Глава 6
След като слязох сутринта и изпих кафето си, както обикновено, попитах къде е бодигардът ми. Когато получих някаква неразбираема информация, че е зает с Ейлард и е помолил да не ходя никъде без него, отидох при Арейна. Тъй като Ейлард е на обучение при Ерилив, засега мога да се погрижа за делата на баронството.
Не успях обаче да стигна до нея веднага. Лувида ме настигна първа и прекарахме известно време в обсъждане на скици на служебни дрехи, разбирайте униформи, за домовиците. Погледнах часовника си и помолих един от демоните стражи да намери Ерилив. Но тогава Ведогор изскочи и започнахме да обсъждаме предложения дизайн на детската площадка и да разглеждаме готовия гараж. Когато осъзнах, че времето е минало, отново помолих за моя бодигард, подготвяйки се да отида обратно на Земята за визитните картички. Но Ведогор промърмори нещо неразбираемо и ме помоли да отида при Арейна. Хм. Добре. И аз се застоях в кабинета на управителката.
И ето че неочаквано за мен се поувлякох и ние в продължение на три часа говорихме за всички неща, които бихме могли да направим за баронството. Оказа се, че освен селата има и доста земя, която може да се обработва с известни усилия. В разговора ни се появиха и думите „наводнени ливади“. Когато ги чух, останах поразена, защото всичките ми познания за такива места се ограничаваха до фрази от някакъв филм, в който съседите от години се карали за наводнените ливади, а децата им искали да се оженят, и тогава имало наводнени ливади, по дяволите. Ари дори ми се изсмя. Е, какво искат те от едно типично дете на урбанизацията? Не само че никога не съм виждала такива ливади, но дори не знам за какво служат.
Но ми хрумна една идея, която ми се стори гениална. Ако има земя, на която може да се отглежда нещо, трябва да има някой, който може да го направи. И това не бях аз. Което означава, че ми трябва агроном. Можеш да потърсиш такъв във Ферин, разбира се. Но това ще отнеме много време. И как да го намериш? Но аз разполагам с интернет и с цялото земно кълбо.
Така че след известно време ние с Ари се наведохме над клавиатурата и набрахме обява, която да публикуваме в няколко сайта за работа:
„Търси се агроном с опит на полето. Ако сте готови да се преместите в „друг свят“ за ползотворна работа, не се страхувате от трудностите и новите впечатления, готови сте да се занимавате с отглеждането на непознати за вас растения и сте отворени за иновации, очакваме ви на интервю. Ще ви осигурим жилище. Свържете се с нас по телефона…“
– Вики, сигурна ли си, че някой ще се отзове на такава странна обява? – демонката замислено се протегна.
– Не. Но си заслужава да се опита. Да се надяваме, че онези агрономи, които имат достъп до интернет, са достатъчно напреднали. Е, и хора със склонност към приключения винаги са достатъчни. Единственото, което ме интересува, е да знаят какво правят.
– А какво ще кажеш за другия свят? Може би не е трябвало да го пишеш.
– Поставих го в кавички. Ще си помислят, че започват да изследват някаква необитаема територия някъде в планините или в тайгата. Точно от такива лекомислени хора имаме нужда.
– Добре. – тя сви рамене – Знаеш по-добре от мен, все пак не съм човек.
– Да, просто си помислих, че трябва да отглеждаме цвекло. Но то обикновено се засажда чак в началото на май, ако интернет е прав. А ако имаме агроном, може би той ще ни даде добър съвет и ще можем да засадим някои зимни сортове. Не знам какво има там. Пшеница, ръж… Може би нещо друго. И ако имаме добър агроном, можем да построим няколко оранжерии. Доброто стъкло е скъпо във Ферин, но на Земята можеш да си поръчаш сглобяеми оранжерии. Трябва да изкарваме пари.
– О… Колко е интересно всичко това… – Арейна потри ръце – Вече чакам този агроном.
– Мм-хм… Добре. Ще трябва да намеря Ерилив, защото двамата с Ейлард тренират, и да отида да взема няколко визитни картички.
– Не! – извика тя – Хм, искам да кажа, че още не сме приключили. – добави тя по-спокойно.
– Да? – погледнах я изненадано – Какво друго си искала?
– Ами рокля, която да обсъдим? За стила. На сватбата – добави тя объркано.
– Да. Роклята. Стил. Сватбата. Е, хайде.
