УИЛОУ
Бях нервна развалина.
Всъщност, това беше голямо, дебело подценяване.
Задъхвах се. Пени и Оливия ме разтриваха по гърба, като и двете се опитваха да ме успокоят. Но от това изпитание ми беше физически лошо.
Днес беше денят, в който се изправих пред баща си и един от другите мъже, оцелели след стрелбата, в съдебната зала.
Днес беше денят, в който трябваше да им помогна да влязат зад решетките.
Днес беше денят, в който трябваше да разкажа историята си пред напълно непознати хора и да се надявам на най-доброто.
Поех си дълбоко дъх и треперещо се изправих на крака. Пени беше отворила и приготвила за мен малка, бутилка с вода за уста. Взех я с трепереща ръка и изплакнах устата си, преди да ѝ я върна. Без да кажат нито дума, те ме изведоха обратно в огромния коридор. Логан се разхождаше, но при звука от отварянето на вратата на банята бързо се насочи към мен и ме придърпа в прегръдките си.
– Ужасена съм – прошепнах, като хванах с ръка отворения му елек. Той го беше облякъл днес, защото знаеше, че това ми помага да се успокоя.
И също така каза, че няма да промени това, което, по дяволите, е, заради някой друг – точно неговите думи, не моите.
– Ако днес не влязат зад решетките за тази гадост – каза Логан, думите му едва се чуваха в ушите ми – ще ги накарам да изчезнат, Уилоу. Кълна се в шибания Бог, че по един или друг начин ще се освободиш от оковите им.
Устните ми потрепериха. Погледнах към него, а в очите ми блестяха сълзи от страх.
– Смяташ ли, че те могат да излязат днес? – Попитах с хриптене.
Той се намръщи и посегна да изчисти една сълза от бузата ми.
– Съдебната система не е толкова безкомпромисна, колкото на всички ни се иска – нежно ми напомни той.
Поклатих глава, а паниката се заби в гърлото ми. Не можех да премина през тази възможност. Трябваше ми…
– Спокойно, момиченце – изръмжа Логан и хвана лицето ми в ръцете си. Очите ни се втренчиха. – Имам нужда да бъдеш смела, Уилоу. Преминала си през ада и обратно. Знам това. Всички ние го знаем – напомни ми той, визирайки всеки член на клуба и техните стари дами. – Но имам нужда да бъдеш силна и смела още малко.
По бузите ми се плъзнаха сълзи.
– Не мога да се изправя пред него отново и да разкажа какво се е случило на напълно непознати хора – заплаках.
Логан нежно ме разтърси.
– Погледни ме, момиченце – изръмжа той, когато затворих очи. Разплаках се, отваряйки ги отново. Лицето му беше само на сантиметри от моето, веждите му бяха смръщени, а тъмните му очи блестяха с нотка на лудост. Погледът ме успокои.
– Ако се справиш с това днес, тогава ще се обадя и ще насроча среща, за да се оженим – каза ми той.
Чувствах се така, сякаш вятърът е излязъл от мен. Загледах се в него.
– Да се оженим? – Задуших се. Това беше последното нещо, което очаквах. Честно казано, изобщо не го бях очаквала.
Той кимна.
– Направи това за мен днес, малката, и ще се оженя за теб. – Той ме обгърна с ръка и ме придърпа малко по-близо до тялото си. – Обичам те, а мъжете като нас, които носят този елек, не правят просто някоя жена наша стара дама, Уилоу.
Прокарах очи по лицето му.
– Обещаваш ли? – Прошепнах накрая, вкопчена в думите му с отчаяние.
Той кимна.
– Кълна се в това братство и в елека на гърба ми – каза ми той.
Погледнах към вратите на клуба. Логан отново се премести в полезрението ми и спусна устните си към моите. Целуна ме силно, устните му бяха агресивни, душата му потъваше в моята.
После прошепна последното нещо, което очаквах да каже.
– Изключи го, малката.
Треперех като листо край адвоката, но не плачех. Съсредоточавах се върху всичко друго – най-вече върху Логан – и върху това какво е усещането да съм негова.
Молех се и се надявах на най-добрия възможен изход. И ми помогна това, че знаех без съмнение, че дори баща ми и неговият спътник да си тръгнат свободни мъже днес, Логан пак ще ми донесе справедливост.
– Извиквам Уилоу Джеферсън на свидетелското място.
Като си поех рязко дъх, аз треперещо се изправих на крака. По чудо застанах пред офицера и поставих ръка върху Библията, като се заклех да казвам само истината, преди да потъна в седалката на трибуната.
Огледах тълпата, без да смея да погледна в посока на баща ми. Очите на Логан срещнаха моите. Той се беше облегнал на стената в задната част на съдебната зала, скръстил ръце на гърдите си. Винсънт и Деймън стояха от двете му страни. Останалата част от клуба седеше разпръсната из цялата зала.
Това беше изявление: ако законът не си свърши работата, клубът ще го поеме в свои ръце.
– Дишай – измърмори ми Логан – и, по дяволите, го изключи.
Вдишах дълбоко, успокояващо и задържах очите си в неговите. Той наклони глава към мен.
– Добро момиче.
Отговорих на множество въпроси, които по същество задаваха едни и същи въпроси отново и отново. Както адвокатът ми и Купър ме бяха подканили да направя, когато преминавах през практиката на кръстосания разпит, държах отговорите ми да са кратки и прости. Никога не издавах повече, отколкото ме питаха, и както Логан беше предложил многократно, докато Брант и Купър ме разпитваха, държах емоциите си изключени за глупостите, които не исках да чувствам.
След това всички си взехме почивка, докато журито си вършеше работата. Логан седна с мен отвън. Аз бях на мотора му, а той стоеше между краката ми, хванал с ръце кръста ми. Всички разговаряха помежду си и аз се включих в няколко разговора. Това беше добро разсейване и аз бях благодарна за него.
В противен случай бях сигурна, че отново ще се навеждам над тоалетната и ще изпразвам стомаха си, докато чакам присъдата.
Логан се наведе и допря носа си до моя, като ме изненада.
– Толкова съм шибан, че се гордея с теб, че си толкова проклето смела – похвали той.
Нежно се усмихнах и се наведох, за да притисна устните си към неговите.
– Не бих могла да направя това без теб.
Той задълбочи целувката ни, а езикът му танцуваше с моя за миг.
– Докато аз имам нещо общо с това, никога няма да ти се наложи да се изправиш пред друго проклето нещо без мен до себе си.
Краката ми подскочиха. Бях почти прекалено разтреперана, за да седя спокойно.
Брант се наведе.
– Тази част ще мине просто – каза той тихо. – Ще отмине, преди да се усетиш. Ако някой от тях не бъде признат за виновен, целият клуб ще дойде и ще те изведе навън.
Преглътнах силно.
– Мислиш ли, че ще се измъкнат?
Брант поклати глава.
– Не мисля, не, но при всяко съдебно дело винаги има такава възможност, особено след като е толкова голяма част от тази общност.
Вмъкнах ръцете си в свободните панталони, които бях взела назаем от Пени. Логан беше предложил да ми купи нещо по-подходящо, но не исках да ми напомня за днешния ден. Веднага щом се приберях у дома, щях да ги върна на Пени и да изгоря тази блуза.
След като всички се настаниха, съдията призова журито да вземе решение.
Единодушно всички гласуваха за виновни.
Разплаках се. Сълзи се откъснаха от гърлото ми, когато баща ми и единственият друг човек, оцелял в тази престрелка, бяха осъдени на петнадесет години затвор с възможност за предсрочно освобождаване след пет.
Едва се изправих от стола си, след като съдът беше разпуснат, преди Логан да ме вземе на ръце и да ме изнесе от сградата на съда до мотора си. Когато ме качи на него, той хвана лицето ми в ръце и притисна устни към моите, като в целувката му се вля всяка частица спешност и гордост.
– Само да знаеш – изръмжа той, притискайки челото си към моето – че и двамата няма да излязат живи от този затвор.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите.
С това той запали звяра под мен. Пристегнах шлема на главата си и плътно обвих ръцете си около него. След като излезе на паркинга, той тръгна по открития път, а ръката му стискаше бедрото ми.
Назад към част 15 Напред към част 17
