Неферет
Когато най-сетне беше готова да излезе от бърлогата, дъждът изкъпа Неферет, като я изчисти от кръвта и мръсотията, в които беше облечена. Наоколо цареше пълен хаос. Въпреки дъжда в парка над нея бушуваше пожар.
Неферет си помисли, че това е възхитителен поздрав.
Тя се хранеше със смъртта и разрухата около себе си и използваше събраната енергия, за да се прикрие.
Кестенявата ѝ коса се плъзгаше по тялото ѝ като живо наметало. Верните нишки на Неферет, насинени и пулсиращи от сила, я повдигнаха. Сякаш бе заповядала на гръмотевичен облак да изпълни заповедта ѝ, Неферет се издигна от парка в завеса от гръмотевици и светкавици, мъгла и лудост.
Тя отметна глава назад, обичайки ласката на дъжда, който се плъзгаше по голата ѝ кожа и я пречистваше. Ръцете ѝ се вдигнаха и около тях се увиха пипала на Мрака. Тя се засмя на студеното им, злокобно докосване.
– Нека се приберем у дома. Имаме толкова много работа! – Движейки се през Мидтаун, бурята, която беше Неферет, се носеше към центъра на Тулса и пентхауса, който беше направила свой в „Майо“.
– Ах, но не толкова бързо – промърмори тя на Тъмнината, която я люлееше. – Дали да не отидем на вечеря? Установих, че просто умирам от глад!
Нишките на Мрака трепереха от вълнение, очаквайки с нетърпение заповедта ѝ.
Неферет се протегна с ума си. Търсеше… търсеше… извращаваше дарбата, която ѝ беше дадена преди толкова много десетилетия.
Тя следваше Петнадесета улица на запад, все още търсейки. На Бостън авеню усети притеглянето на север.
– Тръгваме на север! При всички тези вкусни души, които се преструват на толкова много, много добри! – Неферет потръпна от удоволствие. – Всички те са събрани на едно място така много, много удобно за мен. Сякаш вече са знаели, че трябва да ме почитат. – Тя направи мащабен жест надясно. – Заведи ме там!
Когато стигна до катедралата, Неферет заповяда на нишките да спрат – да ѝ позволят да се наслади на съвършенството на избрания от нея обект. Сградата беше наистина величествена. Тя блестеше под дъжда. Издигащите се нагоре кули на главната зграда приличаха на зъби. По-малките кули приличаха на вдигнати ръце с остри нокти, чиято метална повърхност беше хлъзгава, мокра и готова да я опустоши.
– Пусни ме! Позволете ми да бъда видяна!
Облакът от магия се разсея. Неферет се настани безшумно на паважа. – Елате с мен, скъпи мои – каза тя на нишките си. – Постът ни свърши. Нека се наядем, както заслужаваме!
Неферет се изкачи по многобройните варовикови стълби, докато Тъмнината, подобно на шлейфа на коронационна мантия, течеше зад нея. Тя погледна нагоре. Статуите, стърчащи от външната стена, бяха златни богове, възседнали измити от дъжда колесници. Те сякаш я приветстваха с добре дошла.
Под тях, издълбани над тривърхите врати, се кланяха мъже.
– На мен. – Тя се обърна към мълчаливите статуи. – Вие се кланяте на мен. – Взирайки се нагоре, Неферет прочете думите, изписани под всяка от трите групи покланящи се статуи: Плодът на Духа е: ЛЮБОВ, РАДОСТ; МИР, ДОБРОСЪРДЕЧНОСТ, ОБИЧ, ДОБРОТА; ВЯРА, КРОТОСТ, САМОУПРАВЛЕНИЕ.
Неферет се засмя.
– Това ще е по-лесно, отколкото си представях.
Гола, Неферет влезе в църквата, като избра вратата, на която беше изписана думата ДОБРОСЪРДЕЧНОСТ. Вътре стените бяха боядисани в приглушено розово, което ѝ напомняше за кръв, разредена от измиване със сълзи. Смяташе, че това е идеалният цвят. Обърна се наляво и тръгна по криволичеща зала, докато стигна до главния вход на светилището. Вратите бяха затворени. Неферет се усмихна нежно на нишките си от Мрак.
– Да, моля ви, отворете ги.
Нишките ѝ се подчиниха.
Неферет влезе в голямото овално помещение. Един химн тъкмо достигаше последните си ноти и докато те изтегляха аааамен, Неферет се възползва от възможността да оцени обстановката, преди да я забележат. Наистина беше прекрасно светилище. Макар че със седалките с възглавници от бледолилаво кадифе и стилизираните в стил арт деко витражи, украсени в цветове на руж и люляк, тя си помисли, че прилича повече на някой от богато украсените театри, които така се разпространяват в Америка в началото на миналия век, отколкото на църква. Кръглите, стъпаловидни седалки, спускащи се към централната сцена, очевидно бяха създадени по-скоро за драма, отколкото за богослужение.