Нещо се случва. Не знам какво се случва, но усещам нещо. Сякаш всички се опитват да ме задържат тук по-дълго, за да не отида никъде. А когато попитам за Ерилив, очите на Арейна започват да шарят.
– Добре, Ари. Изплюй го. Какво е направил моят бодигард, че го прикриваш? – не можех да издържам повече.
– Нищо.
– Ари, не ти се сърдя. Просто ми го обясни нормално. Не съм малко дете, разбирам.
– Ами… Той и Ейлард заминаха за Земята тази сутрин. И ни накара да се закълнем, че ще направим всичко възможно да те задържим тук и да не те пуснем никъде. Или ще ни откъсне главите. Дори инструктира демоните да те държат далеч от портите и да намират всякакви причини да те задържат в Замъка. – каза тя тъжно.
– О! – бях зашеметена – Това си е направо трик. А защо са тръгнали?
– Не знам. – тя въздъхна – Просто си толкова неспокойна… Не знаем какво да направим, за да те занимаваме, за да не избягаш отново.
Примижах с мигли от изумление пред тази характеристика и не намерих думи, наложи се да свия рамене в мълчание. Но бях заинтригувана и няма да излъжа.
Любимият ми бодигард пристигна в късния следобед. Двамата с Ейлард бяха толкова натоварени с торби с дрехи, че отворих уста.
– Момчета, вие по магазините ли ходихте? – попитах озадачено.
– Да, така е. Ти самата даде заповед да си сменя дрехите. – каза Ерилив с усмивка.
– Аз съм дала заповедта? – загледах се в мъжа.
– Да, вчера.
– Е-е-е… – аз трескаво се опитвах да си спомня какво съм казала вчера.
Паметта ми се проваляше. Убийте ме, но не си спомням да съм нареждала на Ерилив да си купи нови дрехи. Изглежда последната чаша шампанско, съчетана с умората и недоспиването, бяха довели до малка амнезия.
– Хм. Е, ако аз съм дала заповедта, тогава добре. – съгласих се аз, за всеки случай – Откъде взехте парите? Ти имаше само златните.
– Това не е твоя грижа. – измърмори той, като погледна към Ейлард – Намерих ги и това е.
Лирела слезе на вечеря, облечен по същия земен начин като Ейлард, който също прекарваше по-голямата част от времето си в дънки и тениски.
– Уау! Какъв красив мъж! – закисках се аз.
– Обзаложи се! – подсмръкна Рил и аз се напрегнах. Звучеше малко закачливо.
А после, по време на десерта, бях напълно зашеметена. Ерилив свали една консервирана череша от тортата си и внимателно я постави в чинията ми. Загледах се в действията му. Какво прави той?! Двамата с него се караме за тези череши през цялото време – той ги обича толкова, колкото и аз. А Рил винаги се опитва да отреже парче от тортата, в което има такива. Аз му ги измъквах и няколко пъти ме удряха за това. На шега, разбира се, но това е факт.
А когато блондина взе втората череша и също ми я поднесе, веждите ми отидоха в тила. Може би черешите са развалени? Не, няма никаква полза да ме трови, от друга страна, той е мой бодигард. Дали се е изплюл, преди да го видя? Не, не вярвам и в това. Той е аристократ. И изобщо, такова дребно отмъщение не е достойно за един мъж. Какво става тогава?
– Сигурен ли си? – попитах предпазливо, оглеждайки предупредително черешите.
– Както беше договорено. А утре ще те кача на коня.
– Аха… – кимнах и отхапах череша от дръжката – А за какво друго се договорихме? – уточних не по-малко внимателно.
– Спомням си, спомням си.
– Аха… – повторих.
Иска ми се на мен някой да ми припомни за какво се договорих с него вчера.Да, в такива случаи трябва да вземам Филя със себе си или да го включвам в предаване на живо от риалити шоуто. Нека той после да ми изложи кратката версия на събитията.
През останалото време гледах предупредително към лирела, без да знам какво друго да очаквам. Беше ми неудобно да попитам, а и се страхувах да попитам. Не знам какво съм му обещала вчера или, напротив, поискала. Свърших с шампанско. Каква коварна напитка. Изглежда, че съм пила малко, дори нямам махмурлук. И все пак…
Вечерната кореспонденция наруши спокойствието.
На масата пред мен с плясък се появи син плик, а след няколко секунди пред Ерилив се появи свитък, завързан с панделка.
Писмото беше от демонския бижутер. Нерзок дер Бромош… в него той описваше подробно, че снимките ми са предизвикали сензация. Пред магазина му сега се мотаела почти тълпа демони, които ме гледали, толкова красива. Демонките благороднички си поръчват бижута като на тази нимфа – така ме нарекли. В тази връзка той пуснал слух с рекламна цел, че съм по-красива от нимфа – истинска фея. Хората с радост подкрепили това и сега е връх на престижа да имаш бижута от Нерзок, чиято муза е фея. А той трябвало набързо да разшири бизнеса и да наеме чираци, тъй като двамата с Ириан не можели да се справят. Съобщи ми, че част от поръчаните бижута са готови и може да ги изпрати още днес. Той просто чака да му дам зелена светлина. И в самия край на писмото ми разказа какво е научил в голяма тайна от един много високопоставен аристократ…
– Ерилив, утре заминаваме! – казах аз и скочих от масата – А сега – бягаме на Земята, трябва да отида на фризьор.
– Вики, утре можем да отидем в дома на родителите ми. Мама написа… – каза Ерилив едновременно с мен и се вгледахме един в друг.
– Това е страхотно! Страхотно! Утре отиваме при родителите ти, за да вземем разсада! – отдръпнах се от масата – Алексия, моля те, опаковай нещата ми за пътуването и приготви костюма ми за езда.
– Добре! – кимна момичето – Бежовият? И шапката?
– Да, да, да… Ботуши с перфорации, иначе ще се оплескам в Лилирея. И едно кожено яке за всеки случай. Знаеш ли, такива неща. Няколко рокли, ризи и така нататък. Да не забравя обувките, и то един чифт без токчета. И поръчай на Любава някаква храна за нас за из път, нещо, което няма да се развали в жегата.
– Вика, какво става? – извика ме Ниневия.
– Нищо, всичко е наред, милейди. Просто спешно трябва да вземем нещо. – усмихнах се на гостите – Тимар, побързай да донесеш малко вода. По три бутилки за всеки и подреди хубаво два комплекта – за подаръци.
– Добре! – Тимар скочи на крака.
– Назур, до сутринта приготви коня на Ерилив и някакъв кон за мен. Пътуваме доста рано. – вече бях в залата, а озадаченият ми телохранител ме последва.
– Вик, какво става? Къде отиваш?
– Рил, бегом на Земята, трябва да стигна до фризьорския салон, казах ти. Скоро ще затворят.
– Вика.
– О, Ейлард, забравих. – намалих рязко спирачките, като накарах Ерилив, който вървеше зад мен, почти да се блъсне в мен – Изпрати съобщение на Нерзок, че сме готови да получим първата пратка бижута.
Взехме такси до салона, в който бях боядисала косата си последния път, което хванах веднага щом излязохме на шосето. И през целия път трескаво мислех какво да правя и какво да предприема.
Влязох във фризьорския салон много решена. След като проверих дали човекът, който ми беше направил прическата миналия път, не е зает, помолих за боядисване. Трябваше да върна първоначалния цвят на косата си възможно най-скоро. Така или иначе беше време да се подправят корените, но предвид ситуацията… за русо беше изключено. Ерилив остана във фоайето, като шокираше и зашеметяваше рецепционистката и свободните майстори, а аз се оставих в ръцете на стилиста.
Така и не обясних нищо на Ерилив. Първо, това не беше негова работа, и второ, по-добре беше да не се разпространява. Дори унищожих писмото на Нерзок веднага щом напуснах трапезарията. Той ми беше казал информацията поверително и нямаше да е добре да я оставя да стане известна.
Майсторът беше умен човек и след като изучи собствения ми цвят, намери подходящия нюанс за мен. А през времето, докато седях с цвета върху косата си, дори си направих маникюр и педикюр на четири ръце. Салонът вече беше празен – беше доста късно. Но, клиентът винаги е прав, а майсторите работеха до последния посетител.
А когато времето изтече, майсторът изми боята, освежи прическата ми и аз, цялата красива, с разпусната, лъскава коса в обичайния ми тъмнокафяв нюанс и свеж маникюр, излязох при бодигарда си.
– Ех! – изправи се на крака лирела при появата ми – Неочаквано!
– Сега, това е рожденият ми цвят на косата. – завъртях се, като го оставих да разгледа новата ми особа – Както казах, върнах си го обратно.
– А защо толкова спешно?
– Ами, утре рано сутринта заминаваме. – обясних не толкова на Ерилив, колкото на персонала на салона. Трябваше някак да оправдая късното си посещение.
– Добре… Разбирам.
След като платихме и оставихме добър бакшиш на майсторите, потеглихме към дома.
– Вик, сигурна ли си, че не искаш да обясняваш нищо? – попита ме Ерилив в таксито – Какво ти написа бижутерът?
– О, между другото. Нерзок разширил бизнеса. Представяш ли си, хората са започнали да купуват всичко, което имат, и да правят поръчки. А плакатите, които разлепил… има много зяпачи пред тях. – засмях се.
– Зяпачи? – той се намръщи – По някакъв начин съм сигурен, че не всички са жени.
– Не, не са. Дамите са основните клиенти и искат приказни бижута. – добавих аз, някак на шега – И аз промених малко имиджа си. Новите снимки ще бъдат с този цвят на косата.
– Разбирам. – Ерилив ме погледна подозрително, но не попита.
Преобразяването ми не остана незабелязано в Замъка. Онези, които не ме бяха виждали със собствения ми цвят на косата, ме гледаха учудено. Онези, които знаеха каква съм в действителност, само кимаха.
– Лейди Селена, лейди Ниневия – обърнах се към дамите – моля да ми простите, но трябва да ви напусна отново за известно време. Засега си почивайте, продължавайте да се разхождате край морето, а може да излезете и при Ферин. Ако искате да се разходите или да яздите там, Тимар и Ейлард ще ви правят компания, ако е необходимо.
Дамите не възразиха и дори изявиха желание да яздят.
– О, да. Лейди Селена, помолих лечителката си да ви даде и жива вода и различни билкови отвари. Това е много полезно за красотата и здравето ви като цяло. Лейди Ниневия не би излъгала.
– О, да, Селена. Това е нещо. Отдавна не съм се чувствала толкова добре. И косата ми расте! Ще ти хареса! – подкрепи ме Ниневия.
Остатъкът от вечерта прекарахме в изпращане на бижутата, изпратени от Нерзок, на клиенти във Ферин и Лилирея. Ейлард и Ерилив написаха писмата, Арейна ги преписа, после аз ги подписах, Ари ги запечата и маговете ги изпратиха.
Денят завърши със завръщането на гномите. Тези ниски мъже отново носеха тежки раници, от които стърчаха ъгли и издатини на някакви предмети. Тъй като вече си бях у дома, ги поздравих лично.
И имах интерес… След размяна на взаимни любезности ги помолих да разпространят слух сред своите, че се интересувам от сътрудничество в производството и разпространението на някои конструкции и механизми, които отсъстват в техния свят. Е, аз мога да предоставя образец и да помогна.
Двамата брадати гнома кимнаха, почесаха се по главите, зададоха няколко насочващи въпроса и обещаха, че ще занесат информацията на онези майстори, които могат да възпроизведат някои земни механизми, ако не разполагат със сложна електроника.
Тук беше мой ред да бъда приятно изненадана: гномите, оказва се, разбират какво е електричество и електроника.
След като ги изпроводихме, си легнахме. Утре предстои поредното пътуване…
Рано сутринта, веднага след като Алексия сплете косата ми и я подреди в стил, подходящ за пътя и шапката, потеглихме от портите на Лилирея. Седлата с вещите ни и хранителните запаси, които Любава беше приготвила, бяха привързани към седлата ни: питки, пушени меса, още нещо в пластмасови тавички, което можеше да се яде, без да се затопля. Не че имахме нужда от това – все пак бяхме на път да посетим семейството на Ерилив – но за всеки случай. В случай че искахме първо да се разходим из околността. В края на краищата не бях ходила никъде в Лилирей по-далеч от плажа и най-близката гора.
След като се отдалечихме на няколко метра от портата, се обърнах към Ерилив:
– Да активираме ли амулета? Нямам представа къде отиваме, така че защо не го вземеш в ръце? Освен това ти си го настройвал.
– Да, вероятно така е най-добре. – той кимна и взе амулета за пренос от ръцете ми – Готова? Тогава напред.
Минута по-късно се оглеждах нетърпеливо наоколо.
Намирахме се в светла гора, с широка пътека под краката на конете, ясно небе над главите и дървета отстрани.
