„Тя не си е отишла завинаги“
ГЛАВА 39
РАЙКЪР
През останалата част от уикенда си останах вкъщи. Не исках да ходя никъде и да се виждам с никого. Неш най-накрая ме остави сам. Баща ми не говореше много за него, а майка ми печеше брауни и бисквити, за да се опита да ме развесели, което означаваше, че е сериозно притеснена. Не се доверявах на кулинарните ѝ умения дотолкова, че да хапна нещо от тях, но и без това нямах особен апетит.
Хънтър не се беше обаждал и не беше изпращал съобщения за Аурора.
Но Нова, Пам и Манди ми бяха писали. Всяка от тях ми предлагаше да ме утеши по най-различни начини и коментираше, че Аурора не си заслужава времето ми. Изтрих всеки текст, раздразнен от начина, по който намекваха, че Аурора е виновна за расистките проблеми на баща си. Те бяха още една причина да не напускам дома си. Щях да се сблъскам с тях, а и с други, ако отидех някъде.
Беше вторник следобед, преди Наш да дойде в къщата ми и да поиска да изляза. Той нямаше да ми позволи да остана повече тук. Талула беше заета да пече с майка си, подготвяйки се за Деня на благодарността в четвъртък. Очевидно те щяха да се присъединят към семейната ни вечеря в къщата на баба ми и дядо ми. Бях чула мама да казва нещо за това вчера по телефона с леля ми, когато решаваха кой какво трябва да донесе за вечерята. Майката на Талула щеше да донесе всички десерти, с изключение на ореховия пай на баба ми, и щеше да донесе и домашен хляб.
Нищо от това не ме интересуваше.
– Няма да си тръгна, докато не дойдеш с мен – каза Неш, падна на дивана в моята бърлога и подпря краката си на отоманката пред себе си, преди да ги кръстоса в глезените. Той щеше да тръгне веднага щом Талула се обади. Опитът му да се държи така, сякаш се настанява удобно и не мърда, беше слаб. Познавах го много добре.
– Искаш ли да пътуваш с мен до Северна Каролина? – Попитах го. Не се шегувах. Мислех за това от вчера. Родителите ми щяха да са против, но аз бях готов да замина, без да им казвам. Щях да се обадя, след като замина, и да се справя с наказанието по-късно.
– Моля те, кажи ми, че се шегуваш – каза Неш.
– Не.
– Господи, тя ще се върне. Тя не си е отишла завинаги. Тя ще се върне в събота. Нали? Това е една седмица. Хънтър каза, че ще я няма за седмица.
Това бяха четири дни от сега нататък, което ми се струваше като шибана вечност. Беше ли видяла Денвър? Може би щеше да реши да остане при баба си. Имах само пет дни с нея. Денвър имаше години. Дали това, което имахме, можеше да издържи?
Майната му.
– Няколко момчета идват при мен, за да гледат футбол и да се отърват от посещенията на роднини в къщите им. Ти ще дойдеш с мен – заповяда този път Неш, след като погледна телефона си, за да прочете текстово съобщение. Това беше типично за празниците по случай Деня на благодарността. Гледахме много футбол и се криехме от семейните събирания, докато не дойде време за ядене.
Седенето тук не помагаше на нещата. Ако наистина замина за Северна Каролина, няма да знам как, по дяволите, да я намеря. Не знаех името на баба ѝ, а бях сигурен, че Хънтър няма да ми помогне с това. Тя щеше да се прибере у дома след няколко дни. Трябваше постоянно да си го напомням.
Протегнах се, погледнах братовчед си, после кимнах с глава.
– Добре. Хайде да вървим – отвърнах аз.
Той изглеждаше облекчен и малко изненадан, че се съгласявам. Чудех се дали ако го бях подтикнал по-силно, щеше да се поддаде на идеята да идем, за да я намеря. Възможно е, но и двамата щяхме да имаме проблеми с родителите си, а шансът да я намерим беше малък. Аз дори нямах проклет телефонен номер, на който да се свържа с нея.
– Слава Богу – промърмори той и се изправи. – Мислех си, че ще трябва да те разубеждавам от тази глупава идея да отидеш при нея.
Ако можех просто да говоря с нея. Да знам, че тя е добре. По дяволите, ако можех да знам, че не е с Денвър и не е забравила всичко за мен, това беше това, от което се нуждаех. Исках също така да видя как усмивката ѝ грейва и ме кара да забравя всичко останало.
Върнахме се в предната част на къщата и когато минахме покрай кухнята, майка ми се обърна и ни забеляза.
– О, добре! Ще го изведеш от тази къща. Омръзна ми от неговото цупене. Вземи това. – Тя ми подаде поднос, пълен с бисквити, брауни и някакви бели топчета, покрити с пудра захар.
– Ти ли ги направи? – Попитах, без да съм сигурна дали ще са годни за ядене, или трябва да бъдат изхвърлени на боклука, когато стигнем до дома на Неш.
Мама извърта очи.
– Не, Райкър. Не съм ги направила. Купих ги от госпожа Лойола от църквата. Тя прави чинии, пълни със сладкиши, всяка година и ги продава, за да събира пари за местната акция за играчки. Би трябвало вече да знаеш това. Господи, откакто си бил момче, всяка година съм купувала от нея твърде много подноси със сладкиши.
Мисис Лойола беше на около осемдесет години, предполагам, и всяка неделя седеше на предната скамейка в църквата. Вече не го правеше толкова често, но се съмнявах, че се е преместила от мястото си през годините. В чантата си винаги имаше мека мента и все още ми даваше по едно парченце, сякаш бях на пет, когато ме видеше.
– Да, забравих за това – казах аз, сякаш си спомних, че в миналото сме получавали сладкиши от нея. По време на празниците никога не обръщах внимание на храната в кухнята или на това откъде идва. Просто я изяждах. Това беше единственото време в годината, когато имахме заредена кухня, тъй като мама смяташе, че празниците означават, че подноси и кутии със сладкиши трябва да покриват кухненската маса.
Тя ме потупа по рамото, а после стисна ръката ми.
– Отиди да се забавляваш. Недей да мислиш за другите неща. Скоро всичко ще свърши. Всички неща се случват по някаква причина.
Тръгнах към вратата, преди мама да успее да измисли още клиширани окуражителни думи, които да подхвърли към мен. Тя искаше да е добра, но това беше досадно. Дори мама не разбираше колко шибан стрес е това. Да не мога да проверя какво става с Аурора. Да не знае дали все още сме добре. Имах нужда от увереност, че тя ще се върне. Не исках животът ми да се върне към начина, по който беше без нея.
Мама извика още няколко пъти за довиждане, докато излизахме през входната врата. Татко се спускаше по тротоара, облечен с къси панталони за бягане и тениска с дълъг ръкав Dri-Fit. Беше се изпотил, въпреки че днес беше двадесет градуса. Когато ме видя да тръгвам с Неш, изглеждаше облекчен.
– Колко километра тази сутрин? – Попита го Неш. Баща ми тичаше три пъти седмично и посещаваше фитнес залата два дни в седмицата, за да вдига тежести. Тази седмица щеше да тича допълнително заради количеството храна, което планираше да изяде. Откакто навърши четирийсет, се оплакваше, че метаболизмът му е гаден.
– Десет – каза той с нахална усмивка.
– По дяволите, ти си машина. – Наш знаеше, че баща ми обича да напомпва егото си.
Татко се ухили, след което насочи вниманието си към мен.
– Ти излизаш. Крайно време е.
Не отговорих. Просто продължих да вървя към ескалада на Неш.
Назад към част 39 Напред към част 41