието все още ни свързва плът с плът и кръв с кръв, но не е нужно да ме заговаряш, за да се врязваш в мен. Защо продължаваш да го правиш? Скучно ли ти е? Или просто си много, много самотен?“
„Ще ти покажа защо“ – каза той с хриптене.
Не ми хареса как звучи това. Преди да успея да отговоря, той каза:
„Какво?“ по изненадан начин, след което рязко прекъсна връзката ни.
– Проклет да си – промълвих аз. Не че той вече можеше да ме чуе. Не знаех как винаги можех да разбера кога наистина си е тръгнал, но в съзнанието ми сякаш се затваряше врата.
Нямаше значение, реших аз. Мирча сигурно блъфираше с това, което се канеше да ми „покаже“. Във всеки случай сега трябваше да се преоблека и да унищожа тази проклета рокля. Ако Влад я зърнеше, това щеше да го вбеси, а той и без това беше достатъчно намусен.
Ако бях от отмъстителните като Мирча, можех да си върна вниманието му, като се врязвах в него по същия начин, по който той се врязваше в мен. Но въпреки че роклята ми вече беше унищожена, не го направих. От една страна, може би ставах все по-отмъстителна с всеки изминал ден, но не бях мазохистка. И все пак.
Влязох в гардероба в спалнята си. Няколко минути по-късно решавах между една бледосиня и една лавандулова рокля, когато в гърдите ми избухна нова болка. За разлика от преди, тази болка беше толкова свирепа, че паднах на пода. След като се озовах там, установих, че се задъхвам, за да си поема въздух, от който вече нямах нужда. Разпознах този вид болка и страхът ме накара да се опитам да пропълзя до вратата, но крайниците ми спряха да работят. Единственото, което можех да правя, беше да се гърча в агония.
Това не беше Мирча, който ме нараняваше за обичайните си жестоки удари. Беше нещо много по-лошо.
Холивуд грешеше, когато ставаше дума за вампири. За да убиеш вампир, не забиваш дървен кол в сърцето му. Това само щеше да даде на тези от моя вид неприятна цепнатина и още по-лош характер. Вместо това отрязваш главата им, изгаряш ги на клада или унищожаваш сърцето им със сребро. От това, което усещах, Мирча току-що беше пробол себе си – а следователно и мен – в сърцето със сребърен нож. Единствената причина, поради която още не бяхме мъртви, беше, че Мирча не беше изкривил острието. И все пак.
Назад към част 1 Напред към част 3
