ЛЕИА СТОУН – Първа година ЧАСТ 14

Глава 13

Бяха минали шест седмици от нощния клуб. Бях официално наета и обичах работата си в лечебната клиника, която се състоеше предимно в това да се забавлявам с Ноа, а понякога и да помагам за излекуването на някой пациент.
Лекуването на хора беше гадно. Болеше. Буквално. На тренировка лекувах рана на крака на Шиа и ме заболя кракът. Лечителите трябваше да са изключително безкористни, което беше изненадващо, като се има предвид колко самовглъбен изглеждаше Ноа.
Частните ми тренировки с Линкълн бяха мъчение в много отношения. Сексуалното напрежение беше толкова гъсто, че можех да го разрежа с нож. Разбира се, нямах никаква представа дали и той го усеща, тъй като винаги ми даваше заповеди и се мръщеше, когато държах оръжието погрешно. Аз, от друга страна, намирах начини да го докосна – да го докосна с ръка тук, да се блъсна в него там. Беше ми лошо и беше жалко. Той ми беше взел ключа за караваната си обратно и изглеждаше напълно незаинтересован от мен в сексуално отношение. Междувременно си мислех за начина, по който тези водни капки се търкаляха по неговото V всеки ден.
– Мис Атуотър?
Очите ми се насочиха към предната част, където господин Ринкор, Небесен със силата на Гейбриъл, изстрелваше светещи искри от ръцете си.
Проблемът с класа ми по изучаване на светлината беше, че в него имаше само двама ученици – един старшина на име Фред, който имаше силата на Гейбриъл, и аз. Господин Ринкор беше неговият учител. При наличието само на двама ученици в класа за него беше лесно да разбере, че не му обръщам внимание.
– Да? – Опитах се да се държа така, сякаш съм супер много внимателна. С широко отворени и бдителни очи ги приковах към професора.
Той се насочи към ръцете ми.
– Опитай.
Въздъхнах. Бях сериозен зевзек в часовете по оръжия и битки – израстването ми около демони означаваше, че с Шиа сме най-свирепите и мръсни бойци в класа – също така бях обикнала историята на падналите, но този час? Беше гаден. Беше ужасен. За момиче, което носеше в себе си силите не на един, а на четири архангела, аз със сигурност нямах и грам светлина в себе си. Опитах се да не мисля, че това се дължи на някакъв мрак в мен, който изяждаше светлината.
Отидох да взема Сера, а той поклати глава.
– С ръцете си.
Изръмжах, с което си спечелих усмивка от Фред. Той можеше да изстреля от ръцете си чудовищния Четвърти юли, да зашемети всеки, който се изпречи на пътя му, и да го ослепи за момент, ако поиска. А аз? Можех да накарам ръцете си да светят колкото двуватова крушка, преди да изчезнат в нищото.
Взирах се в ръцете си, напрягах всеки мускул в тялото си и натисках.
Фред се засмя.
– Изглеждаш сякаш имаш запек.
Вдигнах молива си и го хвърлих към него, който той улови във въздуха. Показност.
Господин Ринкор се приближи и седна до мен.
– Татуировките ти са създали канал за силата, която вече е в теб. Просто трябва да я оставиш да тече. Не се старай толкова много.
Ако погледът можеше да убива, моят щеше да прониже г-н Ринкор. Нищо от казаното от него нямаше смисъл. Никога.
– Ооооо, разбрах – казах саркастично.
Тогава звънецът иззвъня. Слава Богу.
Небесният стоеше и ме гледаше отвисоко.
– Чух, че си добра с оръжията. Това е добре, докато не ти отнемат оръжията и не ти останат само голите ръце. – После си тръгна.
Деби Даунър.
Не позволих на коментара му да ме притесни. Тъй като този ден нямах работа в клиниката, Линкълн ме беше помолил да се срещнем по-рано за частното ни обучение. Очевидно имаше нещо, което трябваше да направим на дневна светлина.
Избягах от класната стая и отидох в банята, за да си нанеса гланц за устни и да си измия зъбите – за да не би да иска да ме целуне.
Аз съм безнадеждна.
След като се разкрасих и се почувствах доста неубедително, че съм се разкрасила, срещнах Линкълн на игрището. Той стоеше там, скръстил ръце, намръщен на място.
– Закъсня.
Сложих ръка на бедрото си.
– Значи нямам право на почивка в банята?
Той извърна очи и започна да ме обикаля като акула. Бях почти сигурна, че не може да ме понася, а аз напълно се влюбвах в него. Каква ужасна комбинация. Опитах се да изтласкам всички мисли за връзка настрана.
