СВЕРР
– О, Сверр, красиво е! – възкликва Джоли.
Придърпвам я плътно към себе си. Радостта в нея е заразителна. – Така е, нали? – Наблюдавам.
– Трябва да го видим от по-високо, о, искам да го видя от някоя от дюните отвън, невероятно е. Трябва да знам дали прилича на Галифрей. Сигурна съм, че прилича! Червеният пясък и небето, о, куполите ще блестят, кулите, трябва да е перфектно!
– Какво ще кажеш да почакаме с това? – Питам.
– Защо?
– Искам да организирам експедицията за епис за утре. Това ще ни изведе извън града и тогава ще можем да видим всичко.
Раменете ѝ се свиват, но тя кимва в знак на съгласие. – Добре – казва тя, като преувеличава, че е разочарована. – Ако настояваш.
Всичко се чувства… добре. Застанал на върха на една от най-високите сгради в града и гледайки навън, мога да игнорирам разрушенията под нас. Счупените прозорци, изкривената стомана, олющените, ръждясали останки от превозни средства и други неща. Куполите блестят, отразявайки суровото слънце и блокирайки най-голямата жега. Нямам нищо против, но знам, че е тежко за Джоли и всички от нейния вид, които още не са взели епис.
Епис. Възходът и падението на тази планета, на цялата ми раса, се разказва чрез еписа. Някога ние наброявахме милиони. Преди опустошението, преди моя избор, който промени бъдещето ни. Меланхолията идва през мъглата на онова, което е било. Доколко това се дължи на факта, че не искам да си спомням? Колко от това е битието?
– Здравей – казва Джоли, притиска се към мен и ме отвлича от мислите ми.
– Хм? – Питам, като откъсвам поглед от хоризонта.
– Тук си, с мен, нали? Да не се изгубиш в миналото – казва тя.
– Да, разбира се, любов моя – казвам аз.
– И аз те обичам – казва тя, изправя се на пръсти и ме целува.
Обгръщайки я с ръце, е лесно да се съсредоточа върху настоящето. Начинът, по който тя приляга към мен, вкусът на сладките ѝ устни, извивката на бедрата ѝ – всичко това ме приковава тук. Там, където трябва да бъда.
Отдръпвайки се, забелязвам, че очите на Джоли са хлътнали, кожата ѝ е отпусната, независимо колко меки и сладки са нейните устни, отпечатъкът от устните ми остава върху тях. Тя е в състояние на крайна дехидратация.
– Трябва да намеря Ладон – казвам аз. – Трябва да набавим еписа, днес.
– Сигурен ли си? – пита тя. – Не можеш ли да го пуснеш сам?
Поклащам глава.
– Не, твърде опасно е за всеки един човек.
– Той го е правил и преди – казва тя.
– Сблъскал се е с млад екземпляр по собствените му думи и ти самата каза, че е бил ранен. Ако трябва да се сблъска с напълно пораснала земляна – няма нужда да казвам повече, защото тя кимва разбиращо.
– Точно за това се притеснявам – тя поставя ръце на гърдите ми.
Под допира ѝ разцъфва топлина и тялото ми откликва, членът ми се раздвижва, но сега не е моментът. Искам я, силно, затова това се навеждам и я целувам, преди да я хвана за ръка и да я поведа обратно към нивото на улицата.
– Искам да дойда с теб – казва тя.
– Не – отговарям аз.
– Знаеш, че това няма да се получи, нали?
– Мога да опитам – казвам.
– Добре, какво ще кажете за това. Нека съкратим цялото нещо. Ти казваш „не“, аз казвам „да“, спорим, аз се дуя и тропам с крака. Ще бъда особено раздразнителна, по дяволите, дори ще пусна няколко сълзи и накрая ще се съгласиш да ме вземеш със себе си. Така че можем ли просто да прескочим до края? – пита тя и се усмихва.
Преглеждам аргументите ѝ и търся някакъв недостатък в логиката ѝ. Каквото и да е, някакъв начин да докажа, че тя не е права, но нищо не ми идва наум. Затварям очи и поклащам глава.
– Ще се съгласиш ли да ме слушаш? Да правиш каквото ти казажа без въпроси?
– Звучи извратено – казва тя.
– Какво е извратено? – питам аз. – Не разбирам защо използваш този термин, в думите ми няма нищо извратено.
