ЛЕОН
Най-добрия.
Ден. Някога!
Използвах заклинание за събуждане, за да стана на разсъмване, и изпълзях от леглото, пълно със спящи тела. Нагласих боксерките си и грабнах атласа си, като направих снимка на всички, където се бяха свили с Елис в средата на матрака. Гейбриъл лежеше зад Райдър с ръка, увиснала на бедрото му, пръстите му галеха кръста на Елис, а разкрачът му беше притиснат към дупето на Райдър. Една за албума.
Грабнах чантата си „Питбол“ изпод леглото, в която бяха дрехите ми за пътуването, разкопчах я и извадих албума с изрезки от гънките на ризата.
Измъкнах се от стаята и се насочих към масичката за кафе в хола, като седнах на дивана и разгърнах книгата, преди да насоча атласа си към следващата празна страница. Използвах приложението си Snapaflap и светкавицата се разнесе, преди изображението да се появи отпечатано в книгата. Перфектно.
– Какво правиш, Лео? Не прилича на теб да ставаш толкова рано. – Знойният глас на Елис се разнесе над мен и в гърдите ми се разнесе гладно ръмжене.
Тя се наведе над облегалката на дивана, като сложи целувка под ухото ми. Хванах ръката ѝ, издърпах я в скута си и се притиснах към лицето ѝ преди да си поискам мръсна целувка. Езикът ми се движеше в такт с езика на моята половинка и аз стенех срещу пълните ѝ устни, вкусвайки всичко от нея и борейки се с желанието да я погълна цялата. Напълно можех да го направя. Просто да се превърна в Лъв и да я изям. Тя щеше да има вкус на череши и звезден сок, моят шибан любим вкус на света.
Устните ни се разделиха, оставяйки ни без дъх, докато я притисках към гърдите си, а когато тя се отдръпна, неохотно я пуснах. Тя се плъзна на пода между бедрата ми, като сгъна крака под себе си и наклони глава право назад, за да ме погледне.
– Мога ли да видя книгата? – Попита мило тя и аз кимнах, протегнах ръка напред и я отворих на първата страница.
Имаше снимка на Райдър и Гейбриъл, седнали един до друг на покрива на апартамента на Гейб, а слънцето се потапя под хоризонта в далечината. Те не бяха разбрали, че снимам. Във всеки случай не в началото. Бях ги направил за Елис в моментите, когато трябваше да чакам друга следа, друго убийство. Това ме държеше в полуздравословно състояние, знаейки, че следващия път, когато я видя, ще мога да ѝ покажа как всичките ѝ гаджета са се събрали, обединени заради нея.
Следващата страница показваше Райдър, който тичаше към мен със злорадство на устните, а ръката му беше протегната към моя Атлас. Гейбриъл стоеше зад него с широко разперени криле и полуусмивка на устните.
– Това беше точно преди Райдър да ме удари в лицето – казах аз с копнеж, след което обърнах страницата, за да покажа снимка на Данте и Райдър, седнали в противоположните краища на масата за хранене на Гейбриъл в отблясъци. Следващата снимка беше на мен, разстлан на масата между тях, събарящ храната им, докато позирам за снимката, която беше настроена на таймера на моя атлас. Гейбриъл излизаше от банята с кърпа около кръста и същата малка усмивка на устните, докато гледаше директно към фотоапарата. И нещо в мен щракна, когато го погледнах, а след това бързо обърнах страницата. Дръж се, Патрис.
Снимката на Райдър, застанал над картата на кухненския остров на Гейбриъл, беше следващата, пръстът му беше насочен към някакво място в града, докато Данте му крещеше, а електричеството се запъти към Райдър. Следващата снимка показваше как Райдър се е отдръпнал от стената, а аз правя знак за мир пред камерата, докато притискам лицето си до това на Данте. Гейбриъл беше влязъл в кухнята със същата усмивка.
– О, мои звезди – изпъшках, докато Елис се ухили.
– Какво е това? – Попита тя, обръщайки страницата нетърпеливо. – Те са смешни.
– Погледни Гейбриъл – заповядах аз, посочвайки следващата снимка и следващата и следващата. Гейбриъл стоеше в задната част на всички тях и шибано се усмихваше. Което можеше да означава само едно нещо. – Той знае!
– Какво знае? – Обърна се Елис и ме погледна с намръщено чело.
– Заради любовта към луната, Леон – изсумтя Гейбриъл. – Всички го усещаме.
Засмях се подигравателно, след което отново се концентрирах върху заклинанието, обичайки да се чувствам толкова близо до всичките си лъвици. Бяхме толкова добра гордост.
Магията пламна между нас и аз усетих как душата ми се свързва с всеки от тях, карайки всички ни да се задъхваме, когато тя премина през вените ни като магма. Тя бавно избледня, докато заклинанието се успокояваше, и ръмжене на облекчение ме напусна, когато магията изчезна. Нито една от моите лъвици нямаше да бъде изгубена отново.
– Какво става, Муфаса? – Изригна Райдър. – Не само усещам Елис, усещам и теб, който стоиш точно там, както и останалите задници.
– Леоне – изръмжа Данте предупредително и очите ми се насочиха към Гейбриъл, който подозрително мълчеше. Да. Той знаеше, че това ще се случи. Той беше моят таен най-добър приятел.
Елис потисна смях, когато скочих от масата и я закачих в скута на Райдър.
– Упс – казах драматично, като измъкнах пакетче със звезден прах от задния си джоб. – О, добре, предполагам, че сега всички сме братя по душа – довиждане! – Хвърлих звездния прах върху мен и Елис, а разяреният Буреносен дракон и Василискът се гмурнаха към мен, докато изчезвахме в звездите.
Смехът на Елис прозвуча в ушите ми и усетих как същността ѝ се усуква около мен, докато се носехме през колелото от галактики. Краката ми удариха земята и ботушът ми се закачи за нещо, което ме накара да се препъна напред. Елис ме хвана за гърба на ризата ми, издърпа ме нагоре и аз погледнах надолу към стърчащия от земята корен със свити очи.
– Благодаря, захарче. – Обърнах се към нея, придърпвайки я към себе си за целувка, но тя отвърна глава, докато се оглеждаше къде се намираме.
– Защо сме тук? – Попита тя изненадано, когато устните ми срещнаха бузата ѝ и аз все пак се целунах с нея. – Лео – засмя се тя, отблъсквайки ме, а аз се усмихнах.
Свързах пръстите си между нейните, докато се обръщах, примигвайки срещу яркото слънце, което се просмукваше в душата ми и караше магическите ми резерви да набъбват. Огромната ограда, която ограждаше затвора Даркмор, ни хвърляше в пресичащи се сенки и сърцето ми започна да се свива, когато си помислих за брат ми, затворен в дълбините му. Не се бях отказал да работя за измъкването му, но нямаше много надежда.
Лайънъл Акрукс разполагаше с най-добрите адвокати, а освен това беше шибан Небесен съветник, той създаваше проклетите закони. Ако искаше Рори да остане в Даркмор до края на живота си, можеше да измисли начин да го осигури. Рори беше казал, че вероятно е проклета благословия, че е получил само двадесет и пет години, но майната му. Той не заслужаваше да прекара нито един ден в този ад, камо ли огромна част от младостта си.
Роза непрекъснато питаше за него, изпращаше ми съобщения с линкове към адвокати, които според нея можеха да помогнат, и ме молеше да намеря начин да я доведа тук, за да го види. Но Даркмор не позволяваше на непълнолетни да посещават затворниците, а дори и да бях намерил начин да я промъкна, Рори сам беше казал, че не иска тя да го вижда зад решетките като провал – неговите думи, не моите. Според него и баща ми той беше донесъл срам на семейството и сега вече не беше част от гордостта. Но аз никога нямаше да отрежа брат си, дори това да беше „лъвският начин“, както се изрази татко. Вече бях прекарал твърде много години в обида и завист към Роари, нямаше да губя повече време да бъда задник. Сега той имаше нужда от мен повече от всякога и аз щях да бъда тук да се боря за свободата му, независимо от всичко.
Дадох на Елис коженото си яке и дръпнах ръкавите, докато тя го обличаше, като се уверих, че блокиращите магията маншети са скрити напълно, след което тя вдиша рязко.
– Не можеш да получиш ключ за тях оттук – изсъска тя, осъзнавайки плана ми. – Ако откраднеш от пазач на това място, ще те хванат на камера и…
– Няма да го открадна. – Усмихнах ѝ се, като пъхнах ръка в златната си грива. – Аз съм най-очарователната фея в Солария, малко чудовище. Просто остави половинката си да се погрижи за теб.
