Глава 13
Блейк погледна пейзажа, който се увеличаваше по междущатската магистрала 80. За първи път беше в Юта. Всъщност за първи път беше на Запад. През тридесет и седемте си години беше останал предимно на Източното крайбрежие. Роден в Масачузетс, след гимназията се записа в армията, завърши в Пенсилвания, ожени се в Ню Джърси, разведе се в Ню Йорк, обладан в Ню Йорк, срещна вампир във Вашингтон, ще умре в Юта, размишляваше Блейк. Имаше толкова много неща, които искаше да направи в живота си, но някак си бе оставил повечето от тях да бъдат погълнати от обещанията за „по-късно“. Сега, когато вече нямаше „по-късно“, Блейк не можеше да се справи с тъгата, която го обземаше. Искаше му се да прекарва повече време със семейството си. Да опознае по-добре приятелите си. Да се отърси от ревността и обидите много по-бързо. Цялото това време, толкова много от него пропиляно, помисли си Блейк. Какво не бих дал да изживея всичко отново, особено с Елис до мен.
Дори когато съжалението го изпълни, Блейк го отблъсна. Беше избрал живота си, такъв, какъвто беше, и му беше позволено да срещне най-невероятния човек преди края му. Освен това това, което правеше сега, беше равносилно на това да скочи върху граната, за да спаси десетки хора, ако не и повече. Блейк впрягаше същия манталитет, който го бе превел през двегодишния престой в Ирак по време на Първата война в Залива. Изпълни мисията си. Не проваляй подразделението си. Точно сега Елис беше неговата единица. Той щеше да я накара да се гордее с него.
– Не искам да се връщаш в дома си в тунелите – каза Блейк.
Тя го погледна, очите ѝ бяха широко отворени.
– Какво?
– Не искам да се връщаш в дома си в тунелите – повтори той, като наблягаше на всяка дума. – Не искам да прекараш следващите петдесет години като последните петдесет. Знам, че това ще ти е трудно, но не позволявай да те тласне обратно към това, което си била, да избягваш всички, за да не ти се налага да се грижиш за никого. Мога да понеса смъртта, Елис, но не мога да понеса мисълта за това. – Челюстта ѝ се сви и тя примигна няколко пъти, но не отговори. – Обещай ми – каза Блейк, като втвърди гласа си.
– Обещавам.
Думите ѝ се задушаваха. Блейк погледна обратно към пътя, а нещо напрегнато в него се отпусна. Елис щеше да продължи. Щеше да живее достатъчно дълго и за двамата и един ден щеше да се появи някой щастливец, който да я направи щастлива.
И който и да беше той, Блейк го мразеше. Предполагаше, че все пак не е приключил с ревността си.
Блейк започна да си подсвирква, за да се разсее от този ред на мисли. Странно, но се оказа, че си свири същата мелодия, която Елис беше изсвирила по-рано през седмицата
“ Красивата мечтателка“. След няколко минути част от сковаността напусна тялото ѝ.
– Обичам тази песен – промълви тя. – Беше ми любима като дете.
– Толкова отдавна съществува? – Попита Блейк подигравателно.
Тя го погледна меланхолично.
– По-дълго. Майка ми ми я пееше, преди да заспя. Забавно е, че не мога да си спомня лицето ѝ, но помня гласа ѝ. Блейк преглътна трудно. С времето тя щеше да забрави лицето му.
– Как стана вампир?
Елис впери поглед в микробуса на Менчерес пред тях.
– Бях на двадесет и една години, когато започна Голямата депресия. Съпругът ми, Ричард, загуби работата си през първата година, заедно с много други хора.
След няколко месеца загубихме и къщата си. Родителите ми бяха мъртви, но майка му беше жива, така че останахме при нея за известно време. По това време родих дъщеря си Еванджелин. Два месеца след раждането ѝ майката на Ричард почина. Беше просрочила плащанията за къщата си, така че банката я взе, а нямаше застраховка живот, така че ни изхвърлиха на улицата. Някои приятели на Ричард живееха в „Хувървил“ в Сентръл парк, така че отидохме там.
– Какво е „Хувървил“? – Попита Блейк.
