Глава 27
– Ще го направя – каза той, защото макар тя да бе поискала да не я защитава, нуждата му да го направи бе дълбока чак в червата.
Напрегнат поглед от тези очи, които го пронизваха.
– Добре. – Тя позиционира тялото си по начин, който ѝ осигуряваше видимост към вратата, но ѝ позволяваше и да го държи под око. Леко поклащане на главата ѝ, когато очите им се срещнаха отново, и той знаеше, че нищо, което ще каже, няма да я отпрати от тази стая. Беше повече от достатъчно силен, за да я принуди да се подчини, но силата беше единственото нещо, което не можеше да използва с тази жена.
Щеше да е лесно да обясни нежеланието си като част от хладната пресметливост, необходима, за да я вкара в леглото, но лъжата нямаше да послужи за нищо – не и когато тя го виждаше по начин, по който никоя друга жена не го е виждала. Ингрид, сладката, любяща, силна Ингрид, не би разбрала мрака, който живееше в него сега. Онър разбираше. Чувстваше се като предателство към паметта на съпругата си, когато си мислеше такова нещо, но това не го правеше по-малко вярно.
– Сигурна ли си?
Без колебание.
– Да.
Премести поглед към стената и прокара пръсти по нея, докато намери малка вдлъбнатина. Едно натискане и част от стената се отвори, за да разкрие голям, тесен хладилен агрегат, а водата, която се събираше под него, бе нямо доказателство за загубата на енергия. Опитвайки се да не усети миризмата, която говореше за гнилоч, той вдигна капака, за да го подпре на стената.
После погледна надолу.
Към телата.
Фризерът беше достатъчно голям, за да не се налага Амос да отрязва крайници или да отделя торсовете от долните половини на жертвите. Той просто бе сгънал телата в ембрионално положение и ги бе смачкал заедно като много парчета месо.
– Детектив Сантяго в момента работи по серийните отвличания на високи, стройни жени от смесена раса в по-голямата част на Ню Йорк, нали? По-конкретно жени, които имат един чернокож родител и един бял.
Онър прекоси малкото разстояние помежду им, за да погледне вътре във фризера, а изразителното ѝ лице бе докоснато от ужас.
– Да. Всички работят по теорията, че става дума за човешки хищник – на местата на престъплението няма следи от хранене или някаква кръв. Жените просто изчезват.
Дмитрий прокара поглед по тялото, което беше най-близо до върха. Въпреки гниенето, основната костна структура беше ясна, виждаше се достатъчно неразложена плът, за да може да бъде сигурен в цвета на кожата ѝ.
– Такава омраза – каза той, преизчислявайки всичко, което си мислеше, че знае за Джиана и Амос. – Към единственото същество, което винаги го е защитавало.
– Сигурен ли си?
Дмитрий беше направил внимателни разпити, когато неестествено близката връзка между майка и син стана очевидна, и беше убеден, че връзката се е формирала в резултат на лудостта на Амос, а Джиана е направила всичко възможно, за да помогне и защити сина си. Сега се чудеше дали не е пропуснал далеч по-зловещата истина.
– Вече не съм толкова сигурен, колкото бях някога. – Той затвори капака.
– Ще се обадим на Сантяго, ще привлечем полицаите. – Всички щяха да предположат, че Амос е полудял с възрастта. Този аспект на дългия живот беше нескрита истина, която не спираше никого от онези, които искаха да бъдат направени. Дори двеста години, прекарани като здрав, неостаряващ вампир, бяха много повече от средната продължителност на човешкия живот. – Колкото повече хора го следят, толкова по-големи са шансовете да го прогоним.
Онър кимна, поемайки малки, плитки вдишвания, докато не се върнаха в коридора със затворена врата.
– Защо ме е взел? Не отговарям на профила му.
Студена ярост запулсира в кръвта на Дмитрий при напомнянето за това, което Амос беше направил с Онър, но той сериозно се замисли върху въпроса.
– Изглежда, че мрази майка си, но също така иска да ѝ угоди. – Мигновено изплува споменът за Джиана на коктейла, който беше дала преди четири лета.
– „Дмитрий, толкова се радвам, че можа да дойдеш.“ – Милостива усмивка, целувка по бузата му. – „Запознахте ли се с Ребека?“ – Този път усмивката на устните ѝ притежаваше елегантна чувственост.
– „За мен е удоволствие“ – каза той и наклони глава към извитата брюнетка с кожа в светло златисто-кафяво, която следеше всяка дума на Джиана.
– Ти – обърна се той към Онър – не си негов тип, но си на Джиана.
– Това е болно… и в комбинация с всичко останало повдига някои въпроси. – Тя погледна към затворената врата на стаята, която говореше за извратената сексуалност на Амос. – Да излезем навън и да се обадим на Сантяго.
Дмитрий я остави да ги изведе през задната врата. Слънчевите лъчи бяха блестящи, а топлината им – режещо острие. Докато той гледаше, Онър се спусна към тревата и използва мобилния си телефон, за да се обади на полицая, който имаше свойството да попада на случаи, свързани с безсмъртни. Докато тя правеше това, той направи няколко собствени обаждания, включително едно до старшия вампир под негово командване.