– Зимният бал наближава – каза той, като ме гледаше обстойно.
О. Боже. Мой. Той е влюбен в мен. Ще ме покани на танца. Дишай. Дишам. Налейте вода.
– Да? – Измърморих. Зимният бал беше някаква благотворителна проява, която Рафаел организираше. Учениците можеха да бъдат почерпени от богатите благодетели, а през цялата вечер имаше тихи търгове.
Той кимна.
– Обикновено не работя на събитието, но тъй като е извън кампуса и може да примами потенциални похитители, реших да работя по сигурността. Така че просто ми кажи в колко часа ти и твоята половинка ще тръгнете и аз ще имам охрана през цялото време.
Сблъсък. Изгори. Кръвта. Във. Вътрешностите. Ми. Край на света.
– Разбрах те – това беше единственото разбираемо нещо, за което се сетих да кажа в момента.
– Сега чувам, че се справяш страхотно в бойния клас, сваляш противниците си на земята и печелиш в упражненията един срещу един.
Погледнах ноктите си и ги излъсках върху ризата си.
– Някой дори може да ме нарече трепач.
Устните му се присвиха, но не се усмихна.
– И аз съм доста впечатлен от твоята фехтовка и контрол над оръжията. С лъка стреляш невероятно и ако имаше турнири по фехтовка за закъсали момичета без правилна форма, сигурно щеше да спечелиш.
Усмихнах се.
– Боже, ти наистина си падаш по комплиментите. Какво съм направила, за да заслужа такова звездно отношение?
Този път той наистина се усмихна, но беше садистична и изпълнена със зъби усмивка.
– Но ти. Все пак. Не можеш. Да летиш. – Той вкара думите в мен една по една.
Извъртях очи.
– Пак това? Вие и г-н Ринкор трябва да се забавлявате заедно. Ще имате за какво да си говорите.
Той кръстоса ръце, като накара бицепсите си да се изпънат.
– Не ме карай да започвам за неуспеха ти в изучаването на светлината.
Неуспех. Ой. Тази дума стържеше.
– Бриел, след седем месеца ще има изпит в края на годината. Ако не успееш да се справиш с този тест, ще бъдеш изхвърлена от училището. Като се има предвид, че не можеш да се върнеш да живееш при майка си, а демоните се опитват да те отвлекат, това би било лоша идея.
Боже. Трябваше да се погрижи за реалността?
– Добре, ще се постарая повече.
Не исках да напускам училище. С Шиа си го бяхме изкарали доста добре тук. С работата си на половин работен ден печелех достатъчно за всички скъпи луксове в живота, като тампони и шоколад, и можех да деля стая с най-добрата си приятелка. Като бонус, те не бяха поискали да върна колата. Не че ми беше позволено да я карам някъде, освен да обикалям кампуса, разбира се.
Той постави ръка на всяко от раменете ми, като изпрати топла вълна до пъпа ми.
– Време е за малко строга любов.
Любов. Той каза любов.
Тогава крилата му се разпериха и хватката му върху раменете ми се затегна. Изведнъж ме вдигна във въздуха.
– Линкълн! – Изкрещях, когато крилата ми изскочиха, а очите ми се плъзнаха по земята, докато ръцете му преминаха от рамото ми до кръста ми.
Летяхме все по-високо и по-високо, аз се люлеех в ръцете на Линкълн, а той беше решително намръщен.
– Бриел, като твой водещ треньор ще приема като лична обида, ако се провалиш на Ръкавицата – каза ми той.
Погледнах надолу. Голяма грешка.
Господи! Намираме се на около сто метра във въздуха.
– Добре, добре, тогава продължавай да ме обучаваш! – Изкрещях му.
Той поклати глава.
– Аз и момчетата сме станали прекалено меки с теб. Не се получава. Имаш нужда от проверка на реалността.
– Ти, луд задник! Не смей да ме пускаш! – Изригнах.
– Ти си доста симпатична, когато си наистина ядосана – призна той.
И тогава ме пусна.
Нарече ме сладка.
Падам.
– Ахххххх! – Викът ми отекна, всички други мисли избягаха от съзнанието ми. Инстинктът ми за оцеляване се задейства и аз размахах черните си криле като луда.
Хайде, гадняри, задръжте тежестта ми! Бях стиснала очи, когато започнах да падам, но сега ги отворих, защото по мои изчисления до този момент трябваше да съм си счупила врата и да съм умряла.
Линкълн се носеше пред лицето ми и се усмихваше като луд.
– Ти го направи.
– Ти си луд психопат! – Изкрещях, протягайки ръка към него, но той отлетя назад и се издигна в небето.
– Хвани ме! – Извика той.
