***
На следващата сутрин тя се събуди и се изкъпа енергично, чувствайки се странно, сякаш цялата предишна нощ е била безумен сън. И не просто, че и се струваше далечен и доста труден за вярване в студената утринна светлина – всъщност и се струваше, че е бил плод на въображението и.
Но след като излезе от горещия душ и се облече в подходяща рокля, тя провери мобилния си телефон и откри неговия текст от снощи.
Беше я поканил в „Кактус“. Всичко това беше реално, независимо колко странно и невъзможно изглеждаше на следващия ден.
До момента, в който Кенеди влезе в офиса, беше успяла да се развихри в почти безумно очакване да види Истън отново. Чудеше се какво ли ще и каже, когато я види? Дали случилото се снощи ще успее да проникне в професионалните им отношения?
Трябваше да признае, че докато влизаше в офиса, тайно се надяваше да се намеси. Не искаше да се преструва на колежка, на подчинена, когато между тях имаше толкова много повече.
Кенеди искаше Истън да я заведе в кабинета си и да затвори вратата, да вдигне роклята ѝ и да направи това, което беше направил предната вечер.
Но щом влезе в офиса, тя видя, че Истън е в кабинета си със затворена врата. Тя чуваше гласа му, сякаш говореше по телефона, но думите му бяха приглушени.
Сърцето ѝ малко се сви, макар да знаеше, че затварянето на вратата не означава нищо.
Тогава защо има чувството, че означава толкова много?
Защото – помисли си тя, докато приготвяше кафе за себе си, а после и чаша за него, за всеки случай – всичко, което Истън правеше, означаваше нещо.
Затворената врата на офиса беше символична. Беше нов ден. Снощи си беше снощи и той щеше да се преструва, че нищо не се е случило между тях.
Кенеди все пак се опита да поддържа доброто си настроение. Миналата нощ се беше случила и тя можеше да се придържа към това. Миналата нощ беше страшна, магическа и луда и тя за първи път изпита Истън като любовник.
Беше повече, отколкото изобщо си беше представяла, че може да бъде.
Сигурно се беше унесла в спомените си за всичко това, дотолкова, че не чу как гласът на Истън замлъкна, не чу как той отвори вратата на кабинета.
– Какво правиш? – Обади се гласът му зад гърба ѝ.
Тя стоеше неподвижна като статуя до кафеварката, потънала в сънищата си. Бузите ѝ почервеняха, когато се обърна и го видя в цялата му мъжка деловитост. Носеше светлосив костюм, който почти блестеше, и беше ушит така, че да приляга идеално на широките му рамене и да се стеснява към тънката му талия. Лилавата му вратовръзка допълваше костюма с елегантен цвят, а очите му изглеждаха още по-удивително наситени в тази обстановка.
– О, приготвях кафе – каза тя, опитвайки се да се усмихне, въпреки че изведнъж гърлото ѝ се оказа с размерите на сламка. Той буквално накара коленете ѝ да се разтресат.
Истън кимна рязко.
– Благодаря. – Той пристъпи напред и протегна ръка, а Кенеди бързо грабна чашата, която беше приготвила за него, и я постави в протегнатата му длан.
Пръстите им се докоснаха за кратко, което предизвика пеперуди в стомаха ѝ – приятно, но и предизвикващо тревога усещане.
Истън задържа чашата и я погледна любопитно.
– Добре ли си? Имаш странно изражение на лицето си в момента.
– Да?
– Да, имаш.
– Съжалявам, просто съм малко… не знам. – Тя сви рамене. – Уморена.
– О? – Повдигна вежди към нея той. – Защо толкова уморена? Прави ли нещо забавно снощи?
Тя отвори уста, за да каже, че е излизала с него, но после я затвори. Бяха в офиса и той вероятно искаше да се престори, че между тях не се случва нищо необичайно. Накрая тя просто се засмя с фалшива лекота.
– Четох една много хубава книга, не можех да спя до късно.
– Хм – отвърна Истън. – Сигурно някоя от онези, които вие, дамите, винаги четете.
– В известен смисъл – каза тя. – Това е наистина гореща история.
Истън получи странен, гладен блясък в очите си.
– Обзалагам се. Може би ще ми я разкажеш някой път.
– Разбира се – каза тя, изпитвайки тръпка от този изпълнен с намеци разговор. – Мога да ти покажа.
– Да ми покажеш тази книга?
– Да ти покажа какво я прави толкова гореща.
Той се усмихна и след това поклати глава.
– Както кажеш, Кенеди. – Обърна се и тръгна обратно към бюрото си. – Имам телефонен разговор с Ред, така че не ме безпокойте – обади се през рамо и затвори вратата след себе си.
Кенеди се взираше във вратата, а празната болка изпълваше стомаха ѝ.
Какво правя?
Защо не можем просто да бъдем нормални? Защо не мога да се откажа от тази глупава работа на асистент и просто да започна да се срещам с Истън като обикновено момиче? Нима не съм достойна за това?
Но тя знаеше отговора. Истината беше, че Истън всъщност не искаше нормално момиче, нормална връзка. Затова ходеше в онзи странен клуб „Инфинити“, затова прекарваше времето си в малки стаички, където връзваше жени, завързваше им очите и каквото още обичаше да прави.
Ако искаш той да е някакъв типичен мъж, който те води на кино и те запознава с родителите си, ще останеш много разочарована. Ако искаш това, трябва да отидеш, да намериш Блейк и да му кажеш, че се интересуваш. Защото Истън никога няма да бъде такъв тип момче.
Болеше я, но Кенеди знаеше, че дълбоко в себе си, въпреки начина, по който понякога я караше да се чувства, тя също не искаше такъв тип връзка.
Назад към част 7 Напред към част 9