БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 12

Глава 12

Джорген ни насочи към група космически скали, които бяха твърде далеч, за да могат оръдейните платформи да ги взривят от небето, но бяха достатъчно големи, за да се скрием в тях.
– Коб е съгласен, че ще трябва да използваме хипердвигателите, за да преминем от другата страна на щита – каза Джорген. – Той не може да си позволи да свали щита, докато оръжейните кораби са паркирани там. Инженерите работят по това как да изключат отделни участъци от щита, но това ще отнеме време.
– Може да отнеме месеци – каза Дърдорко. – Можем да умрем от глад в очакване на това, ако първо не ни свърши горивото и не замръзнем.
– Точно така – каза Джорген. – А и искаме няколко пресни тайникса, преди да опитаме, за да не се окаже, че сме заседнали или сме се заклещили някъде, където Върховенство може да стигне до нас. Така че ще трябва да изчакаме всички охлюви да… изстинат, предполагам? Да се успокоят? Имаме време, защото Коб изпраща координатите ни на другите кораби, попаднали извън щита. Охлювите водят със себе си всичко, което се докосва до кутията им, така че всички ще се сгушим заедно, ще докоснем крила и ще се опитаме да направим хиперскок под щита, без да загубим никого.
– Щеше да е по-лесно, ако имахме някакъв начин да се скачим – каза ми Дърдорко. – Както правеха корабите от флота на „Дръзки“, преди да се разбият тук. Когато това свърши, моят екип трябва да поработи върху това.
Вдигнах Хепи от скута му и го взех в прегръдките си.
– Досадник – казах по радиото. – Вероятно трябва да се опиташ да успокоиш своите охлюви. Може да ги направи готови за повторна употреба по-бързо.
– Да ги успокоя? – Джорген каза. – Как искаш да го направя? Да им разкажа приказка за лека нощ?
– Можеш да се опиташ да си тръбиш отново – казах аз, най-вече защото знаех, че това ще го притесни.
– Недей – добави Дърдорко. – Не искаш да решат, че предпочитат да се изправят пред вакума на космоса, отколкото да останат там с теб.
– Много полезно – каза Джорген. – Напомни ми да ти благодаря.
– Вземи ги – казах аз. – Погали ги. Накарай ги да се чувстват удобно.
Явно трябваше да вземем със себе си гъби, но аз имах със себе си малко хайвер, който извадих от джоба си и набрах на пръста си, предлагайки го на Хепи. Джил затръби развълнувано до коляното ми. Той пропълзя нагоре по седалката, за да седне на подлакътника ми, като вдигна предната част на тялото си в умолителна позиция. Засмях се и предложих и на него лъжичка.
– Чувствам, че трябва да ви кажа – каза Джорген по радиото, – че сега имам по един охлюв на всяко рамо и трима в скута си, като всички изглеждат смътно неудобно, че ги докосвам. Обвинявам те, Еф Ем.
– Бъди по-нежен – казах аз. – Престани да ги стискаш.
– Не ги стискам! Имай малко вяра в мен.
– Винаги можеш да опиташ с онази приказка за лека нощ – добави Сейди. – Сега бих могла да се възползвам от една такава.
– Аз ще ти разкажа една – предложи Нед.
– Недей – каза Артуро. – Историите на Никога винаги завършват с това, че всички са изядени от космически чудовища.
– Ей! – Нед каза. – Всички най-добри истории завършват с това, че хората биват изяждани. Не е ли така, Сейди?
– Хм, ще се откажа, благодаря – каза Сейди.
– Някой друг? – Нед предложи. – Светице? Еф Ем?
– Благодаря, добре съм – казах аз.
– Благославяй звездите си – добави Кималин.
Облегнах се назад на седалката си. Според мониторите за близост креляните не ни бяха открили тук. Несъмнено търсеха избягалия сайтонични кораб, но тъй като знаеха, че имаме хипердвигатели, вероятно щяха да очакват, че вече сме избягали под щита.
– Мисля, че наистина ще оцелеем – каза Дърдорко. Звучеше изненадан.
– Толкова малко вяра в моето летене – казах аз, като му се усмихнах.
Дърдорко се усмихна срамежливо, а аз установих, че обръщам прекалено голямо внимание на устните му.
Днес той беше от полза, дори и без много пилотска подготовка. Вероятно трябваше да му го кажа, но вместо това отворих частен канал към Джорген.
– Досадник? – Попитах го. – Какво стана? След като щитът ти падна в последната схватка? Изглеждаше, че корабът ти се е повредил.
Джорген замълча за минута.
– Видях Спенса.
Дърдорко и аз разменихме погледи.
– Какво?
– Видях Спенса, в отражението в приборната ми дъска. Но това не беше отражение. Беше тя. Можех да я усетя, по същия начин, по който усещам очите. По същия начин, по който открих охлювите под повърхността.
– Сериозно? – Попитах. – Къде е тя?
– В нищото – каза Джорген. – На мястото, през което пътуваме, когато правим хиперскок. Тя е заседнала там и казва, че се предполага, че е невъзможно да се измъкне.
До мен Дърдорко затвори очи.
– Тя ще избяга – казах на Джорген, за да е от полза и на двамата.
– Това й казах и аз – каза Джорген. – И вярвам, че тя ще го направи. Но ми се иска тя вече да се е върнала.
– И аз искам – казах аз, макар да си представях, че е по съвсем други причини. – Но това е Пумпал. Тя ще оцелее.
– Силно се надявам – каза Джорген и затвори линията.
Дурдорко и аз седяхме в мълчание за момент. Ръката ми беше топла там, където докосваше неговата, и топлината се излъчваше по тялото ми. Накрая той измърмори:
– Не мога да повярвам, че си мислиш, че съм се занимавал със Спенса.
Засмях се.
– Вие сте близки, нали? Така че просто предположих…
– Израснахме заедно. Тя е като моя сестра. Не че някога съм имал сестра, но ако имах такава, която беше ужасяваща, мисля, че така щях да се чувствам.
– Добре, добре – казах аз. – Не трябваше да правя това предположение.
Той се изчерви.
– Можем ли отново да слушаме тази песен? – попита ме, вероятно за да смени темата. – Онази с всички гласове?
– Разбира се – казах аз и включих отново предавателя си. Припевът отново изпълни пилотската кабина и охлювите започнаха да тръбят в съвършена хармония. Прокарах ръка по ресните на гърба на Джил, надявайки се, че това му помага да се отпусне.
За да можем да го изплашим отново. Това все още ме караше да се чувствам като чудовище. Тези същества спасяваха живота ни, може би щяха да спасят цялата ни цивилизация.
И какво направихме ние в замяна? Ужасявахме ги.
На седалката на втория пилот Дърдорко имаше два охлюва, опънати в скута му, и още един особено дълъг, преметнат през раменете му.
– Мисля, че трябва да го наречем Дрейп – казах аз.
– Харесва ми – каза той и прокара ръка по корема на по-дебелия на коляното си, който се беше претърколил за разтривка на корема. – Мисля, че този е Туист.
– Хубаво.
– Здравей – каза Дърдорко. – Запазила си перфектния си рекорд да не те убиват. Оценявам, че този път не правиш изключение.
Усмихнах се.
– Благодаря за помощта ти. Направихме добър екип там горе.
– Да. – Родж се усмихна, макар че изглеждаше малко замечтан, и ми се стори, че знам защо. – Радвам се, че сме приятели – каза той тихо.
Никога не му бях казвала, че искам да бъдем само приятели. Той предполагаше, че това е справедливо.
Просто не беше вярно.
– Определено е по-добре, отколкото да ме игнорираш – казах аз.
Той изохка.
– Да, съжалявам за това.
– Не е нужно да се извиняваш. Разбирам.
– Все пак. Не трябваше да правя нещата странни. Не е голяма работа, ако не се интересуваш от мен.
– Интересуваш се от мен! – Хепи се провикна услужливо.
– Благодаря, Хепи – каза Дърдорко.
Мамка му, трябва ли да кажа нещо? Очевидно се интересувах от Родж. Харесваше ми колко компетентен беше, колко уверен ставаше, когато говореше за нещо, което обичаше. Беше любезен и бързомислещ, а и наистина работехме добре заедно в екип.
И тази усмивка. Звезди, можех да издържа да виждам тази усмивка всеки ден за дълго, дълго време.
Не, не липсата на интерес ме възпираше. Беше ситуацията, знанието, че всеки ден мога да отлетя на някоя от тези мисии и никога да не се върна. Това почти се беше случило днес – можеше да се случи всеки момент. Зависих от ескадрата си и от другите пилоти. Все още не знаех кого сме загубили днес, но се обзалагах, че в тази битка е имало жертви – хора, които познавах и харесвах. Хора като Гущер, които внезапно щяха да изчезнат, да помръкнат от съществуването си като умиращи звезди.
Не знаех дали съм готова да създам по-дълбоки привързаности от тези, които вече имах. Не бях сигурна как се справяше Джорген, знаейки, че Спенса винаги щеше да се втурне към опасността. Ако Дърдоро не седеше точно тук, може би щях да се обадя на Джорген и да го попитам.
Дърдорко се облегна назад, затвори очи и се заслуша в музиката. Той не беше намръщен. По-скоро беше… тъжен.
Не ми харесваше да му причинявам болка, особено когато имаше грешна идея. Но бях ли готова?
Готова съм толкова, колкото съм готова в момента,помислих си аз.
Може би в това опасно съществуване това беше най-близкото, до което някога щях да стигна.
– Не съм казала, че не се интересувам – казах накрая.
Очите на Дърдорко се разшириха.
– Наистина? – каза той. Звучеше съмнително.
– Да – казах аз. – Казах, че не знам.
– Да, добре – каза Дърдорко на свой ред. Той продължи да гали Туист по корема и охлювът пое високата сопранова партия, докато Дрейп тръбеше алт от раменете на Родж. Той беше толкова нежен с тях, толкова мил.
Трябваше да съм идиот, за да не дам шанс на това, независимо от обстоятелствата.
– Може би сега имам по-добра идея – казах аз. А после се пресегнах и хванах ръката му.
Рязкото поемане на дъх от страна на Дърдорко едва не ме накара да я пусна, но после той се отпусна и се усмихна. Бузите му станаха яркорозови, но и той не я пусна.
Седяхме там и слушахме размаха на музиката, като никой от нас не говореше. Обхвана ме тихо спокойствие и аз затворих очи, наслаждавайки се на него.
Може би не само охлювите имаха нужда от утеха.
Накрая гласът на Джорген се върна по радиото.
– Коб казва, че щитът се държи и артилерийският кораб засега е спрял да стреля. Четири други кораба ще се качат при нас, когато охлювите са готови. В момента те се крият от другата страна на скалното струпване и аз ги поканих на този канал.
Всички ескадри се обадиха, двама от „Бръшлян рейс“ и по един от „Риптид“ и „Рейнджър“ – разузнавателен полет, с който бяхме работили и преди.
Жребецът, помощник-ръководител на полет „Рейнджър“, се включи.
– Какъв е планът тук? Командването каза, че ще ни вземете вкъщи. Дали ще намерим дупка в щита?
– Негативно – каза Джорген. – Ще използваме хипердвигател.
По линията настъпи мълчание.
– Повтарям, „Звездна ескадра“? – каза Жребец. – „Казахте ли хипердвигател?“
– Потвърждавам – каза Джорген. – Имаме хипердвигател на борда, който ще използваме, за да влезем в планетарния щит.
Звучеше по-уверено, отколкото вероятно беше, като се имат предвид досегашните ни приключения с хипердвигателите. И все пак, след като щитът блокираше достъпа до планетата, оставаше само това или да чакаме корабите ни да изчерпят енергията си за поддържане на живота.
– Какво става? – Нед попита. – Никога преди не си използвал хипердвигател?
– Уммм – каза Жребец.
– Къде си бил? – Катнип добави. – Аз използвам хипердвигатели през цялото време. Използвах една по пътя към капсулите за прочистване тази сутрин, нали, Ти?
– Напълно – отвърна Ти-Сал. – Мислех, че в днешно време всички имат хипердвигатели.
– Добре – каза Джорген. – Това е достатъчно.
По линията се възцари тишина за известно време и тогава Жребец каза това, което всички останали пилоти сигурно си мислеха.
– Но сериозно? Хипердвигател?
– Той говори сериозно – казах аз.
– Щом ти така казваш – каза Сталион.
– Казвам. – Усмихнах се.
Джорген отвори отново личната ни линия.
– Еф Ем, как се справят твоите охлюви?
Джил изглеждаше малко обиден, че съм спряла да го галя, когато взех ръката на Родж, но освен това изглеждаха спокойни.
– Добре – отговорих аз. – Може би са готови? Можеш да опиташ и да видиш?
– Мисля, че трябва да използваме един от твоите. Всичките мои изглеждат доста недоволни.
– Спри да ги стискаш.
– Не го правя! Кълна се!
Засмях се и Дърдорко се присъедини към мен.
Ако се готвехме скоро да направим хиперскок, щеше да ми се наложи да пусна ръката му. Искам да кажа, че лакътят ми някак си ме болеше от това, че бях под неудобен ъгъл върху подлакътника, а дланта ми се потеше. Но все пак странно не исках да го направя.
Вероятно това означаваше нещо, но ми беше по-приятно да се опитам да направя хиперскок, отколкото да мисля за това.
Пуснах ръката на Родж, като изпънах пръстите си.
– Нека се опитаме да ги сложим всичките в кутията, за да не вземе Джорген отново грешният.
– Малко се притеснявам, че ще започнат да очакват уплахата в момента, в който ги сложат в кутията – каза Дърдорко. – Чудя се дали не трябва да ги държим в подобни кутии, когато не са на служба, за да ги аклиматизираме.
Колкото и да не ми се искаше горките охлюви да живеят в тъмни кутии през целия си живот, логиката му имаше смисъл. А и ми хареса, че ги нарече неработни, а не неизползваеми, сякаш бяха същества, а не предмети.
– Да се надяваме, че все още не са направили тази връзка – казах аз. – Защото не знам дали имаме време да ги аклиматизираме към нея сега. – Двамата с Дърдорко вкарахме петте охлюва в кутията и ги затворихме.
– Добре – казах на Джорген. – Готови сме.
– Звездна ескадра – каза Джорген, – И… гости. Елате да се присъедините към нас горе при… извитата формация в горната част на тази скала. Ще трябва да приближим корабите си достатъчно близо, за да докоснем крилата.
Погледнах през сенника, за да видя за какво говори Джорген – злокобна куковидна издатина на върха на това парче космическа скала. Включих подемния пръстен, за да ни издигне към него, а другите кораби се скупчиха около нас. Корабът на Джорген се приближи отдясно до нас, докато крилата ни се докоснаха, и аз видях охлюви, кацнали несигурно на всяко от раменете му.
– Изглеждат неудобно – каза Дърдорко.
Кималин използва усилвателите си, за да се доближи до нас отляво, като ми се усмихна и вдигна палец през стъклото.
– Всички пилоти, потвърдете, че сте в позиция за хиперскок – каза Джорген.
Всички потвърдиха, макар че новите пилоти звучаха значително по-малко уверено, че наистина сме на път да направим хиперскок.
– „Небесна петорка“, „готови сме“ – каза Джорген.
И тогава звездите изчезнаха.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *