Глава 17
ДЖАКС
– Това е лоша идея, човече – казва Кев, когато се връщам от мазето.
– Казах ти, че или ми пазиш гърба, или не – казвам, докато се отправям към мивката в ъгъла на кухнята и измивам кофата, в която тя току-що повърна.
– Наистина ти пазя гърба, но, Господи, Джакс, имаш ли шибано желание да умреш? Нейт ще те убие, ще те направи мъртъв, и то след като е измъчвал теб и всички нас за това, че сме държали сестра му като заложник.
– Тя все още не знае, че е държана като заложник – информирам го аз. – Незначителни подробности. Това не променя факта, че всички ние сме в опасност – продължава той, а аз затръшвам кофата в мивката и се обръщам с лице към него.
– Не се страхувам от някакъв шибан престъпник, а ако ти се страхуваш, тогава не трябва да си в този проклет екип.
– Аз също не се страхувам, но ти казвам, че хората ще умрат само заради едно парче путка, което лежи долу… – Думите му са прекъснати, когато се стрелвам през стаята и го блъскам в стената, като поставям ръката си върху гърлото му.
– Кажи го още веднъж, осмели се – подканям го, но той поклаща глава. – Това е нещо повече от парче путка там долу. – Посочвам към мазето, което се крие под бара, който притежаваме и в който провеждаме повечето си срещи.
– Джакс, братко, виж какво ти прави това – казва Кев, като премества поглед към ръката ми, която все още е допряна до гърлото му, но не прекъсва въздуха. И тогава сякаш се събуждам, тъй като пускам ръката си и се отдръпвам.
– Майната му – казвам, докато прокарвам ръце през косата си, и се запътвам към бара, за да си взема питие. Заведението отваря чак след час, така че в момента тук сме само аз и Кев, но скоро ще се появи и останалата част от екипа, заедно с персонала на бара и посетителите, които ще седят тук до края на нощта, надявайки се да получат опиянение в края ѝ.
Наливам си един шот водка и го изпивам, като усещам как паренето преминава по гърлото ми.
– Пич, трябва да се поразмърдаш малко и да се успокоиш – казва Кев, докато сяда на столче от другата страна на бара. Навеждам се и му вземам бутилка бира от хладилника, отварям я и му я подавам без дума. – Толкова дълго си задържал този гняв… това не е здравословно, братко.
– Знам – казвам с въздишка, докато раменете ми увисват с нещо като поражение. – Ебати знам, но това е всичко, което ми е останало от него.
– Не е. Това е всичко, което ти е останало от теб, има разлика.
– Престани – казвам, докато си наливам още един шот и го изгълтвам. – Аз не съм тук за скъпия момент от дневника.
– Ами може би ти имаш шибана нуждата от такъв – отвръща той и ако не беше най-близкият ми приятел тук, щях да го пребия.
Взирам се в него, ноздрите ми се разширяват, а после вратата на бара се отваря и влиза Коул, сякаш не му пука за нищо на света. Виждам червеното, докато той се приближава към бара, и преди да успея да се замисля какво правя, се хвърлям през бара и го хващам за яката на ризата му.
– Какво, по дяволите, човече? – Казва той, докато се препъва напред, а гърдите му се удрят в бара. Кев не се опитва да помръдне, нито пък Шорти – рожденото му име е Сид, но той винаги се е подвизавал с прякора си, който отразява това, че е мъничък в сравнение с останалите.
– Влязъл си в неподходящото време, задник – казвам, докато стискам зъби в лицето му. – Мислиш, че можеш да отидеш зад гърба ни и да сключиш сделка с шибания Ронан?
И ето я вината, изписана по лицето му, и кожата му пребледнява, защото знам.
– Да, точно така, стиснал си му ръката и си му позволил да ръководи проклетото шоу – изръмжавам аз. Пускам го и заобикалям бара толкова бързо, че съм зад него и го завъртам с лице към себе си, преди още да е успял да мигне. – Защо, по дяволите, би направил това? Защо ще нарушиш кодекса и ще ни предадеш, като отидеш при него?
– Трябваше ми… Просто…
– Сега не е моментът за шибано заекване – казвам, връщам юмрука си и го удрям право в корема. Чувствам се добре да изпусна малко ярост, а и той сам си е виновен, че се е превърнал в мишена.
– Джакс, моля те, приятелю…
– Не съм ти шибан приятел – изръмжавам. – Аз съм проклетият лидер на тази глутница и никой не може да се измъкне, ако наруши кодекса.
Връщам ръката си назад, за да мога да го ударя отново в корема, но спирам, когато той казва:
– Трябваше да платя на кучката.
Чувствам как напрежението в стаята спада и поглеждам към Кев, който само свива рамене. А после поглеждам обратно към Коул, който има умоляващ поглед в насълзените си очи. Майната му.
– Господи, Коул, защо не дойде при мен? При нас? – Казвам, малко по-малко раздразнен, отколкото преди няколко минути.
– Защото бяха твърде много шибани пари.
– Колко?
– Половин милион.
– Господи – казвам на един дъх.
– Това беше единственият начин да я махна от живота си, човече. Тя ме подлудяваше, караше ме да пия, а аз си губех душата.
Знам, че е така, и разбирам, че е бил отчаян, но половин милион? Това е скандално.
– Ти си проклет глупак, Коул. Знаеш, че след като изгърми и изпие всичките тези пари, ще се върне, нали? – Казвам му, защото той вече наистина го е направил.
– Няма да се върне, уверих се, че съм ѝ дал да разбере, че това е всичко.
– О, да, и съм сигурен, че е получила бележката за парите и ще забрави всичко за твоя разговор с нея, когато отново е разорена като дявол и е на дъното – казвам саркастично. Може и да е направил мръсно на нея и да се е почувствал зле за това, но тази кучка е луда – психопат, че все още се ебава с него по този начин, след като е минало толкова много време. Виждам как се задъхва и предполагам, че в момента се чувства наистина глупаво, но не мога да оставя факта, че е отишъл зад гърба ни, без разрешение. Не така правим нещата и той го знае.
– Колко време? – Пита той.
– Шест месеца – казвам му, а той ме гледа с широко отворени очи.
– Шест месеца? Моля те, Джакс, това е всичко, което имам, – казва той и протяга ръце от двете си страни. – Вие сте моето семейство – моята шибана спасителна линия. Не мога да бъда изгонен за шест месеца.
– Можеш и си. Това е малка цена, като се има предвид, че съм избивал шибани хората за по-малко – казвам му, челюстта ми е стисната.
– Кев, хайде, човече – казва той, като отклонява вниманието си от мен, с отчаяние в гласа. Кев мълчи, държи ръцете си на бара, гледа право напред, дори не се обръща да погледне Коул, и отпива от бирата си.
– Коул? – Коул поглежда през рамото ми, но чувам само тишина.
– Дръж си носа чист, изкарай си стажа, а после ще видим за възможността да те върна обратно – казвам му, кръстосвайки ръце на гърдите си и изправяйки се.
Главата на Коул пада и той се оттласква от бара, минавайки покрай мен, а след това и покрай Шорти, докато стигне до вратата и се огледа.
– Знам, че това, което направих, беше грешно, и съжалявам за това, но знаеш, че това ще ме убие, така че ще се видим в ада, братя. – И после си тръгва, вратата се затваря зад него и тишината рикошира от стените.
– Това беше ли необходимо? – Пита Кев, а аз го приковавам с поглед.
– Ето защо не би могъл да ръководиш нещата, Кев, прекалено си шибано мекушав. – Казвам, протягам ръка и разрошвам косата му. Той отблъсква ръката ми и аз се засмивам – първият истински смях от няколко дни.
Въпреки че изгоних едно от моите момчета, това е шибано необходимо, без значение какво мислят другите. Те познават правилата и знаят, че нещата можеха да бъдат много по-различни от това, което току-що се случи. Дадох на Коул шанс – шанс да промени бъдещето си и да оправи нещата. И ще продължа да пренебрегвам факта, че трябва да правя същото.
Назад към част 17 Напред към част 19
