РАЙДЪР
Бях на път да тръгна нагоре по хълма със стомана в сърцето, решението ми беше твърдо взето. Но Гейбриъл се приземи пред мен, притисна ме назад, а погледът му беше напрегнат. Бяхме се скрили в група дървета, но някои от вълците на Феликс обикаляха периметъра и щяха да ни открият, ако останем тук твърде дълго.
– Не така – изръмжа той, явно виждайки, че смятам да вляза там с всички оръжия. Оправих колана на анцуга си, без да казвам нищо. – Има и друг начин и ти го знаеш.
Поех си дъх, усещайки, че времето ни изтича. Феликс нямаше да остане там горе завинаги, така че трябваше да се движим. Но умът ми се хвана за другата, по-изтънчена възможност, до която се домогваше Гейбриъл, и аз кимнах бавно в знак на съгласие.
– Ти си единственият му шанс – издиша сериозно той, хващайки ръката ми. – Не мога да видя какъв избор ще направиш, но знам какво ще ти струва, ако направиш грешния.
Преглътнах топката в гърлото си и кимнах твърдо. Бях взел решението си, нямаше да се разколебая.
– Отдалечи се – изръмжах аз и веждите на Гейбриъл се свъсиха.
– Не пречи на Феликс преди третата светкавица в небето. – Гейбриъл се отдръпна и аз усетих в него болка, която беше предупреждение за това колко зле може да се развие това. Нищо не беше определено като камък. Но сега имаше шанс да убием Феликс Оскура. И аз трябваше да заложа живота си на него.
Излязох от дърветата и се запътих нагоре по хълма с план, който се въртеше в главата ми, и със сърце, което се разбиваше в гърдите ми. Вълците на Феликс изреваха, когато ме забелязаха да идвам, и аз забавих крачка, челюстта ми се закова, а погледът ми се спря на Ад, който стоеше пред Феликс, готов да умре, по дяволите. Бях почувствал болката на Елис, когато тя обмисляше смъртта му. Знаех, че сърцето ѝ е не по-малко важно от моето. Но това не променяше годините на омраза помежду ни, бушуващата вражда между нашите банди протичаше по-дълбоко в мен, отколкото в душата ми. Тя беше това, което бях. Единственото нещо, което знаех.
– Феликс! – Изръмжах и задникът на Оскура ме погледна с намръщен поглед. Вълците му изръмжаха срещу мен, докато се приближавах, а аз държах ръцете си отстрани, показвайки, че не съм заплаха, докато Феликс решаваше дали да пусне глутницата си срещу мен. – Ще убиеш Инферно, без да ми предложиш място на първия ред?!
Феликс ме изгледа с насмешка на устните си. Усещах как членовете на Братството ме наблюдават откъм основата на хълма и знаех какво рискувам, като правя това. Но решението ми беше окончателно.
Една-единствена светкавица възпламени облаците в наситено електрическо синьо далеч горе и аз тихо я забелязах.
– Оставете го да мине – нареди Феликс и вълците му се отделиха за мен, все още ръмжейки, докато се движех през редиците им и насочих поглед към чичото на Данте.
Розали беше коленичила пред него. Знаех, че е тя, само по външния вид. Все пак виждах в нея повече от Данте, отколкото от баща ѝ. Огънят в очите ѝ беше изцяло алфа, дори и да беше само непробудено момиче. Но можех да видя силата в нея, която се криеше под повърхността и чакаше да избухне, когато настъпи моментът. Точно както някога беше и моята.
Ръката на Феликс беше увита в косата ѝ и аз вдишах дълбоко, когато усетих как болката се претърколи от тялото ѝ в моето. Физическите рани, които покриваха плътта ѝ, не бяха нищо в сравнение с душевната болка, която се разнасяше из съзнанието ѝ. Можех да усетя вкуса на мъчението върху нея и това породи в мен дълбоко първично чувство на защита. Защото вкусът на нейната болка беше точно като моята.
Вдигнах очи от нея към Данте и горната му устна се отлепи назад, докато се взираше в чичо си. Усетих как той свали въздушния щит около тялото си, разкривайки се в ясен знак на капитулация.
– Освободи я, Феликс. Казах, че можеш да ме вземеш, но не и докато тя не се отдалечи оттук.
Не можех да отрека сантиметъра уважение, който придобих към него за това, че предложи живота си вместо този на братовчедка си. Можех да видя примирението в очите му, докато приемаше, че това действие ще се равнява на смъртта му. И усетих изгарящата болка на Розали, докато тя му крещеше да бяга. Феликс хвърли заглушителен балон около нея, държейки се така, сякаш я нямаше, докато тя бясно се мяташе срещу хватката му.
– Не ти решаваш задачите в момента, малки нипоте – мърмореше Феликс, погледът му се премести върху мен и студените му очи обходиха лицето ми. – И така, Лунният крал е дошъл да гледа как врагът му умира, така ли? – Мърмореше той. – Веднъж поисках смъртта му от теб и сега ти изгуби шанса си. Затова с удоволствие ще те оставя да гледаш как той пада от моите ръце вместо от твоите и ще можеш да видиш кой наистина е достатъчно силен, за да победи Буреносния дракон.
– Мъртвият си е мъртъв, така или иначе не ме интересува – изсъсках, като се преместих да застана зад Данте. Той ме погледна през рамо, като оголи зъбите си в ръмжене.
– И въпреки това разряза Мариела парче по парче – съскаше Феликс, а острите му очи ми казваха, че няма да ме остави да си тръгна от този хълм с живота си.
– Смъртта на Мариела беше лична – изръмжах аз. – А за Инферно да умре от твоите ръце е най-оскърбителната смърт, която може да му бъде предложена.
– Щастлив си, че този предател ще ме убие ли, Райдър? – Изръмжа Данте с ярост в очите. – Мислех, че си достоен враг, но сега виждам какъв си в действителност.
– И какво е то? – Изплюх се.
– НеФея – изръмжа той с презрение и над мен в облаците отново проблеснаха мълнии.
Втурнах се към Данте, като забих юмрук в челюстта му и той падна на земята с ръмжене от ярост. Феликс се засмя мрачно и глутницата му се присъедини към него, когато се хвърлих отгоре му, обвих ръце около гърлото му и стиснах здраво. Данте захвърли собствените си яростни юмруци и успя да се претърколи, така че да е отгоре ми. Електричество пламна в сърцевината ми, пулсът ми се разтресе от ритъм, когато той почти затвори шибаното ми сърце.
Изхвърлих го от себе си отново с вик на гняв и забих жестоки юмруци в лицето му, докато смехът около нас се превърна във вик на възбуда.
Удрях го, докато не бликна кръв, а Феликс се вайкаше като шибан пес, докато гледаше как се бием в калта. Улових погледа на Данте и се опитах да сваля бариерите му, за да пусна хипнозата си, но той ме затвори, продължавайки да се бори по-силно. Ебати майката.
Претърколихме се отново, така че той беше отгоре, удряйки главата ми в мократа земя, докато отново улавях погледа му и се опитвах да си пробия път в главата му. Бръчка сбърчи веждите му и измина безкраен миг, преди да ме допусне под защитата си, а в очите му пламна надежда. Задъхах се, когато хватката му се затегна около гърлото ми, изричайки думи в съзнанието му, които само той можеше да чуе чрез дара на моя орден.
– Удари вълците зад Феликс по мой сигнал.
Освободих го от хипнозата също толкова бързо, а той продължи да блъска с юмруци в мен, което ме накара да не съм сигурен дали е разбрал заповедта ми, дали изобщо ще я изпълни. Но ако не го направеше, шансът ми да убия Феликс беше прецакан.
– Достатъчно, достатъчно – извика Феликс и запляска, докато пускаше поредния си смях. – Застани пред мен, нипоте. Изправи се пред смъртта си като истинска фея, за каквато се представяш.
Отблъснах Данте от себе си и той се изправи, окървавен и пребит, докато се движеше пред Феликс.
– Пусни я първо – изръмжа Данте и Феликс запрати Розали в калта до мен. Тя изкрещя от болка, когато раните ѝ бяха разкъсани, а аз усетих как всичко това се вряза в центъра ми. Майната му.
– Ето, малък нипоте. Когато ти си мъртъв, тя ще бъде свободна – закле се Феликс.
Розали се опита да се изправи на крака и видях дивото в очите ѝ, докато оголваше зъби към Феликс, а в погледа ѝ се четеше безумно решение. Завъртях с пръст към глезените ѝ, завързах ги така, че тя се спъна и падна обратно в калта, което послужи за радост от глутницата на Феликс и за мрънкане от нейна страна. Но не можех да я оставя да се намеси в това, не и когато смъртта на Феликс висеше толкова деликатно в ръцете на съдбата.
Изтласках се на крака, покрит с мръсотия и кръв, докато се приближавах към Феликс, усещайки как въздушният щит купол около него е близо и го защитава.
Едно момиче сред Вълците зад него го държеше на място, с изпънати пръсти, докато го владееше, а аз се борех с усмивката от неспособността ѝ да хвърля достатъчно фино, за да не я забележа още в момента, в който се появих тук.
Феликс създаде в ръката си назъбен леден меч, достатъчно голям, за да бъде шибано театрален, но предполагах, че иска цялата му глутница и враговете му да видят как се търкаля главата на алфата на Оскура.
