* * *
– Тихо, тихо, всичко е наред, Ари. – чух нечий глас и ми трябваше миг, за да осъзная къде се намирам.
Всичко се поклащаше, вятърът си играеше с косата ми, чувах плискането на вълните.
– Чувстваш ли се по-добре? – попита лорд отон Грейд и аз със закъснение осъзнах, че ме държи в прегръдките си – Вие сте болка в задника, милейди! – каза той.
Бавно отворих очи и видях белите платна над нас, после погледнах към херцога, после към палубата и открих, че лорд отон Грейд стои и ме държи в прегръдките си. Нищо чудно, че припадъкът ми му беше причинил известни затруднения.
– Пуснете ме, моля ви. – помолих със слаб глас.
– Не е въпросът в припадъка. – рязко каза лордът – Не ми е трудно да те държа и нямам намерение да те пускам, докато не се почувстваш по-добре.
Разтреперана от перспективата, аз прошепнах:
– По-добре ми е… пуснете ме, моля.
Лорд отон Грейд дори не помръдна.
– Вие сте бледа и едва можете да стоите без опора. – каза той студено – Опомнете се, аз ще ви изчакам.
И последния представител на военната династия Грейд, без да ме поглежда, погледна настрани, към хоризонта, който изчезваше в мрака. Гледах го уплашено, без да мога да отвърна поглед… дори да прикрия очите си за миг беше страшно….
– Аз съм единственият тъмен маг на кораба – изведнъж каза херцогът – единственият. Освен мен никой не е способен да разпознае лича и да го унищожи. Това не е призрак, нежив или каквато и да е друга форма на извънземен живот лейди отон Грейд, това е лич – магически надарена, злонамерена, безболезнена същност, която е запазила всички спомени и знания на мъртвия маг. Следователно той е способен да заблуди почти всеки маг, освен тъмния, т.е. некроманта. И не разбирам защо сега трябва да се оправдавам пред вас, лейди Ариела!
Потръпвайки, изслушах мълчаливо целия монолог и едва тогава издишах:
– Не съм искала да се оправдавате…
– Вие се уплашихте! – изръмжа херцогът и ме погледна – От мен.
– Аз.. – очите ми се затвориха, не исках да гледам жестокото му лице, а думите изведнъж потекоха сами – никога не съм виждала толкова много кръв… И те влачеха мъртвия моряк като мръсотия, като боклук… и кръв… и ръцете ви, те…
Тежка въздишка прекъсна блудкавата ми реч. И когато замълчах, мъчейки се да сдържа сълзите, лорд отон Грейд изведнъж ме притисна по-силно, толкова силно, че зарових мокрото си лице в ризата му, и каза :
– Съжалявам, не мислех. – замръзнах, а лордът каза също толкова тихо, без да крие съжалението си – Аз съм станал безчувствен, Ари. Бях забравил първата си реакция към смъртта и към погребването на мъртвите, която за младите ми очи беше твърде безцеремонна. Прости ми, мъничка.
Херцогът ме пусна леко, но почти веднага ме обгърна с ръце, придърпа ме към гърдите си, за да не се отдръпна, и аз се вкамених.
– Какво да правя с теб? – топлите му ръце нежно погалиха гърба ми – Виждаш ли, Ари – притисна ме той, държейки ме отново толкова силно – смъртта, погребенията, церемониите, всичко това е значимо за семейството и приятелите, но по време на война тялото е просто месо, неставащо за ядене и нетрайно. Това е месо, мъничка, то дори не е тяло.
Ужасът ме обзе, обзе ме толкова силно, че не можех да си поема повече дъх.
Лорд отон Грейд се отдръпна леко, погледна ме в очите и каза замислено:
– Напълно те изплаших.
Потръпвайки, се опитах да се отдалеча от него, от това чудовищно сравнение, от…
– Колко е сложно с вас. – херцогът въздъхна тежко – Лейди Грейд, това е само смърт, а мъртвите са отвратителни и да ги носиш на ръце е „това не е много забавно“, да ви кажа.
