ГЛАВА 4
Който и да е проектирал гробището Грийн-Ууд, сигурно го е направил, докато е бил пиян, тъй като в него нямаше нито един прав път. Имах чувството, че пътуваме през детска игра с лабиринт с всички завои. От друга страна, може би много гробища са били така устроени. Аз не знам. Никога преди не бях ходила на такова. Погребението на родителите ми беше чак вдругиден, всичките ми баби и дядовците бяха починали преди раждането ми, а никой от родителите ми нямаше братя и сестри или братовчеди. Допреди десет дни не бях губила никого от близките си.
Сега бях загубила всички и макар да погребвах скръбта си със същата решителност, с която пренебрегвах виждането на невъзможни неща, това не беше достатъчно. Когато Ейдриън мина покрай голяма гробница с гравиран надпис „Любими родители“, болката, която гореше в гърлото ми след смъртта им, се превърна в непреодолим камък.
Ейдриън спря колата в същия момент, в който изведнъж ми стана трудно да дишам.
– Какво става? – Попита той притеснено. – Виждаш ли нещо?
Поклатих глава, като успях да си поема дъх въпреки ужасното стягане в гърлото ми.
– Айви. – Голяма ръка стисна лицето ми, принуждавайки ме да погледна към него, а не към надгробния камък. – Какво има?
Точно тогава се зарадвах, че Ейдриън е толкова горещ. Благодаря на Бога за дълбоките вдлъбнатини под скулите му, тези сапфирени очи и русокосата коса, която изглеждаше като разрошена от прекалено много секс. Ако нямах външния му вид, който да ме разсейва, може би щеше да ми се наложи да се съсредоточа върху това колко много ме боли да загубя двама души, които никога не ме бяха разочаровали, дори когато бях непозната за тях.
– Просто… родителите ми починаха преди пет дни.
Гласът ми беше дрезгав от емоциите, които се опитвах да изтласкам назад, но задушаващата теснота беше намаляла. Още няколко дълбоки вдишвания и остана само познатото парене.
– Съжалявам – каза Ейдриън, взе ръката ми и я стисна.
През изминалата седмица бях чувала тези думи многократно от приятели и съученици, често с добавено клише за това, че всички неща се случват по някаква причина. Ейдриън не каза нито една от тези глупости. Той просто продължаваше да държи ръката ми, докато ме гледаше с разбиране, което надхвърляше състраданието, сякаш знаеше какво е да загубиш всичко в рамките на брутално кратко време.
– Благодаря. – Поех си дъх и отблъснах сълзите. Да плача означаваше да се предам, а аз не го правех, защото трябваше да намеря начин да върна сестра си у дома. – Затова ми трябват отговори, защото не смятам да загубя и сестра си завинаги.
Той пусна ръката ми и погледна встрани, а челюстта му се стегна.
– Отговорите не означават чудеса. Чух какво ти е казал онзи полицай. Ако имат сестра ти, съжалявам, но тя е почти мъртва.
– Глупости – изръмжах аз, моментално ядосана. – Знам къде е тя. Просто ми трябва… начин да вляза.
Ейдриън въздъхна.
– Виждаш неща, които никой друг не вижда, но все още отричаш, нали? Съществата, които държат сестра ти, са твърде силни, Айви. Дори и да влезеш, никога няма да излезеш.
Същества? Преди да успея да отговоря, нещо проблясна отпред, сякаш прожектор се беше включил за кратко. Ейдриън започна да кара към него. Няколко минути по-късно спряхме до нещо, което приличаше на малък замък с кръгли кули на четирите ъгъла и висок купол с прозорци, разцъфнал в центъра.
Ейдриън паркира и заобиколи от моята страна, за да ме пусне да изляза.
– Добре дошла в параклиса „Грийн Ууд“.