– Оскура! – Извика Феликс. – Гледайте как новият крал убива стария! – Той вдигна меча високо над главата си и Данте се изправи пред смъртта си, без дори да трепне страх в чертите му, което означаваше, че се доверява изцяло на мен. Това само по себе си беше много за преработване.
Движех ръката си в най-фините хвърляния, докато чаках последната мълния в небето, като влагах собствената си вяра в предсказанията на Гейбриъл и се надявах отвъд надеждата, че не съм я пропуснал досега, докато се биехме.
Феликс вдигна острието обратно и гръбнакът на Данте се изправи, докато го чакаше да замахне. Светът сякаш бе затаил дъх, а сърцето ми биеше неистова мелодия, докато гледах, чаках.
Цялото небе се озари от огромна паяжина от светкавици, които облякоха целия хълм във виолетово, докато в същия миг се разнесе гръм.
– Сега! – Изръмжах и небето сякаш падна, когато три огромни мълнии се забиха във феята на Феликс стояща зад него, изпържвайки момичето, което държеше въздушния щит.
В същия миг разрязах земята под краката на Данте, така че той се свлече в тъмнината точно когато Феликс замахна с острието, острието проряза въздуха толкова близо до главата му, че се кълна, че няколко тъмни косъма трепнаха на вятъра в момента, в който изчезна.
Ревът на Леон бе последван от писъци на страх, докато той проправяше път нагоре по хълма. Елис се стрелна през всички толкова бързо, че беше просто размазана, и за миг вече държеше Розали в ръцете си и се спускаше обратно по хълма – всичко това в рамките на по-малко от три секунди. Гейбриъл прелетя над главите ни, като сечеше враговете ни с дървени и ледени копия, а мълниите го осветяваха като ангел на смъртта.
Феликс изкрещя от ярост, докато аз се впуснах в действие, изтегляйки земята от самото дъно на ямата, в която се намираше Данте, докато Феликс хвърляше назъбени ледени ноживе в моя посока. Не успях да се защитя навреме, съсредоточих се върху Ад, докато го изстрелвах от ямата на стълб от пръст, който се извиваше директно към Феликс. В последния момент вдигнах ръка, поемайки основната част от ледените отломки в нея, докато една се заби в рамото ми, а една се заби в бедрото ми. Болката се пръсна по тялото ми, но не беше достатъчна, за да ме спре. Хвърлих Данте към чичо му с всяка последна частица от силата си и Кралят на Оскура се блъсна в него, поваляйки го на земята, изтръгна меча от ръцете му и се издигна над него.
– Не – почакай! – Изкрещя Феликс уплашено, а паниката се изписа на изветрелите му черти, докато се изправяше на колене.
Вълците нададоха вой, докато Феликс викаше за помощ и ги молеше да му се притекат на помощ. Но никой от тях не се приближи, увлечени в собствените си битки с лунарите, бягащи или просто притихнали от съдбата, която сполетя техния така наречен крал.
– A morte! – Изръмжа Данте като звяр, докато размахваше меча в смъртоносна дъга.
– Не! Моля… – Виковете на Феликс бяха прекъснати, когато племенникът му го обезглави с един-единствен яростен удар, от който кръвта се разля на полумесец около него.
Главата на Феликс падна на земята, а безжизнените му очи бяха пълни с шок и неприемане на съдбата му.
Звездите сякаш засияха по-ярко в този момент, огряха гърба ми като слънце, а топлината им сякаш достигаше до вътрешността ми и хранеше душата ми.
Коварните вълци на Феликс се разпръснаха като мравки, докато Данте докара светкавична буря върху целия склон на хълма. Много от тях бяха изпепелени на място, а други бяха преследвани от гладния Лъв, който се втурна след тях в тъмнината.
Издърпах ледените отломки от плътта си, пирувайки с болката, докато не натрупах достатъчно магия, за да излекувам раните, които оставиха след себе си. А когато вдигнах поглед, Данте беше пред мен, сложил ръка на рамото ми и ми кимна в знак на благодарност за стореното. Звездите прошепнаха в ушите ми думи, които не разбирах. Но бях сигурен, че и той ги чува. И каквото и да означаваха те, бях сигурен, че означаваха, че всичко се е променило.
Не казах нищо, както и Данте, но целият свят се беше променил. Небесата гледаха. Но звездите не бяха единствените, които гледаха в тази посока. Членовете на Братството гледаха нагоре по хълма към мен и заклетия ми враг и гърлото ми се стегна, когато ги погледнах обратно.
Бяха ме видели да работя с Данте Оскура. И щяха да ме накарат да отговарям за това.
Назад към част 43 Напред към част 45