Глава 4
След фалшивото погребение на Бриел, аз се отдръпнах. Двамата с Шиа изпълнявахме все по-опасни мисии, за да се опитаме да получим информация за Бриел. Беше дошъл моментът, в който трябваше да спра да влача със себе си най-добрата приятелка на моята любима. Не исках да загубя и нея. Тя беше единствената, която ме разбираше, единствената, която не ме съдеше за това, че се крия в караваната си с бутилка водка.
Почукването на вратата ми сигнализираше за приближаването на Шиа. Тази вечер щяхме да изпълним още една портална мисия. Този път Шиа накара Люк и Анджела също да отидат. Миналия път Клои беше ранена, а аз не можех да понеса приятелите на годеницата ми да пострадат, опитвайки се да я намерят. Трябваше да ги пусна и да тръгна сам, но нямах представа как да им съобщя това.
– Влезте! – Извиках.
Вратата на ремаркето се отвори и в него се втурна Шиа, със зачервено лице и сълзи, стичащи се по бузите и.
– Тя е жива! – Изкрещя тя.
В ръката и беше годежният пръстен, който ми беше поискала снощи. Беше забелязала кутийката на нощното ми шкафче и когато споменах, че съм купил обещания и пръстен в комплект – с подходящ годежен пръстен, който да и подаря по-късно – тя се обърна. Каза, че може да направи някаква магия с него. Сега сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш беше в главата ми.
– Какво имаш предвид? – Изкрещях.
Шиа се опитваше да контролира дишането си.
– Това е усъвършенствана магия, на която ме научи Клеймор. Двата пръстена бяха направени от един и същи метал, затова създадох връзка между тях. Една за този пръстен… – Тя го вдигна нагоре. – И един…
– За този на нейния пръст! – Изкрещях, като се изправих бързо и ме обхвана световъртеж.
Шиа преглътна едно ридание.
– Линк… чух я. Кълна се във всички блажни понички на света. Чух я!
Не можех да помръдна. Краката ми отслабнаха и се оставих да падна, когато облекчението ме връхлетя.
– Къде е тя?
Тогава лицето на Шиа потъмня и аз разбрах, че тази история няма да има щастлив край.
– Някой я е блокирал. Чух я за секунда и после… пуф, връзката изчезна.
– Опитай отново!
– Опитах! Сега е задънена улица, но Линк… чух я. – Гласът на Шиа, широките и кафяви очи… те казваха: „Повярвай ми“.
– Сигурена ли си? – Бях скептичен. Шиа беше на толкова тъмно място, колкото и аз. Беше само въпрос на време да започнем да чуваме гласа на Бриел и да говорим с нея.
Челюстта на Шиа се стисна, докато гневът прикриваше чертите и.
– Не смей да правиш това. Достатъчно ми е гадно от отношението на Ноа. Не мога да получа това и от теб. – В очите и се появиха сълзи, а сърцето ми се сви, че я виждам толкова уязвима.
Изправих се и я прегърнах.
– Съжалявам. Права си. Разбира се, че ти вярвам.
Наистина исках да го направя. Тя остави опасно чувство, което се пропукваше в гърдите ми. Надежда.
Месеци наред се опитвах да си внушавам, че трябва да продължа напред, че тя си е отишла. Сега се чувствах заклещен. Сега сърцето ми крещеше…
Не я оставяй да си отиде!
Шиа се отдръпна и избърса сълзите от очите си.
– И какво ще правим?
Знаех какво трябва да направя, но то не можеше да включва нея.
Прокарах ръка през косата си.
– Това е страхотна новина. Просто… ми трябва една нощ, за да се адаптирам. Да направим нов план утре?
Тя смръщи вежди, гледайки пръстена – убиваше ме да го виждам. Представях си, че след няколко години ще го дам на Бриел и ще я моля да се омъжи за мен. Сега той беше… просто болезнено напомняне.
– Да, разбира се. Почини си малко. – Шиа най-накрая се смили и кимна.
Ипратих я навън, изчаках я да отпътува с колата на Бриел и се втурнах към мотоциклета си. Бяхме опитали всичко до този момент. Беше време за отчаяни мерки. Имах един последен план в ръкава си. Преметнах крака през мотоциклета и потеглих към Града на демоните.