Вратата беше открехната, а отвътре се излъчваше мека светлина. Ейдриън влезе и аз го последвах, като прегърнах палтото му около себе си, сякаш беше защитен щит. Бях толкова разтревожена от това, което каза, че също толкова богато украсеният интериор се изгуби за мен. Сигурно е имал предвид „същества“ в метафоричен смисъл, твърдеше логиката ми.
Млад афроамериканец стоеше в края на пейките, а лицето му беше частично скрито от синята качулка, която висеше над наведената му глава. Бих си помислила, че се моли, само че беше обърнат към нас, а не към олтара, и ръцете му бяха отстрани, а не сгънати в универсалния жест за благочестие.
– Айви, това е Зак – каза Ейдриън. – Зак, запознай се с Айви, момичето, което ме изпрати да спася.
Зак вдигна поглед, качулката му се отдръпна и…
Светлината избухна около него като хиляди светкавици на фотоапарати. Очите ми горяха, неспособни да се приспособят към ослепителната интензивност, но въпреки това не можех да ги затворя. Гледах зашеметена, докато сиянието около него ставаше още по-ярко, докато не видях нищо друго освен Зак. Множество гласове ревяха в съзнанието ми, заглушавайки ме за всичко, освен за прекрасното им, болезнено кресчендо. Тялото ми вибрираше, уловено от гръмотевичното ехо, докато не се почувствах така, сякаш плътта ми щеше да се отдели от костите ми.
– Не се страхувай.
Църквата се преобрази обратно около мен, а Ейдриън стоеше на няколко метра от мен, както беше преди. Зак също не беше помръднал. Аз обаче се бях помръднала. Някак си бях на колене, с вдигнати ръце, с лице, мокро от сълзите, които не помнех да съм проливала.
– Не се страхувай – повтори Зак, приближавайки се към мен.
Изправих се на крака. Светлините около него бяха изчезнали, както и ужасният шум, от който ме болеше цялото тяло. Точно сега Зак изглеждаше като половината от момчетата в моя кампус, но аз знаех с всяка фибра на съществото си, че той не е човек. Беше нещо друго.
Същество, както беше казал Ейдриън.
Продължих да се отдръпвам, но тогава силни ръце се настаниха около раменете ми и ме стиснаха със защитна нежност.
– Не се притеснявай. Той не е от лошите – каза тихо Ейдриън. – Зак играе за другия отбор.
– Съществата имат отбори? – Задуших се.
– Да, имат – каза Ейдриън, а нотка на мрачност оцвети тона му. – И двете страни играят за запазване на позициите си.
Вгледах се в ореховите очи на Зак, виждайки другостта под фасадата на двадесет и няколко годишен мъж с късо подстригана коса, гъсти вежди и гладка, тъмна кожа. Нямаше нужда Ейдриън да ми казва, че може да ме разкъса крайник по крайник, ако поиска. Инстинктивната, животинска част от мен знаеше това. Всъщност болезнено осъзнавах колко лесно могат да се счупят костите ми, колко слабо кожата ми защитава уязвимите части под нея и колко безполезна е средната ми сила, за да се защитя. Страхът ме накара да се отдалеча още повече в прегръдката на Ейдриън, но се принудих да остана там, където бях.
Зак може и да ме ужасява, но Ейдриън каза, че се бори срещу нещата, които държат Жасмин. Това го правеше новия ми най-добър приятел.
– Мисля, че причудливи хора от сенките отвлякоха сестра ми – казах аз, горда, че гласът ми не трепери. – Затова трябва да знам как да си я върна.
– Споменах ли, че тя може да вижда под демоничния блясък? – Попита с неприятен тон Ейдриън.
Стомахът ми се сви при думата демон, но не направих нищо смущаващо, като например да повърна. Добре, значи демоните имаха сестра ми. Не е много по-различно от това да кажеш, че причудливите хора от сенките са я имали, нали?
Може би все пак ще повърна.
– Разбира се, че може да го прозре – отвърна Зак така непринудено, сякаш отбелязваше, че харесвам повече шоколад, отколкото ванилия. – Това е в нейната кръвна линия.
