ДАРИУС
Смъртта ме удари като с наковалня в гърдите, душата ми се отдели от тялото и се сблъска с отвъдния свят толкова силно, че се чу трясък на гонг, който накара самата завеса да затрепери от силата на моята смърт.
Скочих на крака, юмрукът ми се сблъска със затворената порта, която ме беше хванала тук, и изревах името на Рокси, докато пътят ми към нея беше прекъснат завинаги. Юмрукът ми се заби в завесата толкова силно, че в продължение на няколко минути дори не забелязах тишината в собствените си гърди, липсата на движение там, където би трябвало да бие сърцето ми.
Изсмуках рязко дъх, докато се препъвах назад, ръката ми се притискаше към стомаха, докато намирах копринена риза на мястото, където бяха доспехите ми, сребристата тъкан беше неопетнена, а ръцете ми – чисти от кръв и мръсотия. Златно наметало висеше на раменете ми, а на челото ми падаше кръст, докато смъртта ме обличаше в дрехите на воин, приветствайки ме като някакъв герой в момента на най-големия ми провал.
Отказах да го приема. Каквото и да било от него. Хвърлих се срещу Завесата и се борих по-силно, ревях на смъртта отказа си, изисквайки от лоткаря да ме върне обратно през бушуващата река, която чувах, но не виждах. Времето се превръщаше в нищо, докато аз буйствах срещу истината за това, което бях изгубил, за провала си, за всичко, което бях оставил зад гърба си в живота. Това не се случваше. Това не можеше да се случи.
– Дариус.
Кръвта ми се смрази, докато възприемах този глас, меката, нежна прегръдка, която обгръщаше името ми, докато осъзнавах какво трябва да се е случило, ако и тя е тук.
Не исках да се обръщам, не исках да я погледна и да потвърдя тази неизречена истина, защото ако и двамата бяхме тук, тогава моето напускане на земята на живите щеше да унищожи много повече от живота на Рокси.
Ръката ѝ кацна на рамото ми и аз почти се счупих, когато разпознах усещането за нейното присъствие близо до моето, а спомените, които някога си бях позволил да забравя, отново изплуваха.
Спомних си как ме държеше в прегръдките си като дете, как пълзеше под чаршафите в леглото ми и ми шепнеше приказки в тъмното. Спомнях си как се свивах в прегръдките ѝ и се чувствах в безопасност под тези чаршафи, един свят, скрит от страха, който дори не разбирах напълно в присъствието на баща ми.
– Мамо. – Въздъхнах, гласът ми се пречупи, докато се принуждавах да се обърна, за да погледна в дълбочината на насълзените ѝ очи, които ме гледаха.
Ръката ѝ се премести върху челюстта ми, а сълзите ѝ се разляха, когато тя се пречупи пред лицето на смъртта ми, като собствената ѝ кончина сякаш дори не беше регистрирана от нея, а аз просто трябваше да гледам как тя се разбива пред мен. Моята красива, смела майка, съкрушена от чудовището, което бе унищожило живота ѝ отново и отново.
– Ти имаше за какво да живееш – прошепна тя и някак си видях какво има предвид, сякаш спомените ѝ се разиграваха за мен в собствената ми глава, споделени между нас, докато тя отваряше портите на съзнанието си за мен.
Бягах през имението Акрукс с Ксавие до мен, кикотейки се, докато стисках пухкавата му ръка, и търсехме място, където да се скрием от нея в нашата игра. Растях година след година, усещах любовта, гордостта и болката, които тя бе изпитала, когато бе принудена да стои настрана, докато гледаше как Лайънъл ме бие и издевателства над мен в опит да ме превърне в желаното от него същество. И се страхуваше, че той може да успее.
Виждах се с Рокси, виждах начина, по който ме гледаше, когато не ѝ обръщах внимание, как понякога позволяваше стените ѝ да се пропукат и любовта, която изпитваше към мен, се разливаше през тях.
Видях разбитото сърце на майка ми, когато разбра, че сме кръстосани звезди, усетих безкрайната ѝ омраза към баща ми и това, което ми беше струвал.
После усетих експлозивната ѝ радост, когато въпреки всичко бяхме преборили звездите. Усетих гордостта, която изпита, когато ме видя да се обръщам срещу баща ми, любовта, която я погълна, когато ме видя да се издигам над бойното поле. Беше безкрайна, любовта ѝ към мен, която се съчетаваше единствено с любовта ѝ към Ксавие. Ксавие, който беше оставен, съвсем сам, без нито един от нас, а истината за това беше ужас, който не можех да приема.
