***
В продължение на няколко часа не можех да си намеря място от тревога. Станах и се разхождах нервно из спалнята, препъвайки се слабо, докато Бетси почти ме принуди да седна във фотьойла, а мистър Уолън ми донесе успокояващ чай. Той не можеше да го завари както трябва, за разлика от мисис Макстън, така че маточината беше осезаемо горчива, а меласата не смекчаваше горчивината, но аз го изпих целия послушно, като броях секундите и ударите на собственото си сърце.
В момента, в който мисис Макстън се върна, едва успях да сдържа радостния си възглас.
Икономката обаче бързо се съблече и се приближи до мен, като изтръскваше снежинките от дантеленото си боне и носеше пакета с голямо внимание. Щом влезе, един поглед беше достатъчен, за да си тръгне Бетси, последвана от кучето, а после мисис Макстън затвори вратата и ме погледна надолу.
Аз, от тревога вече не знаех къде да се дяна и като цяло бях почти в състояние на паника, попитах направо:
– Мисис Макстън, какъв е смисълът на всичко това?
Сиво-водните очи ме погледнаха някак виновно, а мисис Макстън пое глътка въздух, прекоси спалнята, седна на стола срещу мен и каза, гледайки към пода:
– Снощи в леглото ви е имало мъж.
Погледнах изумено мисис Макстън, а почтената жена, въздишайки тежко, каза уморено:
– Не се учудвайте, но учудването е по-добро от страха. Мис Вайърти, той беше тук!
Аз – аз нямах думи.
Докато икономката изглеждаше неудържима:
– Той беше тук, прозорецът беше открехнат, по перваза имаше следи от разтопен сняг, а аз не можах да отворя вратата към вас до момента, в който… точно когато лорд Давернети започна да се откъсва от заклинанието ви.
За щастие вече бях изпила чая си, така че празната чаша падна безшумно върху полите на халата ми.
– Изчисленията му са ясни, – продължи мисис Макстън, бързайки да разкаже – искал е да ви компрометира, затова всички следи са оставени умишлено и… пресметливо. И, мис Вайърти, вие все още кървите – като открих следи по чаршафа, си помислих, че сте…
Тя издиша конвулсивно, за миг стисна юмруци, опитвайки се да се овладее, а после набързо разгъна пакета, който беше донесла, и аз видях същата черна копринена нощница, в която се бях събудила снощи. Това беше същата черна копринена нощница, в която се бях събудила снощи, тази със следите от изгаряния, маркировките и… монограма „KD“, който ми беше показала мисис Макстън.
– Крисчън Давернети! – тя разшифрова монограма, който, уви, вече беше ясен. – Лорд Главният следовател я е поръчал преди известно време и я е взел вчера. Намерих опаковката тук. Както и цветята. И шоколадовите бонбони. И бутилка пенливо вино. И… мис Вайърти, скъпа, как сте?
Бях в състояние на шок.
Абсолютно, основателно, невероятно потресена.
– Мис Вайърти! – разтревожи се мисис Макстън.
– Мм-м… – не можах да изкарам думите.
– Може би чай? – икономката ме разбра по свой начин.
– М-м-мерзавец! – изрекох аз.
Опитах се да скоча, но мисис Макстън ме хвана за китката и почти насила ме накара да седна отново. Няколко секунди ме гледаше с чувство на диво съжаление, което не можеше да прикрие, а после каза, като се опитваше да говори много тихо и разсъдливо:
– Мис Вайърти, за случилото се знам аз. Знаете вие. И знае… този проклет дракон!
Тя се прекъсна, въздъхна конвулсивно и отново заговори с отмерен тон:
– Ако направим случилото се публично достояние, ви остава само един път – да станете лейди Давернети.
– Никога! – възкликнах, без да прикривам нито гнева, нито чувствата си.
Мисис Макстън продължаваше да държи здраво ръката ми, а в погледа ѝ имаше толкова много болка, че се принудих да забравя своята.
– Ще трябва да мълчим! – каза икономката тихо, но много твърдо и решително – И вие, и аз! Що се отнася до дракона, нека докаже, че е бил в спалнята ви миналата нощ!
И тя се изправи, стиснала в ръцете си нещастната нощница, и се загледа отчаяно през прозореца, където по традиция в Уестърдан до настъпването на нощта отново се разразяваше снежна буря.
– Лорд Давернети не можа да влезе в къщата днес, същото заклинание ли използвахте като върху лорд Арнел? – попита тихо икономката.
– Да, мисис Макстън. – отвърнах тихо, чувствайки се безкрайно потисната от обстоятелствата.
– И заслужено! – реши уверено моята икономка.
За мен това не завърши с простото „и заслужено“. Взех нощницата от ръката на икономката и открих причината, поради която вероятно дори не бях усетила смяната на дрехите: платът, който изглеждаше като чиста коприна, притежаваше еластичност, несвойствена за този материал.
– Той е срязал нощницата ви. – съобщи ми мисис Макстън.
Лицето ми се обагри в пурпурен цвят. Да си помисля за случилото се беше… отвратително, срамно, гадно и изобщо…
– Хубаво е, че имате женско неразположение. – пошегува се мисис Макстън.
Това е първият път, в който се радвам на това! Това и носенето на гащи в следствие на това. Какво щеше да стане, ако не бях сложила гащи?!
– Какъв мерзавец! – задъхах се от възмущение.
И в същото време… объркване и ужас ме завладяха напълно. В моята къща! В моята спалня! Без да обезпокои кучетата, нито мистър Уолън, нито дори бойния маг, който ми беше назначен! В моето легло! О, Боже, никога повече няма да мога да заспя! Аз…
– Аз искам да си взема вана, – съобщих на мисис Макстън с усилие – две вани. Или три… Може би четири. Аз…
Усещах как дланите ми треперят, а като цяло емоцията едва ли можеше да се опише.
– Можете да спите в спалнята на професора – предложи мисис Макстън – във всеки случай няма да ви оставя нито миг повече, мис Вайърти.
Назад към част 33 Напред към част 35