Тя изви въпросително вежди, но аз просто се обърнах и я повлякох след себе си към главната порта. Обясних на пазачите, че сме тук за свиждане, и скоро ни вкараха в комплекса, като минахме през втора ограда, ограждаща входа на затвора. Всичко беше под земята, с изключение на един огромен купол, който се извисяваше над нас. Вътре имаше голямо пространство с магически местообитания – от тундра, през гора, до гореща пустиня – всичко, от което се нуждаеше всеки Орден. Поне за краткото време, през което затворниците имаха достъп до него. Червата ми се свиха при мисълта, че Рори получава само няколко кратки часа на всеки няколко дни, за да се преобрази в лъвската си форма там. Сигурно е било мъчително да остане без нея толкова дълго време, а да бъде ограничен с потискащия Ордена препарат, който вкарваха в долните нива на затвора, сигурно е било ад. Бях видял как тъмнината се прокрадва в очите му само няколко дни след като беше затворен. Ако беше прекарал следващите двадесет и пет години там, това със сигурност щеше да го унищожи. А аз не можех да понеса мисълта за това.
Влязохме в една каменна пристройка и преминахме през високотехнологична бариера за сигурност, преди да ни пуснат в асансьора, за да се спуснем в комплекса. Сърцето ми биеше по-силно, докато слизахме в големия метален куб с неговите тъмносиви стени и атмосфера на обреченост. Мразех това място. Мразех го заради Рори. И с всеки изминал ден се страхувах, че той наистина няма да се измъкне оттук.
Елис прокара палеца си нагоре-надолу по гърба на ръката ми, докато в гърдите ми се разнесе ръмжене.
– Вече презирам това място, а дори не съм излязла от този асансьор – каза Елис с тих тон. Погледнах я и открих, че дъвче долната си устна. Изглеждаше уморена и отчаяна и знаех, че това е, защото не можеше да достигне до магията си. Моето малко чудовище изпитваше болка и аз нямаше да си тръгна оттук, докато не и олекне.
Вратите се отвориха плавно и ние влязохме в чакалня, където зад бюрото седеше охранител с гъста червена коса и сгънати ръце. Наоколо седяха още няколко феи с мрачни изражения, но аз не поведох Елис към тях, а я насочих направо към пазача.
– Здравей, днес съм записан за среща с Рори Найт – казах му и той кимна, проверявайки списък на атласа си.
– Да, записал съм те – каза той с топла усмивка. – Седнете, ще ви се обадя, когато стане време.
– Разбира се, разбира се… но може ли първо да си поговорим? – Попитах с най-очарователната си усмивка, разхлабвайки хватката на харизмата си и позволявайки ѝ да излезе навън, за да играе.
Очите му се вдигнаха, за да срещнат моите, и в мига, в който го задържах в погледа си, видях как съблазънта му към мен нараства. Не можех да се впускам с харизмата тук, но ако бях изтънчен, той вероятно дори нямаше да забележи влиянието ми.
– Какъв е проблемът? – Попита той, когато очите ми се спуснаха към значката му, за да прочетат името му.
– Офицер Лайл – промърморих аз и той се усмихна, а по бузите му се издигна руменина. Бинго. – Мога ли да сложа балон за заглушаване?
– О, не, съжалявам, че не мога да разреша това от съображения за сигурност – отговори той и аз кимнах, усещайки любопитните, красиви очи на Елис върху мен.
– Ами, просто съм в малко затруднено положение – започнах аз, като се навеждах по-близо, но не си правех труда да намаля гласа си. Той беше имал възможност за балонче за заглушаване и сега си беше постлал леглото. Вдигнах ръката на Елис, която беше заключена с моята, и дръпнах ръкава ѝ, за да покажа на Лайл маншета на китката ѝ.
– Лео – изпъшка тя, опитвайки се да освободи ръката си, но аз я държах здраво, докато очите на Лайл се разшириха до два съвършени кръга.
– Господи, какво, за Бога, правите с това, госпожо? – Изпсува той.
– Ами хм… – започна тя, но аз я прекъснах, като историята ми вече беше изградена и готова да започне.
– Платих твърде много пари за тях на един приятел. Знам, знам, не би трябвало да мога да си купувам такива неща, но той обеща, че ще подправят сексуалния ни живот, а аз съм човек, който следва пениса си, ако разбираш какво имам предвид? – Попитах, а зад гърба ми в чакалнята избухнаха мърморения, докато Лайл стана червен като цвекло.
– О, разбирам – изпъшка той. – Ами, е, защо ми ги показвате, сър?
– Ами въпросът е, че се развълнувах прекалено много, когато ги сложих на нея и ги завързах към леглото ми снощи. Моето момиче просто си лежеше там, голо, без никаква магия, напълно на моя милост, с разтворени крака навън. – Избърсах вежди и момчето се изчерви някак си още повече.
– Ние сме експериментирали с това – намеси се Елис с хрипкав глас, който накара члена ми да затрепери от фантазията. Майната му, защо всъщност не се бях възползвал от тези белезници, докато имах възможност? – Леон обича да вижда докъде може да ме тласне, но не осъзнава, че нямам граници.
– Наистина няма – засмях се, протегнах ръка, за да потупам Лайл по рамото, а той примигна и погледът му се насочи към Елис, а после към мен. – Както и да е, тя се бореше като дива, когато се опитвах да и ги сложа – тя наистина се ангажира, когато играем ролеви игри – и след като ги поставих, си помислих, че ще е страхотна идея да погълна ключа, за да не може да избяга.
– О, не – издиша Лайл.
– Да, точно това казах, след като той ме прецака с всички цветове на дъгата – каза Елис с лек смях и ме плесна по ръката. – Нали, бейби?
– Да, а след това попита защо десетсантиметровият ми член не е в устата ти и направихме онова нещо с вибратора „Василиск“, докато едва не се задави.
– Е, знаеш какво казвам винаги – каза тя леко и се загледа в Лайл. – Не можеш да използваш безопасна дума с пишка, която е толкова дълбоко в гърлото ти.
– Тя винаги казва това – не и докато членът ми е в гърлото ѝ, очевидно – засмях се, докато Лайл сякаш се сви от грозде в стафида на стола си. – Както и да е, мислех, че мога просто да направя едно-две малки заклинания за храносмилане, за да ускоря процеса на излизане, но се разсеях, когато моментът най-накрая настъпи…
– Обича да гледа анимационни филми на Атласа си, докато е на тоалетната, нали, бейби?
– Да – казах виновно, като свих едно рамо. – Забравих всичко за проклетия ключ и го промих веднага в канала!
– О, Боже – въздъхна Лайл, когато зад мен започна да се възцарява ужасена тишина, а мърморенето беше изстинало.
– Той е доста забравящ, но аз все пак го обичам – каза Елис с усмивка. – Но явно този път ни създаде доста проблеми.
– Наистина е така. Така че бихме искали да бъдем дискретни в това отношение и просто да вземем един малък ключ от теб и да отворим тези лоши момчета, ако нямаш нищо против? – Попитах.
– Дискретно… да – промълви той и погледна покрай мен към чакалнята, пълна с хора, които току-що бяха чули всяка цветна дума от тази история. – Все пак това не е съвсем по протокол, наистина трябва да се обадя на началника.
– Разбира се, заповядайте, аз сам ще разкажа историята – казах аз и той за момент се затрудни в търсенето на думи, докато сваляше радиото от бедрото си, след което бързо го връщаше обратно.
– Всъщност по-добре да не я безпокоя. Ето, ще ги сваля за вас, госпожо. Просто първо трябва да направя бърза проверка на сигурността, в случай че сте избягал затворник. – Той се засмя на шегата си и аз предположих, че е малко смешно. Никой не се измъква от Даркмор. Никога. Не можеше да избягаш от тази крепост, тя беше проектирана с магии, чудовища и всякакви лудости, за да държи в корема си опасни психопати. Знаех това достатъчно добре, като се има предвид, че вече бях разглеждал възможността да проникна вътре и да спася брат си. По всичко личеше, че ще съм мъртъв, преди да съм заровил и един крак в земята горе на повърхността.
Дори онова фантастично заклинание на Гейбриъл „от врата до врата“ нямаше да проработи тук. Имаше специални мерки за блокиране на тъмната магия, както и на всичко останало. Беше шибано безнадеждно.
Лайл бръкна в джоба си, извади скенер и го поднесе към лицето на Елис, по кожата ѝ преминаха линии магическа светлина за миг, преди да изпиука.
– Добре – каза той, след което извади триъгълен ключ за белезници и аз се преборих с желанието да се усмихна като луд, докато Елис му предлагаше китките си и той ги отключваше. Тя изстена с облекчение, около нея веднага се изви буря от въздух, докато владееше елемента си, а аз се къпех в силата на моето момиче, докато галех косата ѝ.
– Ще трябва да ги запазя, те са ценна собственост – каза Лайл и аз кимнах, махнах му с ръка да ги вземе и той прибра белезниците в едно чекмедже на бюрото си.
Обърнах се, за да погледна шокираните лица в чакалнята, докато един звяр от мъжки пол се взираше похотливо в Елис, а аз му хвърлих смъртоносен поглед, който го накара незабавно да погледне надолу към косматите си кокалчета.
Не ни се наложи да чакаме дълго, преди Лайл да ни каже да се насочим към друга врата за сигурност с някакви светкавични заклинания, които бръмчаха над плътта ни. След това се отправихме по коридора, за да видим Рори, а Елис непрекъснато правеше малки торнадота в ръцете си, докато вървяхме, а очите ѝ светеха от щастие. Този поглед беше това, което исках да има всеки ден от съществуването си. Моето малко чудовище никога не заслужаваше да се мръщи, особено след всички гадости, през които беше преминала заради смъртта на Гарет и задника на майка си.
Насочиха ни към третата врата по коридора и аз я бутнах, като открих, че е празна, когато влязохме вътре. Едва направихме две крачки, преди вратата от противоположната страна на помещението да се отвори и да влезе Рори, облечен в оранжев гащеризон със символ на лъв на гърдите до символа на водния елементал. Тръгнах към него, притискайки го в прегръдките си, а той ме притисна обратно с дъх на облекчение.
– Ей, малкият Леонидас – изръмжа той, когато го пуснах, отстъпвайки назад, за да го погледна. Косата му беше шибана, а космите по лицето му стигаха до брада.
– Свята работа, Рори, нашите майки биха те убили, ако те видят в този вид. А какво би си помислил татко за гривата ти?
Рори стисна челюст.
– Няма значение, според него вече не съм част от прайда.
При тези думи през мен премина болка и аз поклатих глава в знак на отказ от тях.
– Ще те измъкнем оттук и той ще се справи с глупостите си. Откраднахме от Лайънъл Акрукс, това беше най-добрият обир в живота ни.
– Най-добрият обир в живота ти – поправи ме той, като наведе малко глава от срам. – Найт не ги хващат, Леон.
– Не беше по твоя вина – каза Елис тъжно, като се приближи и обви ръце около Рори в силна прегръдка. Той се задържа върху нея почти толкова дълго, колкото се държеше за мен, и имах чувството, че е гладен за компания на това място.
– Това беше изцяло по моя вина – въздъхна Рори.
– Ти спаси Роза – изтърсих аз. – Тя ми каза какво точно си направил за нея и се чувства адски виновна.
Веждите на Рори се свъсиха при това.
– Тя няма за какво да се чувства виновна.
– Знам, но тя не гледа на това по този начин. Тя се самоубива заради случилото се. И след това, което Феликс и направи…
Рори изръмжа дълбоко, а очите му прогаряха дупки в главата ми. Бях му разказал всичко, което знаех по въпроса, и виждах болката, която му причиняваше, след като я беше спасил от една съдба, само за да разбере, че я очаква далеч по-лоша. Понякога си мислех, че обвинява себе си и за това, сякаш ако беше навън, можеше да я предпази. Но нещата се случиха, а той не беше нейният Уорд. Надявах се само да не се самобичува за това вечно, защото престоят на това място беше достатъчно наказание и без да се измъчва.
Седнахме срещу него на малката маса в центъра на стаята и аз започнах да му разказвам за нашата спасителна мисия на Елис, сякаш това беше книга, която пишех. Бяхме измислили този план, за да мога да го запозная с всички незаконни неща, с които се занимавах редовно, без да се уличавам или да се налага да крия нещо от него, като имената на всички ни бяха променени в историята, но дадох достатъчно намеци, за да знае за кого говоря. Чертите на лицето му просветнаха, когато изиграх шоу и украсих историята, където можах, за да го разсея по най-добрия начин. Но когато дойде време да си тръгваме, той се върна през вратата в Даркмор с ниско наведена глава, а сърцето ми се сви, че трябва да се разделя с него.
– Не се притеснявай, Лео – нежно каза Елис, докато се връщахме обратно от стаята, а болката се разпиля в гърдите ми. – Ще намерим начин да го измъкнем.
Кимнах, но точно тогава всичко изглеждаше толкова безнадеждно, че сякаш тъмен облак се спускаше над съдбата на брат ми. И нищо от това, което правех, не можеше да го спаси.
Назад към част 11 Напред към част 13