Неферет се усмихна, наслаждавайки се на иронията.
– Псст! – От сенките в задната част на стаята се чу шепот, докато пасторът започваше да води паството към досадно повтаряща се молитва. – Извинете ме. Имате ли нужда от помощ? – Към Неферет се приближи дебела жена на средна възраст. Тя беше толкова запленена от голото тяло на Неферет, че дори не беше погледнала татуировките ѝ.
Неферет се обърна към нея.
– Да, имам. – Неферет разтвори ръце, сякаш искаше жената да я прегърне. Примигвайки объркано, жената се приближи до нея. Неферет удари с ослепителна бързина, като прокара пръсти, подобни на нокти, по гърлото ѝ и хвана жената, която се срина напред. Тогава Неферет наистина я прегърна, но целувката, която сподели с жената, бе притисната към кървящата рана на гърлото ѝ. Неферет изцеди тялото ѝ, докато се хранеше с енергията ѝ.
Някой в задната част на събранието изкрещя.
Неферет вдигна очи, когато хората се обърнаха към нея. Тя освободи жената. Тялото ѝ падна на пода със задоволително последен трясък.
Вдигнала брадичка, Неферет отметна косата си назад и тръгна напред, за да застане в светилището.
– О, Боже мой! Това е вампир!
– Тя е гола!
– Тя току-що уби госпожа Питърсън!
Хората започнаха да крещят. Някои дори започнаха да бягат от пейките.
Неферет вдигна ръце.
– Запечатайте вратите! И се разкрийте пред тях!
Сенките около Неферет се развълнуваха, когато дебелите змиевидни пипала приеха форма, която хората можеха да видят. Паството спря, взирайки се с ужас, докато те се плъзнаха към всяка от вратите и подобно на паяжина ги запечатаха отвътре.
– Какво искате? – От амвона към нея се приближи белокос мъж в черна роба, обшита с алено кадифе.
– Аз съм Неферет – каза тя сърдечно. – А вие сте?
– Аз съм пастор Андрю Мълинс, пастор на църквата на Бостън Авеню. Какъв е смисълът на това нарушение?
– Нарушение? – Неферет се усмихна.- О, аз едва съм започнал да нарушавам. Това – тя размаха напоените си с кръв пръсти към тялото на жената – не беше дори подходящо предястие.
– Със силата, вложена в мен чрез нашия Господ и Спасител, изисквам да напуснеш това свято място и да не вредиш на никого другиго!
– Пастор Мълинс, въпреки че не изглеждам така, аз съм доста по-възрастна от вас, така че позволете ми да споделя с вас нещо, което съм научила през многото си години: реалната власт винаги надделява над инвестираната. Така че вярвам, че ще използвам реалната си власт и ще избера да не напускам.
– Много добре. Ако не искате да си тръгнете, тогава ще си тръгнем ние! – Каза пасторът. Сякаш събираше кокошки около себе си, мъжът направи жест на хората да дойдат при него, докато той се отдръпна от Неферет.
– Страхувам се, че не мога да ви позволя да си тръгнете. Никой от вас. – Неферет посочи към пастора. – Доведете го при мен!
Една нишка, дебела като мъжка предмишница, се разви от глезена на Неферет и се запъти към пастора. Когато стигна до него, пипалото се уви около кръста му и се вряза в него. Тъмнината повлече крещящия пастор към Неферет.
– О, престани с този нелеп шум! – Неферет направи жест и по-малко пипало се уви около лицето на пастора, над устата му, като я запуши.
– Така е по-добре, нали? – Тя погледна паникьосаното паство около себе си. – Ако не искате да ви запуша устата, спрете да крещите!
С изключение на приглушени ридания, хората замлъкнаха.
Неферет се приближи до пастора.
– Харесват ми дрехите ви. Особено ценя аления цвят. Свалете ги!
С треперещи ръце мъжът се подчини и пусна мантията в краката ѝ.
Поклащайки глава, Неферет го изучава. Беше облечен с бяла риза и панталон под нея.
– В робата си бяхте много по-величествен. Сега ми напомняш на изпосталяла мишка. Неферет се вмъкна в съзнанието му.
– Ооо, нищо чудно, че не се взираш в тялото ми. Целомъдрието е толкова досадно, нали? Ето, позволете ми да ви избавя от мъките ви. Тя преряза гърлото му. Очите му се изцъклиха огромни, докато тя казваше на двете нишки: – Да, можете да имате този. – Тъмнината прониза устата и кръста му, като пиеше дълбоко от него, докато той се гърчеше в агония.
– Неферет! Защо правиш това?
Вниманието на Неферет се насочи от умиращия пастор към един мъж, който стоеше в предната част на светилището. Разпознавайки го, тя се усмихва.
– Съветник Майерс! Колко ми е приятно да ви видя – каза тя.
– Здравейте, Неферет – заекна той, хванал се здраво за ръката на добре облечената жена до себе си. – Бях там по време на пресконференцията ви. Вие казахте, че сте съюзница на хората и сте против насилието.
– Аз излъгах. – Усмивката ѝ се разшири при ужасеното му изражение. Жената до него се разплака, а ръката ѝ, притисната към устата ѝ, се опитваше да спре плача ѝ. – Вие ли сте госпожа Майерс?
Трепереща и плачеща, жената кимна.
– Колко скъпо сте облечена. Познавам ли Армани?
Оплакващата се жена отново кимна.
– А вие трябва да сте около шести размер, нали?
– Д-да. Вземете ми дрехите! Просто ни пуснете да си вървим, моля ви – молеше тя.
– Ах, колко мило сте помолили! Съблечи роклята си и ми я донеси, а аз ще разгледам молбата ти.
– Неферет, моля те, не наранявай… – започна съпругът ѝ.
Неферет се вмъкна в съзнанието му и каза на сърцето му да спре да бие. Съветникът Майерс издъхна и се свлече на пода.
Съпругата му изкрещя.
Неферет въздъхна.
– Госпожо Майерс, толкова ми е неприятно как днес никой не изглежда способен да изпълнява прости заповеди. Не е ли така?
– Възнамерявате да ни убиете всички ли?
Погледът на Неферет се премести от истеричната госпожа Майерс към една привлекателна жена на средна възраст, която беше влязла в коридора. Тя вдигна брадичката си и се изправи пред Неферет, без да показва външни признаци на страх.
Неферет беше заинтригувана.
– А вие коя сте?
– Карън Кийт, един от комисарите на окръг Тулса. Бях там и в деня, в който дадохте пресконференцията си и обещахте верността си на нашия град.
– Ооо, още един политик. Колко вкусно!
– Не отговорихте на въпроса ми. Ще ни убиете ли всички?
– Простете ми, Карен. Мога ли да ви наричам Карен?
– Предпочитам да не го правите.
Веждите на Неферет се вдигнаха изненадващо. – Имате прекрасна енергия, госпожо Кийт. Вие ще ми послужите за основно ястие.
Влакната на мрака започнаха да се плъзгат към комисаря.
Карън Кийт не помръдна, когато те се увиха около нея. Тя срещна погледа на Неферет и каза: – След това всички ще те познават като чудовището, което си.
– Не, госпожо Кийт, всички ще ме познават като богинята, която съм.
Комисарят не изкрещя, докато умираше, но хората около нея изкрещяха и започнаха да се стичат в безразсъдна паника към запечатаните изходи.
– Е, предполагам, че е прекалено да очакваме разговор за вечеря – каза Неферет. Тя вдигна ръце. – Внимавайте с роклята на Армани, но ги убийте всички!
Неферет и нейните слуги на Мрака се спуснаха върху събранието. Те се хранеха и хранеха, като се тъпчеха с кръв и открадната енергия, докато светилището не се превърна в гробище.
Неферет се изкъпа от умивалниците със светена вода и използва алено подплатената роба на пастора, за да се подсуши. След това, облечена в Армани и пулсираща от славна сила, тя напусна църквата на Бостън авеню.
Дъждът беше спрял. Небето беше току-що измито в синьо. Въздухът миришеше на пролет. Неферет избърса последната капка кръв от ъгълчето на пълните си устни. Усмихната, сияеща, Неферет посочи към Майо.
– Заведи ме у дома. Толкова ми липсваше моят апартамент.
Пулсиращи и напълно наситени, нишките и се приближиха до нея и я повдигнаха нежно. Обгърната в мрак, Неферет се носеше невидима из центъра на Тулса, докато в съзнанието ѝ отекваше: „Заслужавам това… заслужавам това…“.
Централната златна варовикова статуя над входа на църквата се разтресе, премести се и в смразяващ изблик на леден въздух белият бик се материализира. Когато излезе от кожата на църквата, копитата му заискриха и накараха земята да се разтресе. Той изхриптя и се вгледа в мястото, където беше изчезнала Неферет.
– Това, безчувствена моя, ме изненада…
КРАЙ
За сега…