– Така всички наричаха палатковите селища, по името на онова копеле, президента Хувър. Ричард събра достатъчно картон, дърва и изрезки от кофи за боклук, за да си направим подслон. Всеки ден си търсеше работа, но нямаше такава. Дойде зимата и бебето ми се разболя. Заведох я в болницата, но ни изпратиха вкъщи. Тя почина три дни по-късно. Две седмици след това Ричард скочи от Бруклинския мост.
– О, Боже, съжалявам – каза Блейк, представяйки си Елис като младата, покрусена от скръб жена, която трябва да е била.
Тя се взря в очите му.
– Опитвам се никога да не мисля за онова време. – Гласът ѝ беше удивително стабилен. – Прекалено много ме боли. Тогава също ме болеше твърде много и затова малко след смъртта на Ричард и аз скочих от Бруклинския мост.
Блейк се задъха.
– Какво?
Елис кимна с далечен поглед на лицето си.
– Не си спомням да съм се ударила във водата. Спомням си само студа. Този ден в Ийст Ривър имаше парчета лед. Трябваше да умра, повечето хора, които скачат от този мост, го правят, но Менчерес ме намери да плувам във водата и ме спаси… – Гласът ѝ секна – и тогава тя изкрещя: – Спри!
Блейк натисна спирачките толкова силно, че главата му едва не се удари във волана. Огледа се наоколо, но нямаше нищо на пътя, нито друга причина, която да обясни реакцията ѝ.
– Господи – възкликна той. – Не прави това отново. Ако не бях сложил колан, щях да мина направо през предното стъкло и да оправя деня на Ксафан!
Елис се извърна, за да го погледне, очите ѝ пламтяха в зелено, а на лицето ѝ имаше изражение, което той не можеше да назове.
– Реката – промълви тя. – Ледът. Разбира се. – Блейк имаше чувството, че тя говори на непознат език.
– За какво говориш, Елис? – В отговор тя го целуна. После се изстреля от колата, като изключи запалването и взе ключовете със себе си.
Елис застана до Менчерес. Двамата бяха отвън до колата, достатъчно близо, за да могат бързо да стигнат до Блейк, ако Ксафан го превземе, но достатъчно далеч, за да не може Блейк да чуе какво казва тя.
– Каза ми, че когато си ме намерил за първи път в реката, съм нямала сърдечен ритъм – забързано каза Елис. – При всички положения бях мъртва, но реката беше толкова студена в онзи ден, че ми причини хипотермия. Тялото ми се забави до клинична смърт, но когато ме извади от реката, ме затопли, даде ми кръвта си и ме върна обратно. Ако предизвикаме тежка хипотермия при Блейк, сърцето му ще спре, както и дишането му. Той ще бъде достатъчно мъртъв, за да принуди Ксафан да излезе на солените равнини. След това, щом демонът изчезне, ще върнем Блейк обратно. Това е малък шанс, но може да се получи. – Елис отчаяно искаше Менчерес да се съгласи. Но той имаше много повече опит с демони от нея, може би имаше нещо, което тя пропускаше. Ами ако е минало твърде много време от момента, в който Ксафан е бил изгонен от тялото на Блейк, до момента, в който същността му е била унищожена? Колко минути Блейк можеше да е мъртъв, преди да няма как да го измъкне оттам?
– Ела с мен – каза Менчерес.
Той я поведе към страната на микробуса. Сърцето на Елис се сви. Дали Менчерес я извеждаше от полезрението на Блейк, за да ѝ каже, че това не може да се направи? Дали искаше да ѝ даде възможност да остане насаме, докато тя избухва в сълзи, когато той произнася тази жестока присъда?
Менчерес отвори задната част на микробуса. Вътре имаше продълговат контейнер, дълъг няколко метра, с различни медицински устройства, които тя не разпознаваше, подредени около него. Но генераторите и преносимия дефибрилатор познаваше от пръв поглед и имаше само една причина да са там.
– Ти си знаел – прошепна тя. – Отдавна знаеш, че има шанс Блейк да бъде спасен по този начин. Защо не ми каза?
– Защото трябваше да повярваш, че ще го загубиш, за да осъзнаеш какво означава той за теб – отвърна Менчерес. – Толкова отдавна не те е било грижа за никого. Исках това отново да се случи за теб. – Елис погледна още веднъж предметите във фургона. Нямаше гаранции, че това ще се получи, а и трябваше да научи много неща за кратко време, но имаше надежда. Най-после имаше надежда.
– Добре – каза Елис. – Да започваме.