Бях застанала толкова близо до Ейдриън, че усетих как цялото му тяло се скова.
– Знаеш ли каква е тя?
Слаба усмивка докосна устата на Зак.
– Винаги съм знаел.
– Какво имаш предвид, какво съм аз? – Зачудих се.
Ейдриън пренебрегна това и се приближи до Зак, като ръстът му принуди по-ниския мъж да вдигне поглед, за да срещне очите му.
– Ти ме излъга – заяви Ейдриън, като с всяка дума пръстът му пробождаше Зак в гърдите. – Каза, че съм последният от моя род, но през цялото време си знаел за Айви?
Не можех да повярвам, че Ейдриън продължаваше да удря Зак, сякаш беше печено месо, което се нуждаеше от омекване. Нима не усещаше взривната сила, която се криеше под маската на Зак като средностатистическо момче?
– Тя не е потомка на твоя род – каза Зак и ръката му се приближи до тази на Ейдриън с достатъчно сила, за да я задържи неподвижна. – Ти си последният от този род, но тя вижда отвъд маскировките на този свят, защото е последният потомък на Давид.
– Последният от кого? – Започнах, след което спрях, зашеметена от мълчанието, когато Ейдриън се обърна към мен.
Ужасът не започваше да описва изражението на лицето му. Ейдриън ме гледаше така, сякаш бях смачкала света му, смляла го и след това го натикала в гърлото му, докато не умре, задушавайки се от останките му. Ако кожата ми изведнъж беше заменена от люспи, от които течеше отрова, пак нямаше да си помисля, че заслужавам такъв поглед.
– Последната от род владетели, датиращ от древни времена, когато цар Давид е седял на трона на Йерусалим – отвърна Зак.
Историята беше специалността ми в колежа, но от малка бях и почитателка на изкуствата.
– Цар Давид, като този от прочутата мраморна статуя на Микеланджело? – Голият? добавих мислено.
– Същият – съгласи се Зак, а лекото извиване на веждите му ме накара да се зачудя дали не е отгатнал това, което не бях казала на глас.
– Хубава история – казах аз – но всичко, което някой знае за биологичните ми родители, е, че майка ми е била нелегална имигрантка, която ме е изоставила край пътя, след като ремаркето на трактора, в който се е крила, се е откачило.
В някои отношения не можех да я виня. Всички нелегални, които бяха оцелели след катастрофата, бяха избягали, а да изчезнеш в нова страна щеше да е по-трудно с новородено. Семейство Дженкинс, което също беше попаднало в катастрофата с много коли, ме беше намерило и след поредица от съдебни битки официално ме осинови.
Зак сви рамене.
– Неверието ти не променя истината.
Ейдриън изведнъж се озова в задната част на църквата, а силуетът му представляваше тъмно очертание на фона на витражите.
– Ако знаеше, че тя е последният давидянин, как можеше да ме изпратиш да я взема? – Гласът му разлюля въздуха като камшик. – Как можа да ме допуснеш до нея, Закхей?
Сега вече знаех от какво е съкращението на Зак, но не заради това устата ми падна.
– Какъв е проблемът ти? – Изпсувах.
Ейдриън се обърна, сякаш не можеше да понесе гледката ми. На фона на недоверието си усетих частица болка. Защо се държеше така, сякаш съм по-зле от полицая, когото беше убил с голи ръце?
– Трябва да бъдеш близо до нея – отвърна Зак с неумолим глас. – Не можеш да избягаш от съдбата си.
В този момент Ейдриън се извърна, стиснал юмруци, с твърди рамене и гняв, който се изтръгваше от него на осезаеми вълни.
– Майната и на съдбата – изръмжа той.
Не го видях да минава покрай мен. Отново се движеше твърде бързо. Разбрах, че е тръгнал, едва когато вратата на параклиса се хлопна зад мен.
Назад към част 4 Напред към част 6
