Глава 56
Няколко мили по-късно Боунс качи Джъстина на задната седалка на черното „Волво“, което беше оставил на една странична улица. Беше оставил и други автомобили, паркирани по подобен начин из града, тъй като не знаеше по кой маршрут ще поемат агентите, когато преместят Кат. Хубаво съвпадение, че в крайна сметка използваха именно „Волво“-то.
– Не си получила подлостта от баща си – отбеляза Боунс. – Получила си я от майка си. Тя ме ухапа.
Кат грабна ролката тиксо, която Боунс беше донесъл за всеки случай. След това уви едно дълго парче над устата на Джъстина и завърза ръцете на майка и с още тиксо.
– За да не хапе никого от нас – промълви Кат.
Когато свърши и потеглиха, Кат се загледа в Боунс, сякаш не го беше виждала преди.
– Как направи това? Всичко това? Ти спря кола, която се движеше с сто километра, само с тялото си! Ако вампирите могат да правят това, защо Суич не ме спря да вляза с кола в къщата снощи?
– Суич не би могъл да спре малко дете на триколка – каза пренебрежително Боунс. – Той беше само на около шейсет години и то не много силен. Трябва да си стар, могъщ майстор като мен, за да извършиш такъв трик, без да съжаляваш жестоко след това. Повярвай ми, болеше като дявол. Ето защо, преди да изхвърля двамата ти похитители, им взех по една глътка. От коя правителствена агенция бяха те, така или иначе? И къде те водеха?
Изражението на Кат се затвори. Явно това не беше приятна тема за нея.
– Ами, те са някаква част от правителството, но не казаха коя точно. Знеш ли, не бяха много разговорливи. Мисля, че заради Оливър ме водеха към някакъв специален затвор или нещо подобно.
– Трябваше да ме изчакаш, Котенце. Можеше да те убият.
Гняв заля чертите и.
– Не можех да чакам! Едно от мръсните ченгета на губернатора ме вкара в колата си и се опита да ме застреля, а той трябваше да постави бомба в болницата, където отведоха майка ми. Оливър беше човешкият партньор на Хенеси, Боунс – добави тя, сякаш той още не беше разбрал това. – Той на практика ми се хвалеше как Хенеси „почиства“ държавата ни заради него, сякаш всички тези невинни хора са били боклук. Щял да се кандидатира за президент и да направи същото в национален мащаб! Боже, ако го убиех десет пъти, пак нямаше да е достатъчно.
Същото, което беше казал Суич, без името на Оливър и няколко други подробности, като бомбата в болницата. Разбира се, Кат се беше втурнала след Оливър, ако животът на майка и е бил застрашен. Тя би направила всичко за тези, които обичаше, без да се интересува от опасността.
– Какво те кара да мислиш, че тези, които те отвеждаха не са още от неговите мъже?
– Не са – каза Кат и добави: – Освен това ти ги застраши като се усъмни в тях без да знаеш фактите. Хвърли кола по четирима от тях!
– Те продължиха да стрелят по нас – напомни и Боунс. – Те скочиха преди експлозията. И ако бяха прекалено тъпи, за да не го направят, то те заслужават да умрат заради глупостта си.
Кат не каза нищо на това. Няколко минути караха мълчаливо, преди тя да докосне с пръсти кожените седалки по един отнесен начин.
– Това е хубаво. Чий е този автомобил?
Боунс скри усмивката си, докато я гледаше.
– Твой. Харесва ли ти?
– Не на кого е сега? – Попита тя остро. – Като в смисъл, ще бъде ли обявено за откраднато? Или е на Тед?
– Твоя е – повтори Боунс. – Това е твоят коледен подарък. Регистрирана е на името от фалшивата ти шофьорска книжка, така че законът няма как да я проследи до теб. Съжалявам, че пропускаш празничната изненада, но при тези обстоятелства си помислих, че няма да имаш нищо против да получиш подаръка си две седмици по-рано.
Изражението на Кат не беше просто шокирано. Тя изглеждаше недоверчива.
– Не мога да приема това. Твърде скъпо е!
От гърлото му се изтръгна смях.
– Котенце, поне веднъж можеш ли просто да благодариш? Защото наистина, не сме ли минали през това?
За кратък миг тя изглеждаше поразена. После се съвзе и му се усмихна.
– Благодаря. Това е… това е невероятно. Единственото, което ти купих, беше ново яке, срам ме е да го кажа.
Боунс се усмихна.
– Какъв вид яке?
Тя си пое дълбоко дъх, който заседна в гърлото и, сякаш се бореше да не се разплаче. Той се съмняваше, че това има нещо общо с коледните подаръци на двамата. Сега, когато бяха в безопасност и враговете им бяха мъртви, всяка емоция, която Кат бе потискала, несъмнено излизаше на повърхността.
– Ами, беше дълго, като тренчкот – измърмори тя. – Разбира се, от черна кожа, защото вампирите трябва да носят това, вместо сини дънки – добави тя с подигравателно-предупредителен поглед към якето му. – Полицията вероятно е претърсила всичко, което е било в апартамента ми и което вампирите не са унищожили, но се съмнявам, че някой е намерил това. Скрих го под разхлабената дъска на пода до кухненския шкаф, за да не го намериш.
Гласът и се разтрепери при последната част и тя примигна от сълзите си. Сигурно осъзнаваше, че никога няма да се върне в апартамента си. Може и да е било дупка, но е била нейната дупка. Сега той, баба ѝ и дядо ѝ, както и повечето от другите неща в живота и, си бяха отишли завинаги.
Боунс се пресегна и хвана ръката и. Кат въздъхна сдържано, преди да срещне погледа му.
– Суич? – Попита тя тихо.
– Изсъхна в Индиана – отвърна Боунс, доволен, че може да И съобщи добри новини поне по този въпрос. – Този мръсник бяга с пълна скорост в продължение на часове. Съжалявам, че не му отделих време, Котенце, но исках да се върна направо при теб. Така че, когато го хванах, го оставих да изгние в гората край езерото Кедър. При всички останали тела, които полицията е намерила, още едно няма да има значение. Всъщност сега сме се насочили към Индиана.
– Радвам се, че Суич е мъртъв.
Тя все още говореше тихо и Боунс не мислеше, че това е свързано с притеснението, че ще събуди майка си. Вероятно забавен шок. Беше преживяла толкова много през последните двадесет и четири часа.
– Защо Индиана? – Най-накрая попита Кат.
– Имам приятел там, който ще уреди на теб и майка ти нова идентификация. Тази вечер ще пренощуваме при него и утре ще тръгнем. Сутринта трябва да свършим само няколко поръчки и после заминаваме за Онтарио. Ще останем там няколко месеца, но не се притеснявай. Ще издирим онези гадове, които са избягали. Само трябва да изчакаме, докато тази работа с Оливър се поуталожи. Щом правителствените ви момчета не могат да намерят и следа от вас, ще си търсят други риби за пържене.
Изражението на Кат говореше, че се съмнява в това, но тя само каза:
– Как разбра кога ще ни преместят?
– Като наблюдавах – отговори Боунс с настървено забавление. – Беше очевидно когато разчистиха пътя от етажа до задния изход, а въоръжени мъже чакаха до няколко от автомобилите. Просто трябваше да стоя отпред пред тях докато дойде момента.
От задната част на джипа внезапно се чу яростно хъркане, последвано от повтарящи се звуци на ритане. Боунс се усмихна криво на Кат.
– Изглежда майка ти се събуди.
Назад към част 55 Напред към част 57