Джоли се смее. Обичам нейния смях, дори ако очевидно е за моя сметка. Гласът ѝ е музикален, но смехът ѝ е като сложна симфония от звуци, създаваща едно кресчендо, което дава на душата ми криле и ѝ позволява да се издигне.
– Хм, ще се опитам да ти обясня това по-късно – казва тя. – Означава, хм, нестандартен секс?
– Има ли стандарт за секс във вашата култура?
– Ами, може би, глупости, сега нагазихме в дълбокото – смее се тя, докато лицето ѝ придобива розов оттенък.
– В какво?
– Какво ще кажеш, по-късно да ти покажа някои неща? – усмихва се тя, а лицето ѝ се става червено.
– Ако е с теб, съм съгласен.
Тя изхърква и влизаме в основната сграда, където се надявам да бъде Ладон. Когато влизаме, той тъкмо минава през фоайето с Калиста и Розалинд до себе си.
– Добро утро – поздравявам ги аз.
Ладон се взира и се напряга, но запазва контрол над себе си. След миг кимва.
– Имам няколко добри мъже, които са готови да тръгнат – казва Розалинд.
– Добре – казвам аз.
– Аз също ще тръгна с вас – казва Калиста.
– Не – отвръща мигновено Ладон.
Всички поглеждаме към Калиста, която съвсем очевидно е в напреднала бременност, ако се съди по изпъкналият ѝ корем. Макар да съм съгласен с Ладон, не съм сигурен, че искам да се включвам в разговора. Вече загубих този спор с Джоли.
– Категорично не – казва Розалинд. – Станала си прекалено голяма и няма да можеш да се движиш бързо.
– Мога! – Калиста възкликва.
– Това не подлежи на обсъждане – казва Розалинд.
– Вероятно са прави – казва Джоли и взема ръцете на Калиста в своите
Устните на Калиста се свиват и е очевидно, че иска да спори.
– Добре – казва тя. – Ти ще върнеш моя мъж у дома.
Когато го казва, тя ме поглежда. Кимвам, приемайки отговорността.
– Тогава да вървим – казва Розалинд, минава покрай нас и излиза през вратата.
Отвън са се събрали още четирима мъже. Те носят със себе си метални тръби, които предполагам, че са оръжия. Изглеждат подобни на тези, които видях да носи З’зло. Чудя се дали ще са ефикасни срещу бронята на Земляна, но ще разберем след време. Докосвайки лохабера си, улавям погледа на Ладон и поглеждам към оръжията, които носят останалите. Той свива рамене, така че предполагам, че знае толкова, колкото и аз, за употребата им.
Ладон поема водачеството, а Розалинд върви до него. Ние ги следваме двама по двама, Джоли и аз сме зад тях, а останалите са зад нас. Когато стигаме до тунела за излизане от щита, Ладон спира и се обръща към мен. Пристъпвам и докосвам символа си до контролния панел, който го отключва, а външната врата изчезва и ние излизаме в пустинята.
Ладон, тъй като това е неговата територия, отново поема водачеството. Слънцето изгрява, докато вървим, и аз се уверявам, че Джоли пие често вода. Тя разтваря в нея добавка на прах, която изглежда помага, както и няколко малки бели таблетки. Вече е минало пладне, когато Ладон вдига юмрук.
– Близо ли сме? – Питам, като запазвам гласа си мек.
Той посочва една дюна и когато затварям защитните си лещи, виждам тъмна пукнатина. Ладон възобновява ходенето и сега никой не говори. Мъжете с нас щракат, привеждайки оръжията си в готовност. Влизайки в сенчестата пещера, спадът на температурата е незабавен и е добре дошъл за Джоли, сигурен съм. Той предизвиква тръпка по гръбнака ми, докато телесната ми температура спада, за да се изравни с околната.
Пещерата е голяма и открита. Таванът е на десетки метри над нас, а стените са отдалечени. Не се вижда никакъв епис, но това може да се очаква. Този отвор е естествен, не е направен от земляна, така че тук не би имало необходимия тор, за да расте еписа. В задната част на пещерата има пукнатина, към която ни води Ладон.
Ладон се притиска в скалата. Налага се да се обърне настрани и едва успява да премине през нея. Навлязъл е навътре, когато земята се разтреперва и той замръзва.
– Какво, по дяволите? – промърморва един от мъжете зад мен.
Завъртам се и бързо захлупвам устата му с ръка. Очите му се разширяват и той вдига оръжието си между нас, а другите мъже шумно насочват оръжията си към мен, но аз яростно клатя глава, държейки пръстите си над собствената си уста. Той кимва зад ръката ми и аз я махам, но земята все още трепери. Прах и малки камъни падат отгоре и се сипят върху нас. То се приближава. Мъжът, който проговори, се тресе, лицето му пребледнява и се оглежда с широко отворените си очи. Влагата по лицето му се излива, капе от брадичката му, докато той започва да се върти настрани, а оръжието му дрънчи при всяко движение.
Разтърсвам глава, опитвайки се да привлека вниманието му, опитвайки се тихомълком да го накарам да спре, но той не ми обръща внимание. Треперенето се превръща в грохот и отгоре ни падат по-големи камъни. На далечната стена се образува свличане, тъй като част от нея се руши, падайки шумно на земята. Мъжът поклаща глава, вдигайки оръжието си към свличането, след което нещото в ръцете му заподскача диво. Звукът му е оглушителен.
Скачам и хващам мъжа, повличайки го на земята. Оръжието продължава да лае, докато не се удряме в земята, и най-сетне спира. Държа го неподвижно въпреки борбата му. По-голям и по-силен съм от него, но вече е твърде късно. Грохотът все повече се усилва. Земляната е проследила плячката си, единствената ни надежда сега е да бягаме. Ще трябва да се борим с нея, но не и тук, където сме ограничени от пещерата.
– Навън! – Извиквам, поглеждам през рамо и забелязвам Джоли.
Тя тича, подчинявайки ми се без въпроси. Добро момиче. Останалите се придвижват заедно с нея. Розалинд остава назад, крещейки и сочейки на собствения си език. Ладон излиза от пукнатината, но земята се клати, тъй като земляната се приближава. Почти е излязъл, когато виждам как стените от двете му страни се изместват и той извиква от болка.
– Ладон! – Изкрещях, пускайки мъжа, когото бях задържал.
– Излизай оттук – изръмжава Ладон.
Пренебрегвайки го, аз го хващам за ръката и дръпвам. Той е заклещен здраво и не печеля никакъв напредък. Поставяйки крак на стената, дърпам отново, но той изхърква от болка. Натоварването на рамото му е твърде голямо. Земята се клати нагоре-надолу, което прави отвора още по-тесен.
– Не мога да те оставя – казвам аз, отстъпвам назад и приклякам, за да издавам по-малко шум, докато оглеждам ситуацията.
– Остани и двамата ще умрем – казва той. – Измъкни се оттук, оцелей, погрижи се за Калиста и детето ми.
– Не, обещах ѝ, че ще те върна у дома – казвам аз. – Няма да разочаровам народа си отново.
Скалите се разместват и тогава ми хрумва идея.
– Ти се държиш глупаво – изръмжава Ладон.
– Разпери крилата си, войниче – нареждам аз.
– Не мога – казва той.
– Можеш, трябва да го направиш! Разпери ги, това ще облекчи натиска, но трябва да го направиш сега.
Той изкрещява от болка, но крилете му се разтварят, а аз хващам ръката му и дърпам. Той изскача от пукнатината и падаме на земята, като той се приземява върху мен. Той скача на крака, хваща ръката ми и ме издърпва на крака. Заедно изтичваме навън, последните, които излизат от пещерата.
– Сверр! – Джоли изкрещява, виждайки ме, и започва да тича.
Земята между двама ни се взривява. Пясъкът и камъните летят нагоре, закривайки гледката ми към нея, а зад експлодиращата земя се появява Земля. Аз съм повален назад от силата на изригването ѝ.
– ДЖОЛИ! – Крещя.
Хвърлям се с главата напред, несигурен дали съм нагоре, или надолу. Удрям се силно в земята и нещо се счупва в гърдите ми. Усещам пукнатината, пронизваща болка, после се разпространява изтръпнало усещане. Изправям се на крака и се поколебавам, после се стабилизирам. Посягам към лохабера, но ръката ми е празна. На двайсетина метра пред мен той стърчи от пясъка като маркер. От другата му страна, на още трийсетина метра, е земляната. Тя е масивна, поне дванайсет метра в диаметър, издига се на седем метра във въздуха. Земляната е най-страховитото нещо на планетата и тази е напълно пораснала.
Мята се напред-назад, щракайки с муцуната си. Тялото на земляната е кръгло, гъвкаво и дълго. Те се движат под земята и копаят тунели. Месоядни са и ловуват чрез звук. Всичко, което се намира по повърхността, е в опасност, тъй като те копаят отдолу и хващат плячката си неподозираща.
Те са и източникът на еписите, които растат в тунелите, пресичащи повърхността на планетата, и се оплождат от техните екскременти. Тялото му е покрито с подобни на костни плочки люспи, който се наслагва една върху друга, за да го предпази от всеки друг хищник. Джоли е от противоположната страна, което означава, че вниманието на землята трябва да е насочено към мен. Да е далеч от нея.
– ЗЕМЛЯ! – Изкрещях, за да привлека вниманието й.
То се размахва напред-назад, след което се фиксира върху звука на гласа ми. Наклони устата си към мен и аз се затичах напред с надеждата да се събера с лохабера си, преди да реши да се блъсне и да ме смаже. Протягам ръка и пръстите ми са съвсем близо, да хванат дръжката на оръжието ми.
– ПРЕТЪРКУЛИ СЕ! – Ладон изкрещява зад гърба ми и аз го правя, без да се замислям.
Привеждайки глава и придърпвайки опашката и крилата си, се претъркулвам наляво и продължавам да се търкалям с надеждата, че ще успея да измина достатъчно разстояние, за да избегна блъскащия се червей.
Тя се удря в земята и аз отново съм изхвърлен във въздуха, все още в стегната топка. Ребрата ми крещят от позицията и е почти невъзможно да си поема дъх. Когато падам на земята, съм замаян. Не мога да избистря мислите си или да поема достатъчно въздух. Всичко се върти и единственото, за което мога да мисля, е Джоли. Сладкият звук на гласа ѝ, който вика името ми. Джоли, тя е в опасност. Трябва да я спася. Изправям се, пропъждайки болката, объркването, нищо от това няма значение. Джоли има нужда от мен.
Звезди танцуват пред погледа ми. Всеки път, когато примигвам, сцената пред мен се размива, след това се прояснява и отново се размива. Землята се издига отново във въздуха. Хората крещят. Чува се непрестанен лай, последван от пиукане. Мъжете, които дойдоха с нас, използват оръжията си, но както си мислех, те са неефективни срещу землята. Снарядите, които изпращат към нея, рикушират безвредно по люспите му, но те продължават да опитват, сякаш това може да се промени. Глупаци.
Ладон намира своя лохабер и е застанал пред землята. Трябва да му помогна. Лохаберът ми все още стърчи от земята, където го забелязах преди това, но сега е на десетки метри от мен. Трябва да го достигна, за да му помогна, за да спася Джоли. Къде е тя? Тръгвам към лохабера и я търся, докато го правя. Там! Забелязвам я зад мъжете с техните оръжия. Тя ме забелязва да тичам и изкрещява името ми.
– БЯГАЙ! – Изкрещях ѝ, сочейки към града. – СЕГА!
Знам, че тя ще спори, ще се ослушва, но не мога да ѝ отделя повече внимание. Надявам се да ме послуша. Докато тичам, върху мен пада сянка. Поглеждам нагоре тъкмо навреме, за да видя как землята се блъска в земята. Свивам се и се претъркулвам, като този път запазвам чувството си за посока и се стремя към лохабера си. Когато се удря, ме поваля, но вече имам контрол над ситуацията. Разгъвам се и разпервам криле, плъзгайки се до оръжието си, което грабвам нагоре и се завъртам с лице към чудовището.
Не мога да видя Ладон. Надявам се, че е жив, не мога да се справя сам. Землята има три слабости. Очите, разположени в горната част на главата й, много трудни за достигане само поради размера му. Устата, пълна с кисела слюнка и редици остри като бръснач зъби, и последното място, до което искаш да се доближиш. И накрая, припокриването на люспите. Лохаберът е проектиран така, че да можете да плъзнете острието между люспите. Ако уцелите нещо чувствително, можете да го убиете.
Очите са най-добрият залог за такъв размер. За да стигна до очите му, трябва да се покатеря върху него и да се надявам да не се гмурне под земята, преди да ги достигна. Къде е Джоли? Гледам, докато тичам към чудовището, и я виждам да ме наблюдава. Тя не е избягала, по дяволите. Казах ѝ да ми се подчинява независимо от всичко, а тя все още е там, зад другите мъже. Те са спрели да използват оръжията си, осъзнавайки най-сетне, че са неефективни. Розалинд е извадила тънък меч и тича към звяра също като мен.
