ГЛАВА 1
Настоящето
На бюрото пред мен пада папка с документи.
– Имаш поща, кучко.
Спускам чашата с изпаряващо се кафе от устата си, а очите ми се стрелкат нагоре от лаптопа.
Темперанс „Темпер“ Дарлинг – кълна се в Бога, че това е името ѝ – моят бизнес партньор и най-добра приятелка, стои от другата страна на бюрото ми, а на лицето ѝ грее срамежлива усмивка.
Темпер се спуска на мястото срещу мен.
Свалям глезените си от бюрото и се протягам през него, за да доближа папката до себе си.
Тя кимва към папката.
– Това са лесни пари, момиче.
Всички те са лесни пари и тя знае това.
Очите ѝ се плъзгат из моя кабинет с размерите на шкаф, който е близнак на нейния.
– Колко предлага клиентът? – Питам, като отново качвам краката си на ръба на бюрото.
– Двайсет хиляди за една среща с целта – и вече знае кога и къде ще я прихванеш.
Свиквам. Наистина лесни пари.
– Време за среща с целта? – Питам.
– Осем тази вечер във Фламенкос. Това е луксозен ресторант, за твое сведение, така че… – погледът ѝ пада върху изтърканите ми ботуши, – не можеш да носиш това.
Извръщам очи.
– А и той ще бъде там с приятели.
И ето, че очаквах с нетърпение да се прибера сравнително рано.
– Знаеш ли какво иска клиентът? – Питам.
– Клиентката смята, че чичо ѝ, нашата цел, злоупотребява с настойничеството над майка си, нейната баба. Двамата ще се обърнат към съда по този въпрос; тя иска да си спести някои съдебни сметки и да получи признание направо от устата на коня.
Вече познатото вълнение кара кожата ми да започне да сияе. Това е шансът потенциално да помогна на една стара дама и да накажа най-лошия вид престъпник – такъв, който ловува собственото си семейство.
Темпер забелязва нажежената ми кожа, а погледът ѝ е прикован. Тя протяга ръка, преди да се сети за себе си. Дори тя не е имунизирана срещу блясъка ми.
Тя поклаща глава.
– Момиче, ти си извратена.
Това е честната Божия истина.
– Човек трябва да познава човек.
Тя подсмърча.
– Можеш да ме наричаш Злата вещица от Запада.
Но Темпер не е вещица. Тя е нещо много по-могъщо.
Тя проверява телефона си.
– По дяволите – казва тя, – с удоволствие бих останала да си поговорим, но моят извършител ще бъде в „Деливъри“ на Лука след по-малко от час, а при обедния трафик в Лос Анджелис… наистина не искам да бъда принудена да разделям 405 като Червено море. Подобно нещо изглежда подозрително. – Тя се изправя и прибира телефона си в джоба. – Кога ще се върне Илай?
Илай, ловецът на глави, който понякога работи за нас, а понякога за Полицията, свръхестествената полиция. Илай, който е и мое гадже.
– Съжалявам, Темпер, но той ще отсъства още една седмица. – Отпускам се малко, докато изричам думите.
Това е грешка, нали? Да се наслаждаваш на факта, че гаджето ти го няма и ти имаш време сама?
Сигурно е грешно и да намираш обичта му за задушаваща. Страхувам се какво означава това, особено защото изобщо не би трябвало да се срещаме.
Първото правило в книгата е да не се обвързваш с колеги. Една вечер на питиета след работа преди шест месеца и аз наруших това правило, сякаш никога не го е имало на първо място. И го наруших отново, и отново, и отново, и отново, докато не се озовах във връзка, която не бях сигурна, че изобщо искам.
– Уф – казва Темпер, а перушината ѝ леко подскача, докато накланя глава назад, а очите ѝ се стрелкат към небето. – Лошите момчета винаги обичат да разбъркват нещата, когато Илай го няма. – Тя се насочва към вратата и с един прощален поглед напуска кабинета ми.
Взирам се в папката за миг, после я вдигам.