– О, защо сме тук? Мислех, че отиваме в къщата на родителите ти.
– Кхм. Е, знаеш ли, не исках да отида направо в имението, затова се опитах да поставя амулета на оградата. Предполагам, че малко съм се объркал в изчисленията. – Ерилив ме погледна виновно – Но това не е далеч. Когато стигнем до онези дървета, ще видиш стените на къщата ми.
– Добре, ще се разходим. – съгласих се аз, като нагласих слънчевите си очила.
Бях облечена подобаващо за езда, а сега бях напълно екипирана: светлобежови панталони за езда с велурени кръпки на стратегически места, обикновена копринена риза в млечнобяло, велурени ботуши с перфорация – в Лилирея беше горещо – и каубойска шапка. Само че по-малка и по-модерна. Така че изглеждах прилично дори по стандартите на другия свят. Не носех редингот заради жегата и той лежеше на седлото. А единственото нещо, което беше чуждо на Лилирея, бяха слънчевите ми очила. Но съжалявам: не мога да се справя без тях на яркото слънце.
А Ерилив се преоблече в дрехите, с които някога беше дошъл в замъка ми с принца. Но след като оцени такова прекрасно нещо като слънчевите очила и той не се отказа от тях. Така че изглеждахме почти местни.
Пътувахме вече около десет минути, говорейки вяло, когато изведнъж пред нас на пътя изскочи мръсен тийнейджър с меч в ръце.
– Спрете!!! – извика той, като избухна във фалцет – Бързо предайте всичките си пари и бижута и можете да продължите по пътя си.
– О! Колко е прекрасно. – обърнах се към бодигарда – Имате си и разбойници? И защо са толкова млади и мръсни?
– Ей, ти! – без да ми отговори, Ерилив се обърна към младия разбойник, изваждайки меча си – Махни се от пътя, тогава няма да пострадаш.
– Милейди! – гласът на хлапето потрепери – Кажете на господина да не ни баламосва. Иначе… Иначе ще ви напълним със стрели! Не съм сам, а вие сте под прицела на стрелците.
– Та-ка. – Ерилив направи някакво движение с ръка в моя посока и бавно придвижи коня напред.
– Спри! – отново извика момчето, но видях, че се страхува отчаяно, ръцете му трепереха.
– Рил, почакай! – обадих се спокойно на лирела.
Той не приличаше на разбойник или крадец, но изглеждаше на около шестнайсет. Ръцете му трепереха твърде силно и той държеше меча си малко несръчно. И гласът му беше малко развален. Беше просто кльощаво момче със светлокестенява коса и сиви очи.
– Ела тук, млади Робин Худ! – извиках аз на момчето – Не се страхувай, никой няма да те убие, просто ще си поговорим.
– Виктория. – Ерилив се намръщи и се опита да препречи пътя на момчето.
– Рил, не се притеснявай. Просто ще поговоря с него, но не ми се иска да напрягам гърлото си и да крещя. Давай, ще поговорим. – подканих бандита с ръка.
– Какво става? – Той се приближи с притеснение – И аз не се страхувам от нищо! – момчето си спомни ролята си – Ти си тази, която трябва да се страхува, ние ви ограбваме.
Той говореше, но неволно присви очи към торбите, от които се носеше миризма на пирожки. И накрая стомахът му издаде дълго ръмжене, а момчето се изчерви като мак. О, боже. Хлапето е гладно!
Опитвайки се да не се разсмея, погледнах бързо към Ерилив, който беше приближил коня си до нас и ме гледаше предпазливо, явно неодобрявайки действията ми.
– Гладен ли си? – обърнах се към разбойника.
Той преглътна и след миг колебание кимна.
– А колко от вас са там, гладни? – продължих.
– Двама. – момчето се намръщи, осъзнавайки, че е проговорило. Сигурно е искал да ни накара да си мислим, че са много.
– Обади им се, няма да те накажем за опит за грабеж. Но ти казвам точно сега, че нямаше да успееш. Имаме добра защита.
Момчето погледна замислено към Ерилив, после към мен, а след това, вземайки решение, махна с ръка към гората.
Под погледите ни иззад храстите излязоха още две русокоси, окъсани момчета. Също толкова кльощави и мръсни.
– Да…. – казах аз. – Откога се мотаете така?
– Ами… Не много. – първото момче, вече примирено, заговори спокойно – От около месец. Просто сме много гладни, а и не можахме да си намерим работа. Издържаме се с подаяния. Изобщо не сме бандити. Това е първият ни… – той се поколеба – опит.
– Разбирам… Ерилив, дайте им нашите хранителни запаси, моля. Така или иначе сме почти там, нали?
– Да, там – вече се виждат стените. – той кимна зад себе си.
В пролуката между дърветата наистина се виждаха високите бели стени и покривът зад тях.
– И така, млади хора… – върнах се към разговора с разбойниците – А сега, като се нахраните, се приберете. Измийте се, срешете малко косите си и изперете всичките си дрехи. Когато сте готови, елате там. – кимнах към къщата на Ерилив – Попитайте за лейди Виктория или за господин Ерилив.
– За какво е това? – момчетата се спогледаха.
– Ще направим от вас хора! – свих рамене аз.
Момчетата отвърнаха поглед от мен, а Ерилив се засмя.
– Н-не н-не н-не! – заекна другото момче, кльощаво, синеоко русокосо.
– Виктория, те са лирели. – обясни Ерилив с кикот – Няма как да направиш от тях хора.
– Да? – погледнах тийнейджърите с интерес – Те не приличат на Лирели, а на прасенца. Е, ще ви превърнем в… еми… няма значение. Накратко, просто ще направим от вас нещо прилично.
– О, госпожо, вие ще ни дадете работа, нали? – заговори третото момче – Ние сме сръчни, наистина. Ние сме просто сираци и сме тук…
– Може и работа. – замислих се за това за няколко секунди – Как бихте се чувствали, ако се преместите на друго място? А след това учене и физическа активност?
– Нормално. – момчетата кимнаха единодушно – Стига да има покрив над главите ни и храна, а ние не се страхуваме от работата.
– Добре тогава. Когато пристигнете, питайте за мен. След два-три дни се връщам в дома си, далеч оттук. Мога да ви взема със себе си. Тихо! – извиках на момчетата – Ще ви обучим да бъдете пазачи. Междувременно ще организирам нещо като кадетски корпус. Но не искам никакви мързеливци. Ще се изпотите по време на обучението. Готови ли сте?
– Да! Да, милейди! Благодаря ви! – и изведнъж и трите момчета паднаха на колене.
– Е-е-е вие това… Станете! – аз дори се преместих назад – Какви са имената ви?
– Тантей, Каберт, Видиор. – представиха се те.
Ерилив само поклати глава, устните му се стегнаха неодобрително, но изпълни молбата ми и даде на гладните момчета нашите хранителни запаси. И ние продължихме по пътя си.
– Защо ти трябваше това? – бодигардът ми не можеше да го понесе – Какви са тези охранители? Кожа и кости. И не знаят как да правят каквото и да било. Те са просто усти, които трябва да се хранят.
– Просто ми беше жал за тях. Те не бяха лоши момчета. Видя ли, че ръцете на Каберт треперят с онзи меч? За първи път се опитваше да ограби някого.
– И какво ще правиш с тях?
– Нищо. Нека се учат, да тренират с Тимар. Ще помолим някой от наемниците да ги обучи. Или пък Назур може да намери някой, който да ги научи. След около година ще можем да им дадем нещо за правене. След няколко години можем да имаме отряд от тях. Между другото, в моята страна тийнейджъри се биеха в подобни войни. И разузнавачи, и диверсанти, а колко от тях са били в партизаните. Не говоря за това как са работили на домашния фронт, във фабриките и на полето… Така че не бива да се подценяват младите хора. Ако имат мозък и желание, те могат да направят такива неща, които не всеки възрастен може да направи. А това не са толкова деца. Шестнайсет или седемнайсетгодишни, според човешките стандарти.
– Не знам. Все пак се опитаха да ни ограбят. Къде е гаранцията, че няма да опитат отново?
– Рил, знаеш ли как се сдобих с Тимар? Едно момче от селото го хвана да се опитва да открадне пиле, когато гладуваше. Не успял да го открадне, само го хванали и едва не платил за това с живота си. Откупих го в последния момент, иначе щеше да бъде удавен. А сега погледни Тим. Доверявам му се, както се доверявам на себе си, и той никога не ме е разочаровал.
– Кхм. – каза Рил.
– Знаеш ли, имаме една поговорка: „На ареста или затвора не се обзалагай.“