О, щях да го направя. Щях да го хвана и да го размажа на прах.
Бързайки в небето след него, аз размахвах криле като луда, за да го настигна.
– Можеше да ме убиеш! – Изкрещях, докато се приближавах.
Той се обърна назад, за да ме погледне, и се усмихна.
– Напълно летяща си.
Погледът ми се премести надолу. Свещена глупост, аз съм. Бяхме почти до океана.
– Аз летя! – Извиках, смеейки се.
Линкълн се усмихна, после се завъртя и се приближи към мен. Отдръпнах крилата си, като спрях напредването си, за да увисна във въздуха, докато той се приближаваше към мен.
– Добре. Следващата тренировка ще летим с оръжия.
Очите ми се разшириха.
– Защо?
Той ме погледна, сякаш бях петгодишно дете.
– Защото има някакви демони с крила, помниш ли?
О. Да. Изтръпнах, като си помислих за битката ми с господаря на Шиа и неговите крила, подобни на прилепови.
Ръката му се вдигна, правейки жест към хоризонта.
– Извън този град бушува война. Ако те вербуват в армията на падналите, ще имаш огромно предимство с това, че можеш да се биеш, докато летиш. Можеш да спасиш живота на хиляди хора.
Уау. Никога не съм се замисляла за това. Да се бия, докато летя, може да помогне за спасяването на животи. Какво ли би било да спася хиляди животи? Никога не бях спасявала дори един.
– Това ли правиш? – Попитах го. Не знаех нищо за войната извън града.
Там имаше отворени портали, през които демоните излизаха от подземния свят и сееха хаос в по-малките предградия и градове. Заради това не пътувахме извън градските стени, така че сигурно е било лошо. Новините почти не го отразяваха, защото репортерите казваха, че е твърде опасно.
Лицето на Линкълн потъмня.
– Да, но не мога да ги спася всички. Това е суровата реалност, която ще научиш по трудния начин.
Имаше и нещо друго, нещо друго, което искаше да каже, но не го направи.
– Добре. Златна звезда за днес, Бри. – Той ми намигна и започна да се спуска надолу.
Ах, намигването. То правеше забавни неща с вътрешностите ми. Ако беше толкова секси намигващ, се чудех какво ли е да го целуна. Полетях обратно към полето, откъдето бяхме тръгнали, и забелязах, че Шиа, Люк и Анджела ни чакат. Шиа стискаше някаква хартия и подскачаше на петите си от вълнение.
– Какво става? Спечелихте от лотарията? – Попитах най-добрата си приятелка, когато се приземих пред тях.
Тя се засмя.
– Близо. Ноа току-що ни покани на някакво супер ексклузивно нещо, което прави всяка година и което се нарича „игри на плажа“. Победителят получава евтина снимка с негов автограф, но се предполага, че ще е супер забавно.
Анджела кимна.
– Миналата година не бях поканена, но чух, че е страхотно. Продължава цял ден и цяла нощ, има огън и през цялото време джаз.
Линкълн се намръщи.
– Ноа ви е поканил на игрите на плажа? – Той го каза, сякаш ставаше дума за наградите „Еми“.
Шиа запрати поканата в лицето му и сложи едната си ръка на хълбока.
– Е, господине, аз чета едва от петгодишна, но да, мисля, че точно това пише.
Усмихнах се. Шиа беше най-добрата в словесните шамари.
Линкълн се ухили и ѝ подаде листовката.
– Успех. Моят отбор е печелил четири години подред. – После се обърна и си тръгна.
Изтръгнах листовката от ръката на Шиа. Нямаше нищо повече, което да искам в живота си, от това да победя Линкълн в нещо и да властвам над него до края на живота си.

Игрите на плажа

Кога: Този петък

Къде: На кея в Санта Моника

Какво: Волейбол, теглене на въже, състезание за пясъчен замък и др. Елате с отбор от четирима души. Използването на електрически средства е разрешено.

Облекло: (Дами, не се притеснявайте да носите бикини. Пищни момичета, говоря и на вас.)

Победителят получава подписано копие на снимка на Ноа и право да се хвали.

О, в тази листовка беше написано, че Ноа е малък слисаняк, но звучеше страхотно. Погледнах към приятелите си.
– Добре, това е след три дни. Време е да тренираме.
Предположих, че ще е някаква странна магическа игра, но нормални игри на плажа? Бях се замислила за това. Състезателната ми страна беше готова да се хвърли.

Назад към част 13                                                                Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *