ГЕЙБРИЪЛ
Натъквах се на силата на Зрението отново и отново, търсейки своя тъмен ангел с всичко, което притежавах. Но ако Кинг я имаше, той използваше някаква сила, за да я скрие от мен, и нищо, което правех, не можеше да я пробие.
Да я търся беше като да се провирам през безкраен черен тунел, а ръцете ми се лутаха сляпо в мрака. Но тя беше там, някъде в далечния му край, присъствието ѝ ме зовеше по начин, който ме караше да изпитвам шибана болка. Това беше най-ужасното мъчение.
– Гейбриъл – изръмжа Райдър, а ръката му се стовари силно върху рамото ми, докато аз помръдвах от транса си. – Нещо?
– Не, нищо – въздъхнах, мразейки себе си за този провал. Бях я подвел. Разочаровах всички.
Намирахме се в една от празните класни стаи в Зала Алтаир, а в кампуса все още цареше хаос. Войната беше приключила и професорите бързаха да възстановят реда след битката.
Леон беше избягал да претърси тунелите под Плачещия кладенец, но интуицията ми подсказваше, че няма да намери Елис там. Тя беше изчезнала и сега беше някъде толкова далеч, че просто не можех да я хвана. Агонията, която ми причиняваше, беше непоносима. И знаех, че ако скоро не намеря следа от нея, ще си изгубя ума.
Малката утеха, която можех да приема, беше усещането за нея в краищата на моята дарба която ми казваше, че тя все още е жива. И се молех на всяка звезда в небесата това да остане така. Защото, ако Кинг се опита да я открадне от този свят, в Солария нямаше сила, която да спаси това копеле от гнева ми.
Атласът ми извъня и аз го извадих от джоба си, като намерих съобщение в груповия чат, който Леон беше направил за нас, за да можем да поддържаме връзка, ако я намерим.
Данте:
Някакви новини?
Трябваше да се прибере у дома със семейството си и да се погрижи братовчедка му Розали да бъде обгрижвана от професионален лечител, който работеше за Оскура. Видях го как се пречупи, разкъсан в две посоки, когато Розали ни каза за Елис. Но всички ние го бяхме принудили да замине с Розали. Той щеше да се върне достатъчно скоро и вече беше изпратил половината си семейство да претърси града за нашето момиче.
Между Оскурите, моите видения, нейния Елисейски партньор, който отчаяно я издирваше, и най-страшния базилиск, който бродеше из земята и беше готов да убие всекиго за местоположението ѝ, със сигурност щяхме да я намерим. Само четиримата щяхме да разкъсаме целия свят, за да си я върнем, знаех това. Просто не знаех къде да направя първата стъпка.
Колкото и нова и несигурна да беше тази връзка между Данте, Леон, Райдър и мен, имаше едно нещо, за което им имах доверие тези дни. И това беше да направят всичко, което е по силите им, за да спасят Елис. Бях свидетел на това колко далеч бяха стигнали за нея в миналото, а тъмнината в очите им ми подсказваше, че са готови да стигнат и по-далеч от това. Всъщност не ми се струваше, че има нещо, което четиримата не бихме направили, за да я върнем в прегръдките си.
Отговорих на груповия чат, че нямам новини, и Леон също изпрати отговор.
Леон:
Тя не е в тунелите. Отивам към Желязната гора.
Въздъхнах, без да имам сърце да му кажа да спре да търси в кампуса.
Защото знаех, че тя не е тук. Не беше нещо осезаемо, което можех да видя; беше просто усещане. Но такова, което беше неразривно свързано с дарбите ми.
– Къде да отида? – Поиска от мен Райдър, а раменете му се напрегнаха. – Дай ми посока, насочи ме към шибаняка, който я отвлече, Гейбриъл.
– Не мога. – Хванах ръката му. – Не мога да ги видя.
В дълбоките му зелени очи се надигна отчаяние, а челюстта му затрепери от нуждата за насилие. Ако можех, щях да му я доставя на мига и щях да съм точно до него, за да накарам Кинг да си плати, когато хване шибаняка. Но това нямаше да се получи.
– Трябва да отида до Черната карта – реших аз. – Това е единственият начин, за който се сещам, за да се доближа до Кинг. Все още съм в редиците им, те не знаят, че съм техен враг. Може би скоро ще ме призоват.
Райдър кимна твърдо, а веждите му се сключиха рязко.
Вратата внезапно се отвори с трясък, което ни накара да се обърнем към нея, и Брайс влезе с няколко подсмихващи се лунара зад гърба си. Той прокара ръка през черната си коса, като огледа мен и Райдър с подозрение в погледа си.
Райдър се извърна към него с ръце в юмруци и сковани рамене, докато той разпускаше заглушителния балон около нас.
– Какво, по дяволите, искаш? – Избухна той.
Очите на Брайс се преместиха от мен към Райдър, след което той навлажни устни.
– Нашият народ се нуждае от своя крал – каза той рязко.
– Значи си ме изместил като плъх, нали, Брас? – Изсъска смъртоносно Райдър с дрънкане, което отекваше в гърдите му.
– Всички те търсят – защити се Брайс. – Не съм само аз. И името ми е Брай…
– Ще дойда при теб, когато съм готов! – Излая Райдър и задниците се размърдаха, но не побягнаха.
Нещо в очите им накара кожата ми да настръхне неспокойно и горната ми устна се отлепи назад, когато Зрението трепна в краищата на съзнанието ми, предлагайки ми видение. Оставих се да изпадна в него, докато Райдър се нахвърляше върху тях, и се озовах пред очите на армия от лунари, които влачеха Райдър към сърцето им, разкъсвайки ризата от гърба му, докато един огнен елементал изгаряше лунния герб на луната с назъбено острие точно под ключицата му.
Гърлото ми се стегна, когато тълпата се приближи с убийство в очите, макар че не можех да разпозная никого от тях, лицата им бяха сенчести и неясни. Видението ме изплю обратно и открих, че Брайс и приятелите му ги няма, а Райдър ме гледа с надежда в погледа.
– Видя ли я? – Поиска той, но аз поклатих глава, несигурен дали да му кажа какво съм видял, или не. Но това беше само едно от многото възможни бъдещето пред нас, а точно сега имахме нещо по-належащо, върху което да се съсредоточим.
– Майната му – изплю той. – Трябва да говоря с Братството. Ще ги накарам да претърсят територията ни в града.
– Райдър. – Хванах ръката му, преди да успее да си тръгне, сърцето ми биеше бясно, докато снижавах гласа си. – Не съм сигурен, че вече можеш да се довериш на хората си.
Очите му потъмняха до смола.
– Никога не съм се доверявал на хората си, Голяма птицо. Аз просто ги управлявам. До края на нощта те отново ще се подчинят.
Кимнах и един поглед към Зрението казваше, че бъдещето е възможно. Не го грозеше непосредствена опасност, но останах с възел в стомаха, когато той излезе през вратата. Лунарите бяха бомба със закъснител, която чакаше да избухне и аз щях да направя всичко възможно, за да се уверя, че Райдър няма да е жертва, когато тя неизбежно избухне. Но нямаше какво да направя в тази секунда.
Нахвърлих нов балон за заглушаване около себе си и набрах Бил, докато излизах от стаята, насочвайки се по коридора с бясна скорост.
– Здравей, момче – отвърна Бил. – Всичко наред ли е?
– Не – изръмжах аз, като набързо обясних какво се беше случило. – Тази вечер в академията имаше голям бой. Феликс Оскура дойде, за да се опита да убие Данте, и нещата станаха доста напрегнати.
– По дяволите, в безопасност ли си? Защо не ми се обади? – Чух го да запалва цигара и сърцето ми се сви от притеснението в гласа му.
– Бях зает да защитавам един буреносен дракон – въздъхнах, а той си пое дъх.
– Сега работиш с Данте Оскура? Той ли спечели тогава?
– Нещо такова. И да, Данте спечели, Феликс е мъртъв. Но аз не мога да навлизам във всичко това точно сега – промълвих и побързах да продължа. – Слушай, имам нужда от твоята помощ. Елис е изчезнала. Черната карта я държи и не мога да видя къде са я отвели. Има ли някой, когото познаваш и който може да има някаква информация?
Бил имаше най-мръсните контакти от работата си като частен детектив. Беше стиснал за гърлото почти всички нископоставени мръсници в града, за да получи информация за различни задачи. Използваше дарбите си на циклоп, за да изтръгва спомени от главите им, караше ги да забравят всичко за инвазията, а после ги оставяше да мислят, че е най-добрият им приятел. Ебати гения, ако питате мен.
– Да… има няколко копелета, които мога да попитам. Сигурен ли си обаче, че искаш да го направиш, момче? Сега тя си има Елисейски партньор, който трябва да и спаси задника, това не е твоя отговорност. – Стиснах челюст при споменаването на Елисейския партньор. – Добре – въздъхна той, сякаш не искаше да се съгласи, но никога не ме беше подвеждал и знаеше, че щом реша нещо, няма връщане назад.
С изключение на Елис. Бях променил мнението си за нея. Бях се опитал да я изгоня насила, бях се държал с нея като с гад и бях почернил душата си още малко, докато се изкарвах езичник. И може би бях, но сега бях нейният езичник.
Винаги щях да бъда. Беше ми писано да я обичам, независимо дали звездите го казват, или не, и дори някъде там по света да ме чакаше Елисейски партньор, нищо не можеше да ме изкуши от Елис. Тя беше моят малък ангел. И може би не бях нейната идеална половинка, не бях нейната втора половина или дори не бях нейната четвърт, но тя все още ме притежаваше. Всичко, което можеше да и дам, дори и да не и подхождаше напълно правилно.
– Обади ми се, ако чуеш нещо. – Свърших и прибрах атласа си, изтичах през предния изход на Алтаир и оставих крилата си да се разтворят от гърба ми.
Излетях към общежитията на „Вега“, като се взирах в опустошенията на кампуса – огромни дупки, взривени в земята, все още горящи участъци от гората.
Учениците бяха подредени пред общежитията и преброени от преподавателите, затова направих бързо заклинание за илюзия, за да се скрия, като накарах тялото ми да се слее с тъмните облаци над него. Потърсих някой от Черната карта сред тълпата, но не успях да го видя и като се спуснах да се покатеря на върха на покрива на общежитията на Вега, седнах на ръба и зачаках да ме извикат. Защото Кралят със сигурност щеше да събере последователите си съвсем скоро. А дотогава щях да владея Зрението с всички сили, за да се опитам да намеря момичето, в което бях толкова опасно влюбен, че знаех с абсолютна сигурност, че загубата ѝ ще бъде смъртта ми.
Назад към част 1 Напред към част 3