Бях изтеглил всичките си пари от спестовната си сметка преди седмици. 4862 долара. Заплатите ми от Падналата армия все още пристигаха – въпреки че не бях на активна служба, – но се уверих, че майката на Бриел получава хранителни продукти в апартамента всяка седмица и че всички услуги се поемат от заплатата ми. Не можех да се грижа за Бриел, но можех поне да се грижа за семейството и. Във всеки случай финансово. Така че, ако приемем, че Раф все още изпращаше чековете ми, докато бях в отпуск, за тях щях да се погрижа. Нуждаех се от тези пари в сака си за други неща.
Преди да стигна до портите на Града на демоните, направих ляв завой в един квартал и паркирах мотора си. Това беше мисия инкогнито. Щеше да ми се наложи да прелетя и да се опитам да остана незабелязан. Приятелят ми от армията познаваше мъгълски демон на име Гаф, който вземаше пари в замяна на различни опасни операции. Щях да намеря този човек и да го накарам да отиде в подземния свят, за да донесе всякаква възможна информация за Бриел. Ако градът на ангелите не даваше отговори за мен, тогава щеше да се наложи да се обърна за помощ към демоните.
Откопчавайки се от земята, прелетях бързо над оградата, преди да прибера крилата си и след това да се впусна в спринт. Демонската охрана не се притесняваше толкова от един нарушител, колкото от цяло проникване. Все пак трябваше да бъда внимателен. Навлизането на капитан от Падналата академия щеше да се разглежда като военен акт.
В момента, в който се приземих, имах чувството, че хиляди игли се забиват в кожата ми. Цялата тази демонична енергия се отразяваше на Небесното ми тяло. Нямаше да мога да остана тук дълго. Да си Небесен обикновено беше нещо, с което се гордеех, но в тези моменти, в моментите, в които не можех да търся в подземния свят любовта на живота си, това беше проклятие, от което отчаяно исках да се освободя. Бях затворник на собственото си тяло.
След като се отбих в един магазин за алкохол, купих две хубави бутилки ракия, с които да изкуша демона на Мъглородния, и сега общата ми сума беше намаляла до около 4700 долара. Едно младо момче отвън даваше велосипеди под наем на час, така че взех един с надеждата, че ще е по-бързо. Не можех да рискувам да взема такси и да бъда разпознат, а и времето не беше на моя страна. Чувствах, че болката се удвоява с всяка минута; накрая щях да съм неработоспособен.
Когато започнах да пътувам, започна да вали – както често се случваше в Града на демоните. След като карах няколко минути към адреса, който ми беше дал моят приятел, минах покрай познат паркинг и спрях на място. Гумите на колелото се плъзнаха по мократа настилка, а ръката ми стигна до гърлото при спомена за това място.
Това беше паркингът на клиниката за реанимация, където се бях борил за свободата на Бри. Същото място, на което тя смело и глупаво бе натоварила меча на Михаил на земята и бе заявила, че се бори за свободата на Шиа. Това беше моментът, в който се бях влюбил в нея, моментът, в който си бях обещал, че ще наруша всяко правило, което трябва, за да получа това момиче, за да бъде мое. След този ден никога не я бях гледал по същия начин. Никога не си бях простил, че първоначално я осъдих. Тя беше най-свирепата, вярна и смела жена, която някога бях срещал.
Клаксонът на кола ме върна към задачата и с последен продължителен поглед към паркинга се оттласнах от колелото и изминах остатъка от пътя в мъчително мълчание. Иглите, които се впиваха в кожата ми, вече бяха станали като малки огньове, които избухваха по цялото ми тяло. Не можех да остана тук още дълго; демоничната енергия напоследък бе станала по-силна. В армията се носеха слухове, че Луцифер изпраща нови демони в града. Различни разновидности пристигаха със стотици. Тъй като бях в отпуск, не чух подробности, но усещах промяната тук. Тя беше голяма.
Стигнах до адреса, захвърлих колелото на тротоара, скочих по стълбите и блъснах кафявата врата.
– Кой е там? – Обади се лек пресипнал глас.
Никога не бях срещал трезвен демон от Мъглен.
– Грейди ме изпрати. Имам пари и алкохол. – Сега дъждът наистина заваля и реших, че ако не отвори вратата, ще я изритам и ще го взема за заложник, докато не направи каквото поискам. Бях отчаян.
Вратата се отвори и върху гърдите ми се притисна пушка.
– Първо алкохол – извика ми грозното копеле.
Старият Линкълн би изпитал страх от това, че има пушка на гърдите си, но на този Линкълн не му пукаше. Не изпитвах никакво безпокойство от това, че ме заплашват със смърт, и това ме плашеше. Запратих чантата към него. След като я провери и потвърди, че наистина е алкохол, той отвори вратата малко по-широко, но не свали пушката от гърдите ми.
