Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-47

Аурокс

От скритото си място в овощната градина Аурокс наблюдаваше как се оформя светещият ален кръг. Силата му будеше страхопочитание; мощта на стихиите беше невероятна за гледане. Той усещаше емоциите, които въздухът, огънят, водата и земята предизвикваха у новаците и вампирите, които ги въплъщаваха. Радостта, смелостта и справедливото възмущение изпълниха кръга и закипяха, за да го пронижат.
Аурокс можеше да използва енергията, за да се промени – да се превърне в съществото, което щеше да се появи от него, да нападне Репхайм, както му беше заповядано от Неферет, и със сигурност да развали заклинанието, което върховната жрица почти изцяло беше направила.
Той се вгледа в Зоуи. Сияеща, тя се обърна към старата жена, която седеше в средата на кръга. Аурокс знаеше, че щом Танатос предизвика последния елемент – духа, и Зоуи запали лилавата свещ, кръгът щеше да бъде завършен и заклинанието за разкриване щеше да се задейства напълно.
Ако искаше да я спре, трябваше да действа сега.
Той се изправи, воювайки със себе си.
Създаден съм, за да служа на Неферет. Тя служи на Мрака.
Пред него елементарната Светлина на богинята блестеше и се разширяваше, толкова чиста и ярка, особено в сравнение с онова, което беше омърсено от Мрака и разрухата.
Не бива да спирам това! Дълбоко в него духът му викаше да не пречи. Вместо това да чака, да свидетелства, да…
Болката избухна в Аурокс, когато около него се разляха пипала на Мрака. Гъсти и лепкави, те се разпространиха като паяжина по тялото му. Аурокс изтръпна, когато кожата му започна да поглъща неща, да се слива със съществото, което се намираше в него, и да го събужда. Безпомощен да се спре, Аурокс усети как бикът се появява. Съществото пое контрол над тялото му. Знаеше само едно – последната заповед на Неферет: да нападне Репхайм. С наведена глава, с блестящи, напълно оформени смъртоносни рога, Аурокс нападна Репхайм.