Случаят не е нещо особено. В него няма нищо особено жестоко или трудно. Нищо, което да ме накара да посегна към „Джони Уокър“, който държа в едно от чекмеджетата на бюрото си. Все пак установявам, че искам, че ръката ме сърби да извадя бутилката от него.
Твърде много лоши хора на този свят.
Очите ми се стрелкат към ониксовите мъниста, които се увиват около лявата ми ръка, докато барабаня с пръсти по масата. Мънистата сякаш поглъщат светлината, вместо да я пречупват.
Твърде много лоши хора и твърде много спомени, които си струва да бъдат забравени.
Ресторантът, в който влизам в осем вечерта, е слабо осветен, свещите трептят слабо от всяка двуместна маса. Фламенкос явно е място, където богатите хора идват, за да се отдадат на романтика и един на друг.
Следвам сервитьора, а токчетата ми тихо щракат по дървения под, докато той ме води към частна стая.
Двадесет хиляди. Това са ужасно много пари. Но аз не правя това заради печалбата. Истината е, че съм познавач на зависимостите, а тази е една от любимите ми.
Сервитьорът отваря вратата на частната стая и аз влизам.
Вътре група хора разговарят приятелски около голяма маса. Гласовете им утихват малко, щом вратата се затваря с щракване зад мен. Не правя никакво движение към масата.
Очите ми попадат на Мики Фуга, плешив мъж в края на четиридесетте. Моята цел.
Кожата ми започва да сияе, докато позволявам на сирената в мен да изплува. Гласът ми е мелодичен, неземен. Завладяващ.
Почти като един, гостите се изправят, а очите им са оцъклени.
Това е моята красива, страшна сила. Силата на сирена. Да принуждавам желаещите и нежелаещите да правят и да вярват във всичко, което пожелая.
Блясък. Това е незаконно. Не че ми пука за това.
– Вечерта мина чудесно, – казвам им, докато минават. – Всички вие с удоволствие бихте направили това някой път в бъдеще. А и никога не съм била тук.
Когато Мики минава покрай мен, аз го хващам за горната част на ръката.
– Ти не.
Той спира, уловен в мрежата на гласа ми, докато останалите гости се изнизват. Оцъклените му очи трепват за един миг и в този миг виждам объркването му, докато съзнанието му се бори с моята странна магия. После изчезва.
– Да седнем. – Насочвам го обратно към мястото му, след което се плъзгам на това до него. – Можеш да си тръгнеш, когато приключим.
Все още сияя, силата ми нараства с всяка изминала секунда. Ръцете ми треперят съвсем леко, докато се боря с другите си желания – секс и насилие. Считайте ме за съвременните Джекил и Хайд. През по-голямата част от времето съм просто частният детектив Кали. Но когато трябва да използвам силата си, се появява друга моя страна. Сирената е чудовището в мен; тя иска да взема, да взема и да взема. Да сее хаос, да се наслаждава на страха и похотта на жертвите си.
Трудно ми е да го призная на глас, но да я контролирам е трудно.
Грабвам парче хляб от една от кошниците в центъра на масата и премествам малка чиния, която един от гостите не е докоснал. След като изсипвам зехтина, а после и балсамовия оцет върху чинията, потапям хляба в него и отхапвам.
Поглеждам мъжа до мен. Костюмът, който носи, скрива коремчето му. На китката си носи Rolex. В досието му пише, че е счетоводител. Знам, че изкарват прилични пари, особено тук, в Лос Анджелис, но не изкарват толкова добри пари.
– Защо не преминем направо към въпроса? – Казвам. Докато говоря, настройвам телефона си така, че камерата да записва размяната ни. За по-сигурно изваждам ръчен касетофон и го включвам.
– Ще запиша този разговор. Моля, кажи „да“ на глас и дай съгласието си за това интервю.
Веждите на Мики се мръщят, докато се бори с блясъка в гласа ми. Няма смисъл.
– Да – казва той накрая между стиснатите си зъби. Този човек не е глупак; може и да не разбира какво му се случва, но знае, че ще го изиграят. Знае, че вече е изигран.
Щом се съгласи, започвам.