– Първо ми покажи парите – измърмори той.
Измъкнах пачката пари и я размахах пред него. Жадните жълти очи я проследиха по целия път до джоба ми и знаех, че го имам.
С ръмжене той спусна пушката и погледна наляво и надясно по улицата, преди да ме пусне вътре.
Вече бях започнал да се потя от кинжалите, които разкъсваха кожата ми. Чудовищната демонична енергия беше като киселина, която бавно и невидимо ни разяждаше. Надявах се този човек да е бърз. Пристъпвайки във входа, огледах мястото, като веднага разпознах, че това не е обикновената дупка на Демонския град, каквато имаше половината население. Този човек разполагаше със скъпи вещи, които се валяха наоколо, а подовете му бяха от травертин, полиран наскоро. Той си изкарваше добре прехраната с това, което правеше.
– Посочи условията си – изплю демонът, махна капачката на ракията и изгълта една трета от бутилката, докато пушката почиваше отстрани.
Гърдите ми се издуха, докато се навеждах напред.
– Трябва да слезеш в Ада и да потърсиш годеницата ми. Луцифер я е взел. Не е нужно да я измъкваш, просто ми кажи дали е жива и къде се намира.
Затаих дъх. Демоните имаха повече връзки, отколкото ние там долу. Ако някой можеше да се добере до вътрешна информация, това щеше да е някой от техните хора.
Брендито се пръсна от устните му.
– Да не би да изкаш да ме прекараш? – Думите му се размиваха все повече и повече и аз се страхувах, че ще стане прекалено посърнал, за да свърши работата както трябва.
– Сериозен съм – беше всичко, което казах, нямах сили да кажа повече. Това място ме убиваше.
Гърленият смях изригна от него, докато ме зяпаше.
– Тъмният принц е взел момичето ти, а ти си мислиш, че аз ще се изправя срещу него и ще ти подавам информация? Ооо, по-добре да си донесъл много пари.
През мен премина малка доза облекчение.
– Донесох. – Пъхнах всичките си пари в него и гледах как той бавно брои всяка банкнота.
– Това е всичко? – Устните му се набръчкаха, докато отиваше да ми върне парите.
– И мотоциклет! Той е точно извън града.
Той сви рамене.
– Аз вече имам мотор. Трябват ми пари или… – Той потърка челюстта си, оценявайки телосложението ми. Пожълтелият му поглед премина от ръцете ми към гърдите, надолу към краката ми.
– Или…? – Страхувах се да попитам, но бях отчаян.
Моля те, не казвай „мъжка стриптийзьорка“.
– Или ми трябва боец. С приятелите ми организираме боен ринг в петък вечер. Започва след половин час.
След половин час щеше да ме боли толкова много, че едва щях да мога да ходя. Но толкова време щеше да ми отнеме да отида до Ангелския град, за да се заредя с енергия и да се върна тук.
– Колко битки? – Би било самоубийство да направя повече от една. Нямаше да имам сили без презареждане или изцеление от Ноа, а и не бих въвлякъл най-добрия си приятел в това.
– Само една. Ти печелиш битката и аз печеля десет хиляди. Това, плюс това, което имаш тук, е почти достатъчно, за да платя хонорара си за работата, която искаш.
Протегнах ръка и взех ракията от него.
– Добре, но не пий повече. Искам да влезеш да търсиш момичето ми тази вечер. Полутрезвен.
Той изръмжа и неохотно кимна.
– Добре.
Разтреперан дъх си проби път от мен и погледнах надолу към алкохола.
Това беше последният ми шанс. Последният ми опит да се добера до Бриел, преди да се отдам на мрачната мисъл, която ме дърпаше, откакто тя си тръгна.
Вдигнах я, отпих огромна глътка от бутилката, а после срещнах пожълтелия поглед на демона. Алкохола изгоря по целия път в гърлото ми, преди да попадне в корема ми и да се разлее с топлина. Отпих още една глътка за добро. Тази битка щеше да боли. Можех и да притъпя болката сега.
– Не сме толкова различни ти и аз – отбеляза демонът.
Преглътнах тежко, свеждайки глава от срам.
Той беше прав.
Бях изгубен и единственото нещо, което ми се струваше правилно, беше тя.
Бог да ми помогне.
Назад към част 4 Напред към част 6
