***
Беше странно, но и някак красиво да пътуваш до Берлин с Ред Джеймисън. Понякога, като например когато седяха в първа класа в самолета (днес нямаше частен самолет), Никол поглеждаше към бъдещия си съпруг и искаше да се ощипе.
Това беше мъжът, когото бе обожавала месеци наред, чела бе за него и го смяташе за своеобразен бог на земята. В крайна сметка се оказа, че той наистина е просто човек, но доста необикновен човек с повече пластове, отколкото някога си е представяла.
Гледаше през прозореца на самолета на тридесет и пет хиляди метра височина и виждаше само облаците под самолета и сянката на самолета, която се движеше по пухкавата им бяла повърхност. Приличаше на сън, вълнуващ, но понякога ужасяващ сън, в който беше получила всичко, което можеше да си представи – но имаше чудовища, които все още не можеше да види и които искаха да и изтръгнат всичко това.
Накрая тя облегна глава на рамото на Ред, затвори очи и проспа по-голямата част от пътя до Берлин.
Всякакви надежди, които Никол можеше да има, че ще види Германия, скоро бяха попарени, тъй като на летището веднага ги взеха с кола и ги закараха в хотел „Конкорд“ – много модерна сграда, която приличаше повече на музей, отколкото на хотел.
Докато се настаняваха, Ред говореше свободно на немски с персонала. Никол беше шокирана и по пътя към асансьора за техния апартамент го попита откъде знае немски.
– След като осъзнах, че искам да изведа Джеймисън Интернешънъл на световния пазар, прекарах следващите четири или пет години в изучаване на немски, френски и дори малко японски. Но по някаква причина немският език наистина ми хареса.
– Това е невероятно.
– Не е невероятно – каза той, сграбчи я и я притисна към стената на асансьора. – Ти си невероятна. Умът ти. Тялото ти. – Огледа я нагоре-надолу, а погледът му обходи тялото ѝ с жестокост. – Тези цици.
– Ред!
Асансьорът изпищя и той неохотно я пусна да се отдръпне от стената. Отидоха до апартамента си – голяма, модерна съвкупност от свързани стаи с кафяв и бял декор.
– Иска ми се да имахме достатъчно време, за да те хвърля на това легло и да ти покажа какво наистина означава думата „невероятен“ – каза ѝ той, докато хвърляха чантите си и разглеждаха стаите.
– Днес си разкрепостен – засмя се тя.
– Не мога да държа ръцете си далеч от теб – каза той, хвана я за кръста, вдигна я и я целуна дълбоко в устата.
Както обикновено, тя се разтопи в целувката и прегръдката му. И тогава мобилният му телефон отново звънна.
– По дяволите – каза той, отдалечи се от нея и отговори рязко.
Докато наблюдаваше изражението му, я обзе страх. Цветът от лицето му се изчерпа, докато слушаше с когото и да говореше.
– Ще дойдем веднага – каза той и прибра телефона в джоба си.
– Какво става? – Попита тя.
Ред я погледна и очите му бяха като два тъмни камъка.
– Доминото пада – каза той. – На път сме да загубим всичко. Хайде.
И тогава те се втурнаха към асансьора, надолу към първото свободно такси. Тя отчаяно се опитваше да не изостава от Ред, тъй като той вече беше в свой собствен свят и вървеше с толкова бързо темпо, че тя на практика трябваше да тича, за да не изостава от него. Той я погледна веднъж и я попита дали е добре.
– Добре съм, моля те, не се тревожи за мен днес – каза тя.
Той кимна, сякаш точно това трябваше да чуе. А после бяха в таксито, Ред говореше на немски, а таксито се носеше по непознати улици. Пейзажът зад прозорците на колата беше красив, толкова различен от всичко, с което Никол беше свикнала. Искаше ѝ се да оцени странната архитектура и невероятните сгради на Берлин, но сърцето ѝ беше в гърлото.
Не знаеше какво точно се е объркало тази сутрин, но знаеше, че е лошо, и това ѝ беше достатъчно.
Пристигнаха на мястото, където се намираше целта им – тясна бяла сграда с наклонени стени, която приличаше на фунийка не на нормална сграда. Ред продължи да върви с бързи крачки в офисите и те стигнаха до рецепцията, домакинствана от странно изглеждаща жена с малки очила и носов, висок глас.
– Аз съм Ред Джеймисън и трябва да видя Лукас Бауер, моля.
Тя говореше на английски с лек акцент.
– Да, очакваме ви, господин Джеймисън. Много ми е приятно да сте тук.
Той погледна Никол с раздразнение.
– Прекрасно е и за мен. Благодаря ви.
– Ще съобщя на господин Бауер, че сте пристигнали.
Ред се отдръпна от рецепцията и провери часа на телефона си.
Той поклати глава.
– Какво става? – Попита Никол.
– Не искаш да знаеш – каза ѝ той.
– Господин Бауер ще слезе след малко – каза им жената, приличаща на птица.
– Мога ли просто да се кача? – Попита Ред.