Камъни осейват пътя пред мен и аз ги прескачам, набирайки скорост. Насочвам се към един голям, като прескачам от един на друг и стигам до най-големия, който е близо до звяра. Скачайки от него, разпервам криле и се напрягам с всички сили, като набирам височина, докато се издигам във въздуха към землята.
– Сверр! – Чувам Джоли да крещи, но не мога да отделя дори поглед в нейна посока.
Ако това не проработи, надявам се да знае, че съм го направил заради нея.
Землята се мята напред-назад. Намирам се на десет метра под муцуната ѝ, когато краката ми докосват люспите ѝ. Плъзгам се надолу по страната ѝ. Въртейки лохабера си, го хващам с две ръце и го вкарвам между две от люспите, забивайки го в нежната плът. Той се закача и аз го използвам, за да спра плъзгането си. Землята изпищява и звука направо разкъсва ушите ми. Разтърсвам главата си, за да я прочистя, след което се придвижвам нагоре по дръжката на лохабера си с ръка.
Изкачвайки се към гърба на червея, виждам движение от другата страна. Ладон и аз пристигаме на върха на чудовището едновременно. Разменяме си кратко кимване, аз се закрепям с крака, докато с лявата си ръка хващам припокриващата се люспа. С дясната изтръгвам лохабера и го освобождавам, протягам се, доколкото мога, и го забивам между двете люспи.
Землята отново изпищява и нещо избухва в ушите ми, предизвиквайки експлозия от болка, която ме заслепява за миг. Чувството ми за равновесие е изчезнало, светът се люлее в мен и аз съм в движение, което предизвиква още по-голямо объркване. Стискам здраво оръжието си, усещайки, че скоро ще настъпи удар. Тя се удря в земята и аз се оттласквам от землята, след което се удрям обратно в нея. Вече счупените кости се забиват дълбоко в гърдите ми. Дишането се затруднява, но не мога да позволя това да ме спре. Джоли все още е твърде близо. Това нещо трябва да умре. То няма да й навреди.
Още няколко метра. Само още няколко метра и ще стигна до очите му. Още веднъж стискам люспа, освобождавам лохабера си и го забивам. Изкачвам се нагоре и съм близо до главата ѝ. Ладон е до мен, но ние не губим време в приказки. Нещото се издига обратно в небето, право нагоре, аз вися от хватката си за люспата и дръжката на лохабера си. Отнема ми цялата воля да се държа въпреки болката, невъзможността да дишам, замайването – всичко това се натрупва и ме подтиква да се пусна, да се откажа. Джоли плува в погледа ми и аз намирам в нея силата да се задържа.
Тя се движи, маха и аз успявам да се изправя на крака. Не се притеснявам с лохабера. Кръгът от кости, обграждащ окото ѝ, е точно до обсега ми. Подготвям се, скачам към него, разпервам криле и се задвижвам нагоре. Пръстите ми се допират до него и започвам да падам, но натискам крилата си по-силно и печеля сантиметър, след което пръстите ми се приближават до него. Вися на една ръка, когато то се измества и аз отново губя опора. С усилие се издърпвам нагоре. Всяка част от тялото ми крещи от болка. Прекалено много е, но не мога да се предам.
– ДЖОЛИ! – Крещя.
Сила отдолу ме избутва последните няколко скъпоценни сантиметра нагоре и съм там! Ладон използва собственото си тяло, за да ми помогне да достигна слабостта на червея.
Изваждам ножа си със свободната си ръка и когато главата ми се издига над върха на земляната, забивам кинжала в окото ѝ с цялата сила, която мога да събера. Огромната ѝ паст се отваря, изкрещява, ред след ред остри като бръснач зъби се разбиват един в друг. Натискам с всички сили, забивайки кинжала по-дълбоко, опитвайки се да достигна мозъка зад окото.
Вятърът преминава покрай мен, докато черното се затваря. Звездите танцуват в чернотата, а последната ми мисъл е за Джоли.
– Обичам те, Джоли – прошепвам, когато черната тъмнина ме завладява.
Назад към част 18 Напред към част 20