– Присвоявал ли си пари от майка си? – Старата му, неизлечимо болна майка. Наистина не трябваше да чета досието. Не би трябвало да се ангажирам емоционално със случаите, но въпреки това, когато става дума за деца и възрастни хора, винаги ми се струва, че се ядосвам.
Днешната вечер не прави изключение.
Отхапвам от хляба и го наблюдавам.
Той отваря уста…
– От този момент до края на разговора ни ще казваш истината – заповядвам аз, а думите се лепят от езика ми.
Той спира и всичко, което иска да каже, умира на устните му. Чакам го да продължи, но той не го прави. Сега, когато не може да лъже, е само въпрос на време да бъде принуден да признае истината.
Мики се бори с блясъка ми, макар че е безполезно. Той започва да се поти, въпреки спокойните си черти.
Продължавам да се храня, сякаш нищо не се е случило.
По бузите му се появяват цветни петна. Накрая той се задушава:
– Да, как, по дяволите, си…
– Мълчи. – Той веднага спира да говори.
Този болен. Краде пари от умиращата си майка. Мила старица, чийто най-голям провал е да роди този неудачник.
– Откога го правиш?
Очите му трептят от гняв.
– Две години – измъква той против волята си. Той ме поглежда.
Не бързам да ям последния хляб.
– Защо го направи? – Питам накрая.
– Тя не ги използваше и аз имах нужда от тях. Ще ги върна, – казва той.
– О, наистина ли? – Вдигам вежди. – И колко си… взел назаем? – Питам.
Изминават няколко мълчаливи секунди. Румените бузи на Мики придобиват все по-дълбок розов оттенък. Накрая той казва:
– Не знам.
Навеждам се близо.
– Дай ми най-доброто си предположение.
– Може би двеста и двадесет хиляди.
Само като чувам това число, в мен се влива парче гняв.
– И кога щеше да върнеш парите на майка си? – Питам.
– Н-сега, – заеква той.
А аз съм Савската царица.
– Колко пари имаш на разположение в сметките си в момента? – Питам.
Той посяга към чашата си с вода и преглъща дълбоко, преди да отговори.
– Обичам да инвестирам.
– Колко пари?
– Малко над дванадесет хиляди.
Дванадесет хиляди долара. Той е изпразнил хазната на майка си и ето че живее като цар. Но зад тази фасада мъжът има под ръка само дванадесет хиляди долара. И се обзалагам, че и тези пари скоро ще бъдат ликвидирани. Този тип хора имат мазолести пръсти, парите се изплъзват през тях.
Поглеждам го разочаровано.
– Това не е правилният отговор. А сега – казвам аз, а сирената ме подтиква да бъда жестока, – къде са парите?
Потната му горна устна потрепва, преди да отговори.
– Изчезнаха.
Пресягам се и изключвам камерата и диктофона. Клиентката ми получи признанието, което искаше. Жалко за Мики, че не съм приключила с него.
– Не – казвам, – не. – Онези малцина, които ме познават достатъчно добре, ще разпознаят, че тонът ми се е променил.
Веждите му отново се събират, когато объркването му прозира.
Докосвам ревера му.
– Този костюм е хубав – наистина хубав. А часовникът ти – ролексите не са евтини, нали?
Блясъкът го кара да поклати глава.
– Не, – съгласявам се аз. – Виж, за мъже като теб парите не изчезват просто така. Те отиват за… как го нарече? – Оглеждам се за думата, преди да щракна с пръсти. – Инвестиции. Движа се малко, но това е всичко. – Навеждам се близо. – Ще го преместим още малко.
Очите му се разширяват. Сега виждам Мики – не куклата, контролирана от моята магия, а Мики, който беше преди да вляза в тази стая. Някой проницателен, някой слаб. Той е напълно наясно със случващото се.
– Коя си ти? – О, страхът в очите му. Сирената не може да устои на това. Протягам ръка и го галя по бузата. – Аз… аз… аз… ще…
– Ще седнеш и ще слушаш, Мики, – казвам, – и това е всичко, което ще направиш, защото точно сега си-безсилен.
Назад към част 2 Напред към част 4