Тя поклати глава.
– Обикновено посетителите се посрещат от служител, сър.
– Аз не съм посетител, аз съм собственик на тази компания.
Тя кимна.
– Той ще слезе само след миг, уверявам ви.
Ред стисна зъби и изпусна въздух през ноздрите си. Никол можеше да каже, че е на милиметър от това да избухне. Искаше ѝ се да каже нещо, за да го успокои, но това вече беше професионална, работна обстановка, затова замълча.
Лукас Бауер пристигна през стъклените врати в далечния край на залата. Беше висок, усмихнат, с руса гъста коса и мустаци, които изглеждаха почти фалшиви, толкова гъсти и изваяни. Като филмов мустак, помисли си Никол. Той ги поздрави с учтивост, която също като мустаците му изглеждаше фалшива.
– Прекрасно е, че сте тук – каза той на Ред. – Толкова ни е приятно.
– Страхотно – отвърна Ред с отсечен глас. – Да започнем?
– Разбира се, точно тук – каза Лукас. Докато минаваха през стъклените врати и влизаха в офисите на рекламната агенция, той продължаваше да коментира. Обясни, че архитектът, който е проектирал тази сграда, е един от най-известните немски архитекти на съвременната епоха и как са били най-добрата агенция в ЕС в продължение на почти десет години.
Вътре всичко беше бяло. Коридорите, кабинетите. Минаха през пещерно бяло помещение, в което нямаше кабинети, а само редици от маси и столове с компютри и хора, които работеха на тях, което напомняше на Никол повече за фабрика, отколкото за рекламна агенция.
Накрая стигнаха до конферентна зала.
Вътре в конферентната зала бяха още двама служители на компанията. Ниска, дебела жена, която напомняше на Никол за булдог. Името ѝ беше Хелга, което Никол сметна за подходящо. Тя изглеждаше точно така, както Никол си представяше, че трябва да изглежда германка на име Хелга. А след това имаше млад, лъчезарен мъж с кафява коса на име Алрик.
Всички си размениха поздрави и си раздадоха визитни картички (макар че Никол нямаше визитна картичка, така че просто си стиснаха ръцете).
– Имаме кафе и кифлички – каза Лукас, като направи жест към подносите в задната част на конферентната зала. Никол и Ред си направиха кафе. Той ѝ се усмихна бързо, но тя разбра, че е много зает.
Никол също си взе кифличка, а след това двамата с Ред заеха места един до друг на голямата маса, заемаща центъра на стаята.
Германските служители седнаха и Лукас пое срещата.
– Още веднъж благодарим на Ред Джеймисън за това, че дойде в кратки срокове чак до Берлин. – Той кимна и се усмихна на Ред. – В момента обстоятелствата са малко трудни, но ние сме решени да излезем по-силни и по-добри от всякога.
Ред се вгледа в него и усмивката на Лукас бавно избледня.
– Чух чрез финансовия си директор, че петима изпълнителни директори са напуснали компанията, откакто „Джеймисън интернешънъл“ ви придоби.
– И шести днес – каза Алрик.
– Кой?
– Един от художествените ни директори – вметна Лукас. – Това е голям проблем. Не можем да се конкурираме със заплатите, които Кейн Райт предлага на нашите служители.
– Кейн Райт? – Каза Ред и ако преди погледът му беше интензивен, Никол си помисли, че сега изгаря с яркостта на хиляди слънца. Ръководителите на немската рекламна агенция повяхнаха под погледа му.
– Мислех, че са ви казали – промърмори Лукас.
– Не, не ми беше казано. – Ред седна на стола си и сложи ръка на брадичката си, гледайки надолу, потънал в мисли.
– Престъпно е това, което този човек е направил с Бунтарска креативност – каза им Хелга. – Той умишлено се опитва да ни съсипе, преследвайки най-важните ни хора и предлагайки им големи суми, за да преминат към неговата агенция.
– Защо би го направил? – Попита ги Лукас, като вдигна ръце. Винерът му на щастие и дружелюбност беше изчезнал и сега изглеждаше просто объркан. – Защо би платил толкова много, само за да вземе нашите хора?
Ред все още не беше проговорил. В стаята настъпи мълчание, докато всички гледаха към него за отговор. Накрая той проговори.
– Кейн Райт се опитва да ме унищожи – каза той.
Никол го наблюдаваше. Помисли си, че той вече изглежда така, сякаш е загубил някаква огромна битка.
– Ще отвърнем на удара – каза му Лукас. – Ще работим усилено, ще наемем нови хора и ще се възстановим. Обещавам ви го, господин Джеймисън.
– Кой е Кейн Райт? – Попита тихо Никол.
Сега всички се обърнаха към нея. Погледнаха я така, сякаш току-що го беше попитала кой е Барак Обама.
Ред се усмихна.
– Кейн Райт е европейската версия на мен. Само че малко по-възрастен, много по-богат и адски безмилостен и лишен от етика.