***

Зоуи

Танатос и аз се придвижихме бавно и внимателно, за да застанем пред баба, която седеше, невредима, в центъра на стихийната бъркотия. Лицето ѝ беше бледо, но ръцете ѝ бяха напълно стабилни, докато вдигаше лилавата свещ.
Танатос започна призоваването на духовете:
– Ела, дух, верен, вечен и мъдър. Запечатани със сол, ние искаме истината да се разкрие. Изгубени години, пропилени сълзи, ти усети виковете на Линда. Мракът да си отиде! Силата на духа ще усетим.
Бях забила кибрита, за да запаля лилавата свещ, когато викът на Стиви Рей наруши всичко.
– Репхайм! Внимавай!
Вдигнах поглед навреме, за да видя Дракон Ланкфорд да изскача от сенките. Вдигнал меч, той спринтираше към Репхайм.
– Повярвай ми!- Изкрещя Драконът.- Долу!
– Не!- Изкрещя Стиви Рей.
Репхайм не се поколеба. Дори за миг. Той падна на колене, сякаш се жертваше за меча на Дракона. Искаше ми се да повърна. Чух Афродита да изкрещява нещо за „Аз ти казах!“, но не можех да я погледна. Бях абсолютно сигурен, че майсторът на меча щеше да разсече момчето на две. Не можех да спра да гледам катастрофата, която се случваше с Репхайм.
Драконът скочи над коленичилото тяло на Репхайм и с ужасен писклив звук мечът му се сблъска с бръснача на рогата на бикоподобното същество. В последния момент той успя да отклони смъртоносния удар на Репхайм, но инерцията на съществото беше твърде голяма – тялото му беше твърде мощно. Дори Драконът не можеше да спре удара. Репхайм изчезна, без да бъде прегазен, но отхвърлен настрани с такава сила, че се носеше във въздуха цяла вечност, а когато най-сетне се приземи, беше далеч от нашия кръг и не помръдна.
– О, Богиньо, не!- Изхлипа Стиви Рей.- Репхайм!
Видях, че тя се обръща, за да излезе от кръга и да отиде при Репхайм.
– Не нарушавай кръга! Това иска Мракът; направи го и всяка жертва тук е напразна!- Не можех да видя Афродита, но в гласа ѝ отекваше величие, което знаех, че Стиви Рей разпознава, защото вместо да разчупи кръга, тя падна на колене, точно както Репхайм само преди малко. Стиви Рей наведе глава и с прегракнал глас каза:
– Никс, вярвам в твоята милост. Моля те, защити моя Репхайм.- Бикът се обърна и като разкъсваше земята с копитата си, отново нападна Репхайм.
Драконът Ланкфорд се движеше почти толкова бързо, колкото и съществото. Той беше навреме, застанал между смъртта и Репхайм. Вдигайки меча си, той каза:
– Майсторът на меча на Никс е тук. Аз ще защитя Репхайм.
Драконът отново се сблъска със звяра. Той го отблъсна, но по този начин Драконът го отдалечаваше от безсъзнателното тяло на Репхайм.
После, ръмжейки със страшен звук, съществото обърна глава, така че да видя зверското му лице – и се почувствах сякаш ме бяха ритнали в корема. Очите на съществото светеха с лунни камъни. Знаех, че това нещо е Аурокс – напълно променено и абсолютно, напълно, вече не е човек.
– Воини, сплотете се до мен!- Изкрещя Драконът, докато се изправяше срещу следващата атака на Аурокс.
– Зоуи, трябва да извикаш дух и да запалиш свещта!- Танатос ме хвана за раменете, обърна ме с лице към себе си и ме разтърси. Силно.- Драконът ще се бие със звяра. Трябва да останем верни на кръга и да завършим заклинанието, иначе няма надежда за никого от тях.- За всеки от тях? Къде беше Старк? Къде беше Дарий? Огледах се диво наоколо. Погледът ми премина през тях и през тях, преди да разбера какво всъщност виждам. Те бяха там, и двамата, стояха на позициите, които бяха заели, преди да започнем да хвърляме кръга, но не можеха да помогнат на Дракон. Не можеха да помогнат дори на себе си. Дарий и Старк, моят Воин, моят Пазител, бяха замръзнали зомбита. Устните им бяха отворени в безмълвни писъци на агония, а очите им се взираха безизразно в нищото.
– Нишките на мрака ги обгръщат – каза Танатос, все още стиснал раменете ми.- Отвори кръга, за да мога да завърша заклинанието. Нуждаем се от силата на Смъртта и всичките пет елемента, за да се преборим с това зло.
– Зоибърд, направи каквото ти казва.- Бабата вдигна лилавата свещ.
С треперещи ръце запалих запалката и извиках:
– Дух, присъедини се към нашия кръг!
Танатос вдигна ръце. Като хвърли сол около нас, тя изрече последните думи на заклинанието :
– Тъмната врата на смъртта заповядвам да ми се отвори. Истината, която Мракът е скрил, ще видим!
Червеното въже се разширяваше и с оглушителен рев се издигаше нагоре и нагоре, създавайки хаос от нажежено червено, който осветяваше посинелите буреносни облаци, изпълващи набъбналото небе над нас.
– Дръжте под контрол стихиите си! Помнете нашето намерение!- Изкрещя Танатос.- Започнете с въздуха!- Деймиън вдигна двете си ръце и със силен, сигурен глас извика:
– Въздух, духни от това място, криещо минали сенки!- От Деймиън се разнесе буря. Той улови хаотичното червено сияние и го превърна в конус от въртяща се, концентрирана енергия.
– Огън!- Заповяда Танатос.
Шоуни вдигна ръце и извика:
– Огън, удари, изгори, унищожи онова, което би попречило на погледа ни!- Светкавиците изсвистяха, подобно на магнит, привлечени към центъра на светещия конус.
– Вода!
Ръцете на Ерин не бяха вдигнати. Вместо това тя сочеше към мястото, където баба беше намерила тялото на мама.
– Вода, с прилива на истината измий ясно времето за кражба на поглед!
Пук! От небето се изсипа мълния, която се удари в земята. Когато земята се отвори, от нея се втурна вода, която се развълнува в червената земя като локва кръв.
– Земя!
Стиви Рей, все още на колене, се взираше в битката, която Драконът водеше с Аурокс, наблюдавайки как той кръжи все по-близо и по-близо до Репхайм.
Тя плачеше и гласът ѝ се тресеше, но думите ѝ отекнаха в кръга, носени от силата на сърдечната ѝ болка.
– Земя, твоята гръд подхранва и пази ключа на това заклинание.
Водата се развълнува. От дълбините на басейна се надигнаха образи, сякаш земята ги бълваше, но те се колебаеха и бяха неясни, само неразпознаваеми проблясъци на лица и смътни човешки форми.
– Дух!- Извика Танатос.
Устата ми се отвори и чрез мен Дух изрецитира правилните думи от заклинанието за разкриване.
– Изгубени години, пропилени сълзи, ти усети виковете на майка ми. Дух, освободи истината пред очите ни!
Мигновено всичко извън кръга – Аурокс и Драконът, Дарий, Старк и Афродита – престана да съществува за мен. Единственото нещо, което беше реално, беше това, което се разкриваше в басейна. Водата се избистри и, сякаш се случваше пред очите ми, видях майка ми на верандата на баба. Тя отвори вратата, усмихваше се, но изглеждаше някак объркана. После сцената се разшири, гледната точка се смени и видях Неферет, гола, да стои от другата страна на отворената врата и да пита дали Силвия Редбърд си е вкъщи. Чух баба да хлипа и ми се прииска да изтичам до водния басейн, да застана между него и баба – да се опитам да я предпазя от ужасната, непоносима гледка, която знаех, че ще разкрие.
Но не можех да помръдна.
– Не, почакай. „Паникьосана, погледнах надолу. Червеното сияние, което очертаваше кръга ни, се беше разширило. То покриваше цялото пространство, поглъщайки всеки от нас.
– Това е твърде много! Не искам баба да…
– Не можеш да го спреш – каза Танатос.- Смъртта е задействала това заклинание. Само смъртта може да ни освободи.- Баба успя да вдигне ръката си. Тя плъзна ръката си в моята. Хванати в капана на силата на смъртта, отприщена чрез стихиите, ние видяхме всичко.
Неферет завърза майка ми с лепкави, подобни на камшик черни нишки, а после и преряза гърлото и остави нишките да я влачат от верандата. В средата на мрачния кръг белият бик на Мрака пиеше от нея, докато нишките около него не се подуха и издуха. След като мама беше мъртва и изцедена от кръвта, Неферет, смеейки се, се качи на звяра и те изчезнаха заедно.
– Вярно е – каза Танатос.- Съпруга на Неферет е Мрак.
Тогава Стиви Рей извика:
– Помогнете на Репхайм! Бикът ще го убие!- Погледнах от изчезващото видение в басейна към Стиви Рей. Имах време само да се зачудя защо, по дяволите, тя говори по мобилния си телефон, преди светът около мен да се взриви в звук и кръв.

Назад към част 46                                                        Напред към част 48

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *