Сегашният ден…
СИЕНА
До петък бяхме намерили своя ритъм. Мика стана и се облече сам, а аз направих закуска, която се състоеше от поп-тарт и чаша мляко. Това нямаше да ми донесе титлата „Майка на годината“, но той харесваше „Бисквитки и крем“, а аз – да го заведа навреме на училище. Закусвахме заедно. Изядох бара си и изпих малко кафе, докато Мика разговаряше щастливо.
Аз не бях сутрешен човек. Не можех дори да съставям думи, докато не се събудя поне за тридесет минути и не изпия две чаши кафе. От друга страна, Мика се събуди с песни. Тази сутрин той ми беше казал прогнозите си за предстоящия баскетболен сезон. Нямах представа какво казва, но кимнах и отпих от кофеина си.
Обличането ми отне повече време, но това даде възможност на Мика да си поиграе с играчките си и да избере какво иска да му опаковам за обяд. Той обичаше да има избор. През повечето дни нямахме голям избор, но той все пак искаше да избере.
През цялата седмица той не беше закъснял нито веднъж, както и аз. Новата ми работа беше от вторник до събота. Мика ходеше на следобедна грижа до пет часа всеки ден. Консултантът в училището му ми беше казал за това. Цената се определяше от доходите ми, така че беше много по-достъпна от детската градина.
Допълнителен бонус беше, че няколко деца от класа му също ходеха на извънкласни грижи. Така че той се радваше да играе с новите си приятели. Ако не беше фактът, че всеки ден трябваше да виждам къщата на Фалко, тогава всичко щеше да е перфектно. Но като виждах къщата на Дъстин, непрекъснато ми напомняше за отхвърлянето, което Мика не заслужаваше от хората, чиято кръв споделяше.
– Сиена… Рой? – Познатият глас ме изтръгна от мислите ми, докато почиствах косата от последната си клиентка. Вдигнах глава и си напомних, че съм подготвена за това. Хората щяха да ме разпознаят. Само защото бях изкарала седмица, без да ме разпознаят (освен Дуейн), не означаваше, че това нямаше да се случи накрая.
Аманда Харди ми се усмихна, докато прибираше дългата си, лъскава руса коса зад ухото си. Очите ѝ искряха от истинско удоволствие да ме види. Но това беше Аманда. Тя беше една година след мен в училище, но по-големият ѝ брат, Маркъс, беше близък приятел на Дуейн и аз се бях запознала с нея чрез него. Винаги е била красива, но сега беше разкошна. Не я бях виждал от петнайсетгодишна възраст. Диамантът на лявата ѝ ръка улавяше слънчевата светлина. Не е изненадващо, че беше сгодена. Представям си, че момчетата наоколо са блъскали по вратата ѝ – тоест, ако са успели да минат покрай Маркъс.
Подпрях метлата на работната си станция и отидох до мястото, където тя стоеше на бюрото на рецепционистката.
– Здравей, Аманда – казах аз.
Тя придърпа дизайнерската чанта на ръката си и продължаваше да ме гледа с усмивка, сякаш аз бях изгубеният граал и тя ме беше намерила. В главата ми се въртяха богатите момчета тук, които можеха да си позволят да сложат пръстен на пръста ѝ. Тя беше сладка, но и принцеса. Винаги е била такава.
– Не знаех, че си се върнал в града. И работиш тук? Не мога да повярвам. Просто те нямаше… – Тя спря, а тъгата в очите ѝ ми напомни, че е била достатъчно близка с Фалко чрез Маркъс, за да си спомни колко болезнено е било това.
– Майка ми се пенсионира и се премести във Флорида. Тя ми даде къщата. Помислих, че е време да се върна у дома – обясних аз. Нямах представа какво са казали родителите ми на хората. Знаех, че не са им казали истината. Поне предполагах, че не са го направили. Страхувах се, че може да са казали на други хора това, което бях чула майка ми да казва на Дуейн. Надявах се да не е така.
Хубавата ѝ бръчка се задълбочи, а съжалението в очите ѝ потуши предишния блясък.
– Чух за баща ти. Съжалявам.
Кимнах. Не бях сигурна какво друго да кажа. Гневът ми към него все още беше налице. Беше отнел семейството на сина ми. Любовта, която Мика заслужаваше, беше открадната от него заради баща ми.
– Манда, колко време каза, че ще… – Характерната руса коса, която принадлежеше не на кой да е, а на Престън Дрейк, беше първото нещо, което забелязах.
Очите му се преместиха от Аманда към мен, а после се разшириха от изненада. Престън беше и един от близките приятели на Дуейн. Тази група от четири момчета беше станала собственик на гимназия „Морски Бриз“ през последната им година. Повечето момичета слюноотделяха по Престън – той беше разбивачът на сърца. Но не и аз. Очарованието ми беше към Дуейн. Престън не беше направил нищо за мен.
– Боже мой! Това ти ли си, Сиена? – Попита Престън, докато влизаше вътре и вървеше към нас.
Очевидно Дуейн не беше казал на никого, че ме е видял. Не исках да приема факта, че ме боли. Той вече беше доказал колко му е все едно. Не знам защо бях изненадана.
– Да, това съм аз – отвърнах точно когато ръката на Престън се уви около кръста на Аманда и той я придърпа към себе си, след което я целуна по слепоочието. Няма как. Няма как да стане. Маркъс щеше да го убие. Дали не би го направил? Престън беше спал с повечето от „Морски бриз“ и Маркъс знаеше това по-добре от всеки друг. Как така се разхождаше и се целуваше с малката сестра на Маркъс?
Аманда се захили и усмивката на Престън се увеличи.
– Как си жив? – Попитах го, докато и двамата изглеждаха развеселени от шока на лицето ми.
– О, той ми разби лицето. Но после се справи и го прие. Не му дадохме голям избор – каза Престън.
Аз просто кимнах, след което погледнах към Аманда.
– Значи този пръстен е…
– Престън Дрейк се жени. Трудно е да се повярва, нали? – Каза тя с подигравателен тон, след което щипна Престън по кръста.
– Внимавай, секси – каза той и я погледна, сякаш беше най-ценното нещо на земята.
Случвало ли ми се е някой мъж да ме гледа така?
Не.
Не беше. Единствената любов, която познавах, беше любовта на едно момче. Той никога не е имал шанса да стане мъж. Нямах представа какво е да бъдеш обичана от мъж. И до този момент щях да кажа, че не ме интересува, но гледайки тези двамата, се чудех дали някога ще позная това чувство.
– Хубаво е да те видя. Радвам се, че си се върнала в града – каза Престън, след което отново насочи вниманието си към Аманда. – Обади се, когато приключиш. Ще се върна и ще те взема, да?
Тя кимна. Той я целуна бързо и силно, след което се отправи към вратата.
Глупавата усмивка на лицето на Аманда, докато го гледаше как си тръгва, само напомни за факта, че не познавам този вид любов и вероятно никога няма да я позная. Но това нямаше значение. Имах Мика. Той беше много повече.
– Съжалявам. Той е прилепчив днес, защото ме нямаше два дни, пазарувах сватбени рокли в Манхатън със Сейди, моя приятелка.
Кимнах, сякаш разбирах, но „пазаруване“ и „Манхатън“ бяха чужди думи за мен. Купувах неща в местния Walmart.
– Имаш ли час с някого? – Попитах. Не исках да бъда груба, но все още не бях взела обедната си почивка, а вече беше три.
– Да, с Хилари в три и петнайсет – отвърна тя.
Хилари беше собственичката. Беше работила в Ню Йорк, Лос Анджелис и Париж. Фактът, че изобщо ме беше наела, беше чудо. Бях добра в това, което правех, знаех го, но не бях обучена като нея.
– Тук съм – извика Хилари, докато излизаше от задната стая. Дългата ѝ червена коса изобщо не беше естествена, но пък беше екзотична. Като прибавим и кристалносините ѝ очи, удължените ѝ мигли и колагена в устните ѝ, тя направо се превръщаше в красавица.
Аманда ѝ махна с ръка, а после се усмихна на мен.
– Толкова се радвам, че се върна. Трябва да се съберем някой път. Може би да излезем някоя вечер.
Нямаше да изляза през нощта. Оставянето на Мика не беше опция. Вместо това кимнах, защото все още не ми се искаше да ѝ разказвам за Мика. Тя щеше да ми зададе въпроси, на които още не исках да отговарям. Освен това всеки, който познаваше Дъстин и погледнеше Мика, щеше да разбере.
ДУЕЙН
Апартаментите щяха да бъдат завършени навреме. Едно притеснение по-малко на главата ми. След тропическата буря, която премина през юли, се страхувах, че ще ни отложи с около месец. Инвеститорите започнаха да нервничат и всичко това се стовари върху моите рамене. Шибаните идиоти трябваше да вземат предвид факта, че времето забавя нещата, преди да обещават на купувачите, че мястото ще бъде готово преди Коледа. Тъпаци.
Свалих твърдата си шапка, излязох на паркинга от сградата и се насочих към пикапа си. Бях приключил за деня. Екипът се разгръщаше и нямаше нужда от мен. Бях тук от пет сутринта. Примигвайки срещу слънцето, успях да различа Престън, облегнат на пикапа ми, с усмивка на лицето. Защо беше тук? Той никога не се появяваше на работните ми места.
– Току-що закарах Манда да си направи прическа – каза Престън и ме погледна остро.
Нямах никаква шибана представа за какво става дума, затова просто стоях мълчаливо и чаках да има смисъл.
Видях момента, в който най-накрая му светна, че нямам представа за какво говори. Той стисна устни, после поклати глава.
– Може би ще искаш да се отбиеш. Познай какво – каза той. – Сиена се върна.
Трябваше да знам. С всеки изминал ден, в който майка ми не се обаждаше, за да ми крещи, че не съм ѝ казала, че новата съседка е Сиена, въздъхвах с облекчение. Но беше само въпрос на време хората в града да я видят. И какво, по дяволите, правеше тя в салона на Хилари? Това място беше скъпо, а от вида на колата на Сиена не беше нужно да плаща високи цени за проклетата си коса. Ами детето?
– Тя с детето си ли беше? – Попитах, опитвайки се отвращението в гласа ми да не е твърде очевидно.
– Детето? Какво? Майната му! Тя има дете? Омъжена ли е?
Тя не е била с детето си. Ебати фентъзито. Беше оставила момченцето само вкъщи. Каква майка беше тя, по дяволите?
– И ти знаеше, че тя се е върнала? С дете? Защо не каза нищо?
– Тя се премести в къщата на родителите си. Запознах се с детето ѝ, когато отидох там, за да проверя съседите заради родителите ми. Не мислех, че е важно, че се е върнала. Тя беше част от живота на Дъстин, не от моя – отвърнах аз, след което дръпнах вратата на пикапа.
– Лъжец. Ебати пълния лъжец. Ти си бдял над това момиче в продължение на години. По дяволите, когато беше първокурсничка, ти се държеше като нейното проклето куче пазач. Когато я изпратиха, това ти се отрази зле на главата. Скърбеше за Дъстин, а после тя си отиде и ти също скърбеше за нея. Бих си помислил, че ще ти пука, че тя се е върнала. Освен ако не е омъжена и затова да не ти пука.
Да се преструвам, че не съм бил супер заинтересуван от Сиена и нейното щастие тогава, беше безсмислено. Приятелите ми знаеха истината, дори и брат ми да не беше забелязал.
– Тя не е омъжена – отвърнах аз и се качих в пикапа. – Но момичето, за което се грижех, вече го няма. На нейно място е студена кучка. И ако си прави прическа при Хилари, значи е егоистична кучка. Гадната кола, която кара, не е безопасна за момченцето, което вози.
Започнах да затварям вратата, но Престън я сграбчи.
– Чакай, човече, какво става? Тя те кара да се държиш като задник, а ти не си задник. Сиена работи в „Хилари“, а не си прави прическа.
Може би бях задник.
– О – отвърнах аз, като ми се искаше да не се измъквам пред Престън.
– Да, о. Сиена изобщо не изглеждаше като кучка. Изглеждаше мила… Тя си беше Сиена.
Не, тя не беше. Тя беше майка и шибано криеше нещо.
И ако работеше, къде, по дяволите, беше Мика?
– Уморен съм. Имам нужда от една бира и после от леглото си. Ще се видим по-късно – казах му.
– Лайв Бей утре вечер? – Попита той.
Лайв Бей беше клубът в града, в който всички пиехме и сваляхме жени. Сега само аз свалях жени. Останалата част от тези задници бяха обвързани или почти обвързани.
– Да. Ще се видим там – казах му, докато затварях вратата. След това се отправих към родителите ми.
Можех да си кажа, че отивам на гости на майка ми, но истината беше, че отивах да се уверя, че Мика не е сам вкъщи. Нещо в начина, по който Сиена го беше отпратила от мен и се беше защитила, ме притесняваше. Не бях убеден, че жената е психически стабилна.
* * *
След като стигнах до родителите ми, паркирах до пикапа на баща ми и се запътих към улицата, преди той да разбере, че съм тук. Не исках шибана публика, нито пък коментарите му.
Колата на Сиена я нямаше, значи още не се беше прибрала. По-добре това дете да не беше тук. Изкачих стъпалата и почуках на вратата. Изчаках цяла минута и нищо. Затова почуках отново. Не бях сигурен защо бях шибано убеден, че е оставила детето си вкъщи. Не познавах Сиена. Всъщност нямах доказателства, че е луда.
– Мика, там ли си? Това е Дуейн. Мислех да се отбия и да те проверя – извиках, но настъпи само тишина.
Той не беше там. Бях реагирал прекалено остро. Защо? Нямах никаква шибана представа. Обърнах се и тръгнах обратно надолу по стълбите точно навреме, за да може потрошената хонда да се появи на алеята. Чудесно. Сега трябваше да се обяснявам.
Вратата на колата ѝ се отвори и тя излезе. Слънчевите очила на носа ѝ закриваха очите ѝ, така че нямах представа какво си мисли. Тя се наведе и после се изправи. Видях как малката главичка се изниза от задната седалка и после чух как краката му се удариха в асфалта.
– Дуейн! – Извика той, докато тичаше около предната част на колата с развълнувана усмивка. Но след това се спря. Усмивката му изчезна, а той се закова и погледна назад към майка си.
Сиена затвори вратата на колата и тръгна към Мика. Положи ръка на рамото му, наведе се да му прошепне в ухото, след което му подаде ключовете.
Той кимна.
– Добре – каза той мрачно, след което тръгна към къщата, без да ме погледне отново. Когато стигна до вратата, я отключи и влезе вътре.
– Какво правиш тук? – Попита тя с много неприветливия си тон. Очевидно приятелската усмивка, която имаше за Престън, не се случваше за мен.
Сега можех или да я излъжа, или да и кажа истината. Аз не бях лъжец.
– Чух, че работиш. Притеснявах се, че детето е само вкъщи.
Изражението на лицето ѝ от шокирано се превърна в откровено ядосано.
– Сам? Ти . … мислиш, че бих оставила сина си сам? – Попита тя с ужасен глас. – Аз не съм идиот. И ако не си забелязал, аз съм единственото семейство, което той има. Аз съм единствената, която го е искала и го е обичала. Така че недей – тя посочи с пръст към мен, а гласът ѝ се повиши, докато в очите ѝ кипеше ярост – да се държиш така, сякаш сега ти пука за него. НЯМАШ това право. Махай се оттук. Върни се в онази къща. Забрави за това какво би искал брат ти. Престори се, че да изоставиш мен и сина му, когато имахме нужда от НЯКОГО, е било нормално. – Тя дишаше толкова тежко, че гърдите ѝ се надигаха, а очите ѝ се бяха напълнили със сълзи. След това мина покрай мен и аз не можах да я спра. Не можех да мръдна.
По дяволите… Не можех да дишам.
– Мамо? – Гласът на Мика се обади и аз се раздвижих. Завъртях се и го погледнах. Сиена избърса лицето си с ръка и се наведе, за да притисне целувка към главата му и да му прошепне нещо.
Той обви малките си ръчички около нея, а после извърна глава и ме погледна. Наистина ме погледна. Гърдите ми се пръснаха на милион парчета, докато стоях там и се взирах в очите на сина на брат ми. Как не го бях видял? Очите му бяха точно като тези на Дъстин.
– Не се връщай тук. Ти разплака майка ми! – Изкрещя ми той.
Сиена се облегна назад, хвана нежно малките му ръчички и отново започна да му говори. Той кимна и се обърна, за да се върне вътре. Тя се изправи и погледна назад към мен.
Болката в очите ѝ ме обърка. Думите ѝ ме объркаха. Защо си мислеше, че ние знаем за това? Защо ни обвиняваше, че не сме били част от живота му? Ние не знаехме. Тя си беше тръгнала и никога не се беше върнала.
– Той е на Дъстин – казах аз, когато реалността най-накрая потъна в съзнанието ми.
Тя се намръщи, а после бавно кимна.
Отпуснах глава в ръцете си и поех няколко дълбоки вдишвания. Светая светих, трябваше да се овладея. Емоция след емоция се блъскаха в гърдите ми, отнемайки ми дъха. Болка, вина, гняв, недоверие – но повече от всичко, чиста радост. Тя надделя над всички останали емоции. В продължение на шест години бях скърбял за брат си. Това беше променило начина, по който живеех живота си. Оставаха само спомените и умопомрачителната вина, че не съм обръщал внимание на лошите му избори. Бях се скарал с него и той беше избягал зад волана пиян. Ако само му бях обърнал внимание, сега можеше да е жив. Това беше солидна тежест върху гърдите ми, която ми пречеше да намеря каквато и да е радост в живота. Но сега…
Пуснах ръцете си и се загледах отново в Сиена.
Нейното малко момче беше част от Дъстин. Брат ми вече не си беше отишъл напълно. Беше оставил след себе си нещо… някой.
Това не го върна обратно, но за първи път от шест години насам сърцето ми се почувства по-леко. Не само за мен, но и за семейството ми.
Назад към част 6 Напред към част 8