Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 110

ВАРД

Вървях през двореца от нефритенозелен камък, който Лайънъл беше възложил на армията си да построи за него, върху възвишенията на
Берманските планини в далечния изток на кралството, в дните, които бяха изминали, откакто го бяха изгонили от Двореца на душите.
Тук беше студено. Студено, сиво и пусто. Което ме устройваше.
Бях получил нова лаборатория за експериментите си, тъй като скръбта ми по загубата на Браунмари и останалите ми прекрасни творения все още ме мъчеше, но сред хората, които ми бяха дадени да си играя, имаше обещаващи обекти.
Извадих портфейла си от джоба и го отворих, въздъхвайки при снимката на моя скъп Ян Белор, която пазех там. Върхът на успеха ми с тези опити. Той беше толкова красиво чудовище, толкова съвършен екземпляр. Но беше толкова трудно да се пресъздаде това съвършенство, различните качества на моите обекти бяха невъзможни за предвиждане. Да не говорим за това, че обичах да се занимавам с тях, а промените, които правех, винаги бяха малко по-различни от предишните.
Притиснах пръсти към снимката и отново затворих портфейла си, връщайки го в джоба си, като започнах да изкачвам безкрайните стълби от зелен камък.
Стаите, които бяха подарени на Обвързаните мъже, заемаха долните три нива и аз ги подминах с мълчаливи крачки, без да искам да прекарвам повече време, отколкото е необходимо, с глупавите дракони.
Мразех ги. Всички до един. Превъзхождащото им отношение се впиваше в кожата ми всеки път, когато се налагаше да ги понасям. Елитарност в най-добрата ѝ форма. И все пак никой от тях не можеше да прави нещата, които аз можех да правя. Никой от тях не се доближаваше до моите умения. Но въпреки това останах незабелязан, а името ми беше шепот вместо вик на обожание.
Стигнах до разкошната горна част на двореца, където живееха кралят и кралицата, а тишината за щастие се простираше, за разлика от последния път, когато бях горе и бях принуден да ги слушам как се чукат като адските същества, които бяха. Това поне никога не продължаваше дълго. Но все пак предпочитах да не ставам свидетел на тяхното сдобряване.
– Сир? – Извиках, като погледнах между широките стълби пред мен и сводестата тронна зала вдясно, несигурен къде да намеря моя крал.
– Оттук – чух глас точно зад мен и се дръпнах, когато открих, че онзи хленчещ прислужник Хорас е там, а очите му се стесняват в очакване.
Искаше ми се да пробия психическата му защита и да му разбия мозъка като прясно счупено яйце.
Устоях на желанието си и тръгнах след него, а сивите ми дрехи се влачеха по нефритения каменен под, докато минавахме покрай набързо изработени гоблени и картини с разхлабени конци и мокра боя, всяка от които изобразяваше Краля на драконите и неговата Кралица на сенките в тяхната слава. Имаше дори няколко техни отвратителни потомци, а неспокойният поглед на Тарик сякаш ме пронизваше до дъното на душата ми, докато минавах покрай изображенията му.
Цялото място миришеше на свежа магия и отчаяние. Лайънъл Акрукс и онова извратено същество от сенки, което беше взел за невеста, играеха ролята на съпружеско щастие, сега, когато имаха още по-голяма нужда един от друг.
Искаха светът да повярва в тази лъжа за новия им дворец. Опитваха се да накарат всички да повярват, че са дошли тук по собствено желание, за да изградят ново седалище на властта в кралството. Искаха хората на Солария да повярват, че не са се разтревожили от момичетата на Вега, които продължаваха да им се противопоставят, и никога нямаше да признаят, че сега нямат достъп до Двореца на душите.
Но аз знаех по-добре. Виждах всичко това.
Хорас ме поведе по един по-малък коридор от останалите, стените тук бяха голи и все още не бяха покрити по време на прибързаните ремонти. С всяка следваща стъпка въздухът ставаше все по-студен и по-малко приветлив.
– През там – рязко каза Хорас и ми посочи нататък, докато спираше, а оформянето на челюстта му ми подсказваше, че няма да направи нито крачка повече.
Пренебрегнах го, като се промуших покрай рамото му, вдигнах брадичка, докато вървях по тесния коридор, преди да открия отворената врата отвъд него, която невъзможно водеше навън. Дворецът беше построен върху самата страна на скалата и сега се намирах дълбоко в сградата, със сигурност дълбоко в скалите на скалата и със сигурност не близо до небето, но когато излязох навън, стана ясно, че тук има пролука, издълбана в самите скали.
Забелязах краля пред себе си, застанал пред една голяма пропаст, а Лавиния се бе вкопчила в ръката му, ласкаейки го обладаващо, докато вятърът бясно блъскаше сенките на роклята ѝ около голото ѝ тяло.
Намокрих устни, когато съзрях зърното ѝ между променящите се сенки, тялото ѝ беше леко и гъвкаво под тях, макар че само глупак би пожелал да забие члена си в нея.
Тарик се спусна пред мен толкова внезапно, че аз изкрещях, спънах се назад и паднах по задник, докато над мен се извисяваше твърде красивото лице на това демонично дете.
– Упс – изохка той и сърцето ми застина при съблазнителния глас, който се разнесе от устните му.
– Сега говориш? – Измърморих, докато се изправях на крака, борейки се с ужаса, който присъствието му се опитваше да разпали в мен.
– Майка ми дава уроци по много неща – мърмореше той и когато отново погледнах към Лавиния, открих, че и тя, и Лайънъл ми се присмиват.
– Закъсняваш – изсъска Лайънъл, устните му се извиха назад, докато ме оглеждаше, а аз отметнах наметалото си, заобиколих Тарик и побързах да се приближа до него.
– Дойдох веднага щом ме повикаха, кралю мой – уверих го, като се поклоних ниско, докато забелязвах начина, по който стискаше задника на жена си. Откакто двамата бяха избягали на това място, те бяха неразделни, и двамата прозрачни като стъкло в опитите си да се вкопчат в силата на другия.
Лавиния все още беше нещо ужасно, но се беше променила, откакто Гуендалина Вега я беше свързала в собствените и сенки, прекъсвайки влиянието ѝ върху останалите. Беше все така красива, както преди, но онази дълбочина на силата, която някога се бе разпиляла в очите ѝ, бе изчезнала, бурното присъствие, което някога бе командвала, сега бе приглушено. Тя се нуждаеше от своя Крал на Акрукс повече от всякога и той също се нуждаеше от нея. Оттук и това съпружеско щастие.
– Е, не се бави сега. Имам нужда да погледнеш в бъдещето заради мен. На това място има сила, голяма и страшна сила, която сега принадлежи изцяло на нас. Дай ми да разбера дали е достатъчна – поиска Лайънъл и ме насочи към онази пропаст, където бурната енергия се мяташе яростно в отчаяния си опит да се освободи.
Но тя не можеше да се освободи. Сега тя беше роб. Дар, който двамата бяха откраднали и с който щяха да злоупотребяват, докато сметнат за нужно.
Преглътнах буцата в гърлото си, докато се приближавах към безкрайната капка пред тях, гледайки надолу в тъмнината, където сенките на Лавиния се виеха като яма от гадини.
Не можех да видя нещото, което бяха заключили в клетка в тези сенки, нямаше никакъв знак, който да подсказва какво е то или как е възможно да се случи. Но аз знаех. Нямаше нищо толкова ужасно на този или на онзи свят, което да може да се сравни с него.
Поех си дълго дъх и призовах дарбата си на Зрение, вдигнах ръка над тази голяма капка и се опитах да не помръдна. Вятърът отново заби през пропастта, заплашвайки да ме преобърне през ръба. Нямах никакво желание да се срещна с това, което ме очакваше в подножието на тази капка, освен по този начин.
Отначало Зрението не направи нищо повече от това да ми предложи няколко проблясъка на толкова несигурни фючърси, че не можех да определя дори една подробност, и дланите ми започнаха да се потят, когато Тарик закръжи по-близо до мен.
– Защо държим тази безполезна пешка толкова близо, татко? – Попита тихо Лавиния, въпреки че не се опита да скрие думите си от мен.
– Често се чудя за същото, любов моя – промълви Лайънъл и накара пулса ми да се ускори, докато натисках дарбата си, молейки я да ми предложи нещо, нещо, което би могло да им бъде от полза.
– Тарик е гладен – продължи Лавиния с онзи дребнав тон, а ръката ѝ се плъзна по гърдите на Лайънъл към разкрача му.
Затворих очи, за да изчистя съзнанието си от мисълта за това какво може да го убеди да ми направи, ако сега отново го подведа.
– Жаден – съгласи се Тарик, дъхът му се разля по ухото ми и аз се опитах да хленча, докато молех звездите да ме послушат само този шибан път.
Отначало нямаше нищо, едно празно, вечно нищо, което сякаш ми се подиграваше в нужда, и ме побиха тръпки, когато видях само смъртта в бъдещето си.
Но тогава, точно когато надеждата беше на път да ме изостави, стъпките на Тарик се преместиха от другата ми страна, като лъч светлина силата на звездите изригна в мен и устните ми започнаха да се движат, преди дори да успея да разбера думите.

„Силата на падналите се събуди,
алчността и славата пламтят като едно цяло.
Всички съдби висят на косъм,
докато пламъците се издигат от кухината,
Но Драконът все още може да просперира,
ако пътищата на врага бъдат осуетени.
Пазете се от онзи, чието име е Нокс,
и потърсете съкровищата на древния пръстен.
Използвайте откраднатото,
съюзете се със силата на своя създател.
Не всяка звездна светлина блести.“

Лавиния въздъхна развълнувано, когато силата на пророчеството ме освободи и аз увиснах в собствената си кожа, препъвайки се от ръба на пропастта.
– Звездите все още са благосклонни към мен – промърмори Лайънъл, ръката му се спусна на рамото ми, докато се усмихваше самодоволно, а аз кимнах, макар че тълкуването ми не беше толкова чисто.
– Драконът ще успее. – Той се ухили за себе си, докато двамата с Лавиния започнаха да разнищват думите ми, а аз се отдръпнах, кимвайки скромно.
Не бях съгласен с това, което според него звездите му обещаваха, но това нямаше значение. Той беше средство за постигане на целта и докато оставах в благоразположението му, ми предлагаше всичко, от което се нуждаех, за да провеждам експериментите си. Така че стоях там в мълчание, докато той изкривяваше думите, които звездите ми бяха предложили, в своите собствени проекти.
И се усмихнах, както винаги.

ЗАБЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Тази книга.
Тази. Ебати. Книгата.
Казвам ви сега, че бяхме на влакче в увеселителен парк, докато я пишехме. Спад, спад, спад, спад и… чакай, може би това всъщност беше едно много дълго спускане? Но имаше и онова време, когато Леон прегърна случаен череп, Уошър свиреше за живота си, Ксавие се качи на позорния колан, Макс се полюляваше на таралежите си, а Сет си направи непланирана трансплантация на зърна, така че имаше и много възходи!
Тя е звяр, това е сигурно. Започнахме с тази книга, знаейки, че тя ще бъде момичешка Бренда, но над 380 хил. думи надхвърлиха всичко, което можехме да очакваме – оттук и донякъде забързаните няколко седмици, които ни бяха необходими, за да я допишем. Но ето я, хитът на нашата колекция, а вие току-що се справихте с гърбицата ѝ, преминахте през полетата на смъртта и се гмурнахте от това, което бих искала да смятам за не чак толкова брутална скала.
Всичко, за което трябва да се притеснявате оттук нататък, е каквото и да планира Клайд (също така, ебаси, момчета, най-накрая срещнахте Клайд!!! Чакахме това малко яйце на съдбата от ГОДИНИ и той най-сетне пристигна в пълнотата на най-добрия си живот, готов да сее хаос и да причинява неописуеми зверства), фактът, че Лайънъл и Лавиния са замислили нещо малко зловещо, Тарик открива гласа си и обмисля кариера в операта на смъртта, близначките, които са заклещени в онази пещера на съдбата – което не беше вдъхновено, но ми напомни малко за онази среща между Моана и Мауи, с която синът ми всеки път настоява да започне този филм – „Искам да гледам Мауи, но не с нея на острова, искам да я видя от момента, в който я затворят в пещерата. – Той е момче след сърцето на майка си… Не че ще има удобна дупчица, през която близначките да избягат – в Солария никога нищо не е толкова лесно.
Но се отклонявам, говорихме за няколкото неща, които може би ви притесняват за книга 9. Така че предполагам, че трябва да подхвърлим бурното море на сегашните отношения на близначките, цената на връщането на Големия Д и постоянните предупреждения, които се носят над Ковънс. Така че не е много.
В малко по-сериозен план, щом сте стигнали дотук в тази поредица с нас, явно сте решили да се потопите с главата напред в извратените представи на нашите свръхактивни умове и не можем да изразим колко много означава за нас това, че сте го направили. Този живот беше мечта, за която никога не сме смеели да повярваме, че може да се превърне в реалност, но благодарение на всеки човек, който е рискувал с нас, влюбил се е в нашите морално покварени мъже, скочил е с краката напред в нашите светове на касапница и прищявка, оставил е бавните изгаряния да ви изядат живи, плакал е, буйствал е, крещял е и е обичал заедно с нас, ние някак си сме се озовали в това прекрасно положение и никога не можем да изразим достатъчно благодарността си към вас за това.
Писането на тази книга и на тези герои изрязваше парчета от душите ни с всяка дума и можем само да се надяваме, че ще се наслаждавате да ги поглъщате точно толкова, колкото ние се наслаждаваме да се къпем в сълзите ви.

Назад към част 109