– Обещавам ти, че тези негови маневри ще се върнат, за да го преследват – каза Лукас и удари с юмрук по масата. – Не може да му се позволи да се измъкне от отговорност.
Ред въздъхна.
– Оценявам това, оценявам и твоята лоялност. Мистър Райт обръщал ли се е и към тримата?
Тримата германци си размениха погледи и после бавно кимнаха.
Ред въздъхна.
– Някой от вас прие ли вече предложение? Кажете ми сега. Ако разбера, че сте ме излъгали днес, ще направя така, че работата на живота ми да е да ви се отплати за това нарушаване на доверието.
Алрик, стилно облеченият младеж с кафява коса, притеснено вдигна ръка.
– Съжалявам. Съвсем наскоро приех предложение да работя с Кейн Райт.
Хелга и Лукас се обърнаха и загледаха младия мъж.
– Алрик, ти луд ли си? – Почти изкрещя Лукас. – Ти взимаш парите от кръвта на този ужасен лихвар?
– Много съжалявам. Знам, че трябваше да ти кажа – каза той тихо.
– И ти дойде на срещата ни, за да ни шпионираш? – Каза Хелга. – Ти нямаш никакъв срам, Алрик.
Двамата започнаха да спорят на немски.
Ред се изправи.
– Лукас, моля те, обади се на охраната и се погрижи да дойдат и да изведат този човек от сградата незабавно.
Алрик започна да си тръгва, като главата му беше увиснала.
– Благодаря ти, че беше честен с мен – каза му Ред, докато си тръгваше.
Алрик кимна, но Лукас просто продължи да му крещи отново на немски и да го извежда от конферентната зала.
– Бихте ли ни оставили за малко насаме? – Попита Ред Хелга.
Тя се изправи, потна и извиняваща се.
– Разбира се, разбира се. Ще ви изчакаме отвън – каза тя.
Скоро стаята беше празна. Ред отиде до мястото, където седеше Никол, и коленичи пред нея.
– Съжалявам, че те подведох – каза той.
Тя сложи ръце на лицето му и се усмихна.
– Ти никога не би могъл да ме разочароваш. Обичам те независимо от всичко.
Той целуна дланта ѝ и взе ръцете ѝ в своите.
– Прецаках се – каза той. – Загубих концентрация и направих решаващи грешки.
– Всеки прави грешки – каза тя. – Не можеш да се обвиняваш заради своите.
– Мисля, че финансовият ми директор може би тайно се е стремял към позиция в Кейн Райт през цялото време. Цялото това нещо смърди до небесата.
Той стана, отиде до задната маса и си наля чаша вода, като продължи да говори.
– Това е като шахматна партия. Кейн Райт ме настрои, знаейки, че ако се престарая, за да купя тази компания, тогава той ще бъде в позиция да ме унищожи.
– Откъде знаеше? – Каза Никол.
– Тук се намеси финансовият ми директор. Доверих му се и той ме убеди да сключа сделката, въпреки че и двамата знаехме, че има значителни рискове. Имам чувството, че през следващите няколко седмици или месеци ще се окаже, че работи за Кейн Райт.
– Има ли нещо, което можеш да направиш по въпроса? – Попита тя.
– В момента съм слаб. Скоро ще изгубим големите си клиенти и тогава тази многомилионна придобивка вместо бомба със закъснител ще чака да избухне и да унищожи „Джеймисън Интернешънъл“.
– Трябва да има начин да го спрем – каза тя. – Можеш ли да назначиш отново тези служители, които той открадна, да им предложиш още повече пари, за да се върнат да работят тук?
Ред поклати глава.
– Не, не мога да се конкурирам с Кейн Райт в ценова война, особено не сега. Акциите ни падат, а по улиците се говори, че кървя. Казаха ми, че бордът на директорите на „Джеймисън Интернешънъл“ ще се събере в края на следващата седмица. Има много голяма вероятност да бъда освободен от поста си на главен изпълнителен директор, а Кейн Райт да се опита да наложи враждебно поглъщане на компанията ни.
– Но ти си основал компанията, те не могат да те уволнят! Ред се усмихна тъжно, отпи глътка вода и отново изглеждаше замислен.
– Още една грешка, която допуснах, беше, че формално притежавам само четиридесет и девет процента от компанията. Преди няколко години трябваше да набера капитал и затова дадох контролния пакет акции, знаейки, че е необходимо много крайно обстоятелство, за да бъда принуден да напусна собствената си компания. Но този ден настъпи – казва той. – Прекалено много грешки, лоша икономика и един много влиятелен човек, който иска да ме съсипе. Ето какво беше необходимо, за да загубя всичко, което работих толкова усилено, за да изградя.
Никол се изправи.
– Ще изградим друга компания. Ти си Ред Джеймисън, ти си гений.
– Някакъв гений – засмя се той. – Други може да ме нарекат чудо за един сезон след този провал.
– Глупости – каза Никол. – Знам на какво си способен.
– Очевидно и Кейн Райт знае.
Назад към част 6 Напред към част 8