Отдръпнах се, ужасена от най-безчувственото чудовище, което някога бях виждала. Но не ми беше по силите да мълча:
– Лорд отон Грейд, осъзнавам, че извличането на това неземно същество беше необходимост, признавам, че реакцията ми…
– Когато за пръв път видях погребенията под Енейската крепост, се втурнах да защитя телата на падналите, влязох в схватка и счупих носа на един висш офицер. Много необмислена постъпка и трябваше да платя скъпо за нея. Спомням си, че и аз бях на шестнайсет години и също като вас бях наивен и чувствителен по онова време. Така че, разбирам реакцията ви Ариела. Няма нужда да се оправдавате. Във всеки случай нямам никакво желание да разрушавам вашите… илюзии, ако трябва да съм откровен.
Безкрайно изненадана от думите му, аз се взирах в херцога в мълчание.
– Да, и умението за утешаването не е от моите добродетели. – каза лорд отон Грейд с усмивка.
Обърнах се и опрях длани на парапета, загледана в черното море, което се плискаше в бордовете. Херцогът, приближил се неочаквано, внезапно сложи ръце върху дланите ми, отново ме обгърна в нещо като прегръдка, и заговори уморено:
– Трябва да спрете да се страхувате от мен, Ари. Вечерята ни беше незабравима и аз бях впечатлен от твоята леко подпийнала разкрепостеност. Бих искал да продължиш в тази посока, като оставиш настрана страха, който се появява в очите ти, когато разкривам истинската си същност.
Чувствайки се крайно неудобно в ограниченото пространство, което той беше създал, аз отговорих тихо:
– Бих искала да видя повече доверие в очите ви.
Лорд отон Грейд се напрегна и изглеждаше вкаменен. Това беше ясно доловимо, като се има предвид колко близо беше, и тогава дойде въпросът:
– Наистина ли смяташ, че си достойна за моето доверие, Ариела? – в тона му се долавяше откровен гняв.
Гласът ми все още беше тих:
– Не съм предала доверието ви, лорд отон Грейд.
– Вие никога не сте го имали! – изръмжа той.
Изплашена както от реакцията му, така и от това колко близо беше, не можах да се сдържа и заговорих:
– Вие изисквате много от мен, лорд отон Грейд, без да ми давате в замяна даже чувства…
Изведнъж рязко се обърнах и като хвана брадичката ми, херцогът ме принуди да отметна глава назад и да погледна в черните му очи, а щом погледите ни се срещнаха, каза:
– Още веднъж, лейди отон Грейд… никога няма да ви обичам. Никога. И вече ви казах, че да очаквате чувства от моя страна най-малкото…..
Неуважително е да се прекъсва, и все пак:
– Без да дадете в замяна дори усещане за сигурност, че в случай на някакво подозрение от ваша страна, аз поне ще бъда изслушана!
Лордът замръзна. Побързах да довърша:
– Нито веднъж не съм говорила за чувствата, възпети от поети и музиканти. Любовта?! Много добре знам, че никога няма да я изпитам. Единственото, което ми е останало, е любовта към децата ни, това е участта на херцогинята на отон Грейд, и аз не се оплаквам и не искам повече. Но изисквам уважение, Дезмънд. Настоявам за уважение като твоя съпруга, като майка на бъдещите ти деца, като човек, който не е предал доверието ти и не ти е сторил нищо лошо! Аз…
В следващия миг очите му бяха твърде близо, горещият му дъх опари лицето ми и тогава нямах възможност да произнеса нито дума. Всичко се случи толкова бързо, че се почувствах като лист, попаднал в ураган, притиснат с невероятна сила, лишен от дъх, понесен без право да спре…
И изведнъж херцогът се отдръпна, освобождавайки отслабналата мен толкова светкавично, че едва се държах на краката си, откровено зашеметена от случилото се, но ме порази факта, че самият лорд отон Грейд изглеждаше потресен. Разгневен, ядосан, но разтърсен. В продължение на няколко секунди той сякаш ме гледаше с ярост, а после:
– По-добре се върнете в покоите си, лейди отон Грейд. Веднага!
Нямайки нито сили, нито желание да възразя, аз направих бърз реверанс и побързах да си тръгна, надявайки се, че имам сили да понеса това с достойнство и да не изпадна в истерия. Но когато се изкачих на горната палуба, погледнах към херцога и с изумление видях, че лорд отон Грейд стои с ръце на перилата и сведена глава. Изглеждаше прегърбен, сякаш огромна тежест притискаше раменете му, сякаш и той като мен беше напълно съкрушен от случилото се.
Назад към част 33 Напред към част 35