– Как. – Изсумтях, без да мога да се справя с нито един от другите въпроси, които звучаха в черепа ми. – Ксавие беше ранен – издиша тя. – Той се оттегляше, бягаше от битката заедно с другите бунтовници и някой трябваше да им отвори пътя. Хами и аз… решихме да дадем всяка капка от магията си, за да предпазим отстъплението колкото се може по-дълго. – При тези нейни думи вдигнах глава и открих Хамиш отвъд нея, ръката му беше на рамото ѝ, този блясък на смъртта беше полепнал и по него, докато той ме гледаше с пълно съкрушение в очите.
Бяха се преоблекли в смъртта също като мен, майка ми носеше рокля от блестящо сребро, която се спускаше до краката ѝ и я правеше да изглежда като ангел, дошъл да утеши. Хамиш беше облечен като мен – воин, който почива, със златна пелерина, преметната през раменете му.
– Използвахме цялата си сила, за да спрем този кретенски гад да преследва скъпите ни деца – закле се той. – Дадохме всичко от себе си, за да могат Ксавие и Джералдин да имат шанс да оцелеят.
– И те се измъкнаха. – Казах, оглеждайки се около нас, забелязвайки все повече и повече хора, макар че наблизо нямаше други, които да разпознавам.
Пейзажът около нас беше покрит със златиста мъгла, през която се виждаха само сгради и планини, но нищо достатъчно съществено, за да задържи вниманието ми, докато висях на ръба на смъртта.
– Те го направиха – потвърди Хамиш и мама кимна, а палецът ѝ премина през бузата ми, докато се опитваше да овладее мъката си, че и аз съм тук.
– Дадохме всичко от себе си, докато не остана нищо, с което да се борим – закле се тя пред мен. – И когато Лайънъл дойде, имахме само ордените си, но знаехме… знаехме, че не сме равностойни на него и на онези, които го следваха по петите в променените си форми.
– Щях да се бия с него до последен дъх – изръмжа Хамиш яростно. – Но не бих рискувал той да вземе моята сладка Кити за своя собствена никога повече. – Смалих се при тези думи, разбирайки избора, който бяха направили, жертвата, която бяха поели върху себе си. Защото бяха прави, баща ми щеше да я вземе, ако можеше. Щеше да я вземе, да я накаже и да извърши всякакви ужаси, преди изобщо да и позволи да намери облекчение в смъртта.
– Благодаря – изпъшках, протягайки ръка към Хамиш, докато гърдите ми се тресяха от емоции, и привлякох двамата в прегръдките си, притиснах ги до себе си и намерих някаква малка доза утеха във факта, че нито един от тях никога повече няма да може да бъде наранен от него.
Стройната фигура на майка ми беше като на джудже до моята и тази на Хамиш и аз преглътнах дебела буца в гърлото си, когато усетих как сълзите ѝ падат върху гърдите ми, а пръстите ѝ се увиват в плата на ризата ми.
– Не бива да си тук – изхлипа тя и тежестта на собствения ми провал ме смаза, когато кимнах в знак на съгласие, а очите ми срещнаха тези на Хамиш над главата ѝ.
– Твоята кралица ще се измъчва най-много от тази загуба, момчето ми – каза той, пляскайки ме по ръката, докато се опитваше да ми предложи някаква утеха, усещайки как скръбта от собственото му отиване от този свят го притиска. – Съдбата наистина беше жестока този ден. – Нещо се стегна в гърдите ми, усещането за истинска скръб, която се лепна за Хамиш от мое име, ме завладя.
Той страдаше за мен, за смъртта ми и за болката, която тя щеше да причини на онези, които обичах. Беше разочарован и въпреки това не ме гледаше като провал.
– Прегледах битката и видях как се биеш с баща си, когато пристигнах тук – каза той грубо. – Видях всичко и аз… ти трябваше да спечелиш. Съдбата беше злокобна в онзи момент и не мога да проумея мислите на звездите, когато сметнаха за нужно да те лишат от живота и любовта на скъпата ти кралица. Беше смела и почтена жертва, която понесе, и тя не беше безсмислена. Ксавие живее благодарение на теб. И още много други освен него успяха да избягат от битката, когато приливът се обърна, използвайки времето, което им даде, за да избягат, готови да се бият друг ден. Ти даде всичко, което имаше.
– Но не беше достатъчно – отвърнах аз, думите ми бяха кухи, празни, безкрайната нужда в мен от друг изход на тази съдба беше повече, отколкото можех да понеса.
– Никога не си мисли, че не е достатъчно – изръмжа Хамиш, хватката му върху мен се затегна и той взе челюстта ми в ръката си, втренчил поглед в моя, като сякаш гледаше директно в душата ми. – Ти се бореше с всичко, което имаше, неуморно и без страх, отдавайки се изцяло на борбата, която можеше да оправи света. Бореше се за любов и справедливост и трябваше да спечелиш. Безкрайно се гордея с теб, скъпо момче. Безкрайно, безкрайно се гордея с мъжа, който си доказал, че си.
Думите ме изоставиха при това изявление, нещо в стоманената обвивка на гърдите ми се сгромоляса при чистата честност, която ми предлагаше с тези думи.
Мъжът, който ме беше направил, никога не се беше гордял с мен по този начин. Гордостта му от всяко мое постижение беше чисто отражение на собственото му его, а всеки талант, който виждаше в мен, просто обявяваше за свое дело.
Лайънъл Акрукс никога не се е интересувал какъв човек съм, нито каква чест имам, виждал е в мен само продължение на собствените си постижения, марионетка, която може да използва, за да укрепи собственото си самочувствие.
И дори да се гордееше с мен заради собствените ми заслуги, сега беше твърде ясно, че никога нямаше да изпитам нещо подобно на емоцията, която изпитвах от изявлението на Хамиш Грус. Той ме накара да се почувствам като човек, когото си струва да познавам, когото си струва да следвам, който струва нещо много по-важно от името ми или от всяка титла, която мога да претендирам.
– Роксания Вега беше права да откаже връзката ти, когато ти я предложи – добави майка ми. – Защото това беше тласъкът, от който се нуждаеше, за да намериш себе си, да се превърнеш в мъжа, който винаги съм знаела, че можеш да бъдеш. Ти тръгна да доказваш, че си достоен за нейната любов, но откривайки необходимото за това, ти стана много повече. Гордея се с теб от първия миг, в който те държах в прегръдките си, но за мен е чест, че бях там, за да гледам как навлизаш в съдбата си толкова пълноценно, колкото го направи.
Тогава се разкрещях, държан между майка ми и мъжа, към когото беше открила такава кратка и чиста любов. Счупих се между тях заради всичко, което не бях успял да направя, всичко, което бях загубил, и целия живот, който ме очакваше отвъд този момент на бойното поле.
Съдбата беше зла господарка, че открадна всички нас от прегръдката на живота, и аз оголих зъби срещу несправедливостта на всичко това, оставяйки се да се разпадна.
Задъхах се, когато усетих как силата на жената, на която бях обещал живота си, избива с такава жестокост, че можеше да се усети дори тук, отвъд смъртта.
Погледнах нагоре, очаквайки да я видя, докато освобождавах майка ми и Хамиш, а вместо това просто чух думите, които се изтръгнаха от нея, чистата, неоспорима сила на които накара целия свят да се разтресе.
– Заради това ще разкъсам небесата – изръмжа Роксания Вега, проклятието на истинска кралица се разнесе из небесата и ги заби с убеждението си. – Заради това ще разкъсам света ви на парчета и ще изтръгна съдбата ви от шибаните ви юмруци с кръв, огън и отмъщение – изкрещя тя на звездите, а силата ѝ накара земята под мен да потрепери, магия, различна от всички, които някога бях усещал, проправяше път между царствата, докато принуждаваше звездите да се съобразяват с нея. – В името на живота си ви проклинам. В името на неговия живот ви проклинам. И заради нашата съдба ще ви довърша! – Силата, която се взриви през Завесата, ме изтласка на колене и аз също обърнах лице към небесата, на устните ми се появи хъркане, докато се присъединявах към нея в това проклятие и давах своя обет.
Ако тя не се отказваше от съдбата ни, тогава и аз нямаше да го направя. Щях да се боря с всички сили, които ми оставаха, и да използвам всичко, което мога, за да сложа край на тази несправедливост.
Ако имаше някакъв начин да обединим душите си отново, щях да дам всичко от себе си, за да го направя.
Имаше само нея. Моята единствена, единствената, моята съпруга.
Назад към част 1 Напред към част 3