***
Скарлет беше замислена по време на пътуването с такси до апартамента си.
Беше забавно как срещата с баща ѝ не беше преминала по начина, по който си беше представяла. Беше се надявала на отговори и извинения, а в действителност той беше просто един обикновен човек, който изглежда не осъзнаваше какво е направил и дори защо го е направил.
И също така осъзнаваше, че нищо от това, което би могъл да каже, никога няма да промени случилото се с нея. Никакво извинение нямаше да премахне болката, която беше изпитала, самотата, вината, нищо нямаше да накара тези години да се върнат назад.
Това, което беше станало, си беше станало и нямаше как да се промени.
Но това, че можеше да седи срещу него и да разговаря, беше направило нещо, което не можеше да разбере. Сякаш миналото не се беше променило, но настоящето ѝ изведнъж се беше превърнало в твърдо съществуване.
Тя наистина беше доста готин човек. По някакъв начин, въпреки всичко, през което беше преминала – или може би заради него – Скарлет сега беше човек, който си струваше да бъде опознат.
И това ѝ харесваше.
Таксито спря пред сградата ѝ и тя плати. Когато излезе, видя сенчеста фигура, която стоеше близо до вратата ѝ, и почти изкрещя.
Това беше синът на Терънс, който идваше да я убие.
Само че това не беше той. Когато фигурата влезе в светлината на уличната лампа, тя видя, че това всъщност е Брайсън.
– Къде беше? – Каза той обвинително.
– Не е твоя работа. – Сърцето ѝ вече се блъскаше в гърдите ѝ.
– Мисля, че е моя работа. Имахме планове, Скарлет, а ти просто ги отмени без никакво обяснение.
– Не ти дължа обяснение, Брайсън. А сега ме остави на мира. – Тя се опита да мине покрай него, но той я хвана за ръката.
– Скарлет…
– Не ме докосвай. – Тя дръпна ръката си. – Кой, по дяволите, си мислиш, че си?
– Аз съм шефът ти, това е, и изисквам обяснение.
Скарлет не можа да се сдържи да не се засмее на това. Беше абсурдно и дори Брайсън го знаеше.
Тя видя как бузите му се зачервяват дори в полумрака.
– Излязох, за да се срещна с баща си, разбира се? Това успокоява ли те сега?
Той скръсти ръце и погледна надолу към улицата.
– Съжалявам, знам, че това не е моя работа. Просто бях много разочарован, че си отменила срещата ни. Исках да те видя и да поговоря с теб.
Тя мразеше, че той прави това с нея точно сега. Защото истината беше, че тя го желаеше точно толкова силно, колкото и преди. Но той беше съсипал всичко и за двамата с постоянните си колебания и нерешителност. Тя не можеше да му се довери и отказваше да се остави на милостта на капризите му.
– Брайсън, аз също съжалявам. – Тя облиза устните си и преглътна. – Беше наистина хубаво, това, което имахме. Беше хубаво, докато траеше.
Той я погледна с болезнени очи, сякаш тя току-що го беше пробола с нож.
– Но аз мога да обясня – каза и той. – Виждаш ли, когато Елайза се разболя, обвинявах себе си. Чувствах, че това е моя грешка – че трябваше да бъда до нея. Мислех, че всичко ще бъде по-лесно, ако опростя нещата и ги разделя на части и не позволя на емоциите си да ми пречат отново.
Скарлет докосна леко ръката му.
– Брайсън, просто вече не ме интересуват твоите оправдания.
Погледът му помръкна.
– Да, виждам това.
– Знаеш ли, простият факт е, че когато нещата станаха трудни, ти изчезна. А сега, когато всички обичат филма ти и си на върха на света, отново искаш да ме върнеш. Но аз заслужавам нещо по-добро от това. Вече го знам.
– Ти заслужаваш всичко – каза той, а гласът му се задави.
– Благодаря ти, че го каза.
Тя отиде до вратата и я отвори. Когато се обърна за миг, видя, че той все още я гледа. Ако беше извикал след нея, може би щеше да е твърде слаба, за да се съпротивлява. Можеше да го пусне да влезе, а той да е твърде близо, за да се съпротивлява.
Но той не извика, или поне тя не го чу.
И тогава тя се изгуби от погледа, а той беше извън обсега.
***
На следващата сутрин Скарлет получи обаждане от Никол.
За щастие тя отговори на него, докато вървеше към гарата.
– Здравей, Никол!
– Слушай, знам, че е безумно в последния момент, но моминското парти за Кали е преместено за този четвъртък вечер.
– Какво? – Каза Скарлет. – Това наистина е в последния момент. Не си се шегувала.
– Знам. Очевидно Кали и Хънтър са решили просто да продължат и да се оженят този уикенд.
– Уау. Как така?
– Никой не знае. Поне аз не знам. Не съм се свързвала директно с Кали, но Хънтър и Ред говориха и Ред просто каза, че са решили, че искат да се оженят и им е писнало да чакат и да се занимават с главоболията около планирането.
– Така че сега ще направим празненството в четвъртък вечерта при теб?
– Да. Тъй като е толкова внезапно, няма да е толкова голямо или пищно, както беше планирано първоначално. Ще бъдат само няколко момичета: ти, аз, Даниела, Лидия, Кали и майката на Кали.
– Каза ли вече на Лидия за това?
– Да. Тя изглеждаше много развълнувана – почти прекалено развълнувана, по странен начин.
– Е, тя е малко странна.
– Познаваш ли добре Лидия?
– Ум… не съвсем. Но предполагам, че тя трябва да е там.
Никол изглеждаше объркана от това, което Скарлет искаше да каже за Лидия, затова просто продължи разговора.
– Както и да е, наистина се радвам, че все още можеш да дойдеш, Скарлет. Надявам се, че Кали ще се зарадва, че съм организирала това заради нея, и ще види колко много ме е грижа за нея.
– Мисля, че тя определено ще види това. Идеята е много мила. Трябва ли да донеса нещо?
– Ще има храна, така че трябва да донесеш само себе си и подарък.
– Идеално! – Скарлет се усмихваше, докато вървеше към влака. Вече беше почти там. – Хънтър знае ли за партито или и той е в неведение?
– О, той знае. Всъщност той, Ред и Кейн също планират нещо като мъжка вечер за четвъртък. Мъжете, те винаги трябва да се опитват да се конкурират с нас, нали? – Засмя се Никол.
Скарлет почувства болка. Ако нещата се бяха развили по друг начин, Брайсън можеше да е част от тази група мъже, които излизат заедно, докато съпругите им се събират, за да отпразнуват предстоящия годеж.
Те се сбогуваха и затвориха, а усмивката на Скарлет избледня.
Изведнъж тя си представи Брайсън, който стоеше пред вратата на апартамента ѝ предишната вечер – образ толкова ярък, че сякаш го беше заснела.
Видя го как стои там и я чака да се обърне. И в съзнанието си тя си пожела да го направи – просто да се обърне и да отвори вратата. Да го пусне вътре. Преглътна гордостта си и пусна Брайсън да влезе, да го остави да я притисне до себе си още веднъж.
Чувстваше се толкова истинско, толкова истинска, че почти усещаше мириса му и вкуса на кожата му, докато си представяше как нежно целува бузата му.
А после всичко изчезна, както и той.
Скарлет беше просто едно момиче, което чакаше влака в града, и никой не идваше да я спаси.