– Уверете се, че Джиана не напуска къщата си – нареди той. – Трябва да поговоря с нея. – Приключи разговора и изчака Онър да се върне при него.
Тя спря на метър от него. Той скъси това разстояние, за да я вземе в прегръдките си, като внимаваше да не я затвори, но тя не замръзна при контакта. Вместо това потъна в прегръдката му, а собствените ѝ ръце го обгърнаха плътно. Двамата стояха в мълчание дълги, наситени със слънце минути, а пулсът на Онър бе равномерен, пулсиращ срещу вампирските му сетива.
Последният път, когато Дмитрий стоеше така, просто държейки жена, защото така се чувстваше добре, беше смъртен.
– Жена ми – каза той, изричайки думи, които не беше казвал на никого другиго – обичаше слънчевата светлина. Излизаше с мен на полето и докато аз го обработвах, тя – люшкаше момченцето ни и – работеше върху поправките. Аз винаги си късах ризите.
Смехът на Онър беше мек, гласът ѝ нежен, когато каза:
– Прекрасна съпруга.
– Беше – продължи той, знаейки, че макар мъжът, когото Ингрид бе обичала, да се различаваше от него като нощта от деня, той никога нямаше да спре да скърби за загубата на усмивката ѝ. – Но също така понякога ме вбесяваше. Казвах ѝ, че ще поправя нещо във вилата, когато се прибера, а докато се върна от полето, тя вече го беше направила и имаше синини, за да го докаже. – Сърцето му почти беше спряло в деня, в който я беше намерил на покрива. – И не можеше да готви.
Онър вдигна очи, които искряха.
– Казвал ли си ѝ го някога?
– Сигурно не оценяваш добре интелигентността ми. – Той се наведе, докато челата им се докоснаха. – Тя се преструваше, че обича да готви, а аз се преструвах, че обожавам нейното готвене, и двамата живеехме за селските фестивали, когато можехме да купуваме от сергиите.
Смехът на Онър беше дълбок, дрезгав звук, който се промъкна в самата му кръв. И за миг той беше… щастлив, така както не беше бил щастлив от деня, в който къщата се превърна в пепел, отнасяйки сърцето му със себе си.
– Вещица си – каза той, наведе глава, за да поиска устните ѝ в целувка, която съдържаше едновременно сладостта на слънчевите лъчи и голяма доза суров секс. – В моето легло, Онър. Там те искам.
Устните ѝ мокри от ласките му и тя докосва лицето му.
– Мисля, че – тихо промълви – и аз искам да бъда там.
Когато се върнаха в кулата, беше вече съвсем тъмно. Венъм ги чакаше.
– Това дойде по пощата днес. – Той подаде един плик.
Оказа се, че той съдържа бележка, написана със същия код като татуировката, която първоначално бе довела Онър в Кулата.
– След още петнайсет минути ще тръгна да поема нощната стража на Скръб – каза Венъм, докато Онър сканираше бележката. – Искаш ли да намеря някой друг, за да отида в Анхиалския анклав и да държа под око полицаите?
– Не. Илиум е на място.
Онър, която вече работеше с кода в ума си, заглуши останалата част от разговора им. Няма да ѝ отнеме много време да преведе това, помисли си тя, не и с работата, която беше свършила по татуировката.
Час по-късно тя вдигна поглед от мястото, където седеше на дивана в кабинета на Дмитрий, и му подаде превода.
„Ти ми взе това, което обичах. Сега аз ще взема това, което ти обичаш.“
Онър потърка с ръце лицето си, докато Дмитрий четеше съобщението мълчаливо.
– Той трябва да е знаел какво е направила Изида с теб. И все пак…
– Изглежда, че любовта – промърмори той – е наистина сляпа. – Остави листа хартия и взе телефона си. – Джейсън – каза той, когато отговориха на телефонното му обаждане. – Опиши ми Калистос. – Пауза. – Да, без съмнение.
Онър, изчака да затвори, за да каже:
– Калистос е бил любовник на Изида?
– Да, макар че тогава той имаше друго име. Младеж, едва десетилетия след сключването на договора си. Беше окървавен от нейното внимание, когато го намерихме. – Да го остави жив беше лесно решение. – Вярвахме, че е поредната жертва. – Но Калистос, изглежда, е обичал господарката си независимо от нейната жестокост.
– Един млад ангел – каза той, като подбираше внимателно думите си, за да не изложи Онър на риск от изтриване на паметта му, както се бе случило със смъртния любовник на Илиум – е изчезнал от двора на Нейха. Никой не е сигурен кога е изчезнал. – Особено като се има предвид следващият факт. – Попитай ме за името на старшия вампир, който е отговарял за него.
– Калистос – каза Онър, като си пое дъх. – Това е начинът, по който създава тези протовампири. – В очите ѝ се появи въпрос. – Знам, че няма да ми разкажеш процеса, тъй като дори Кандидатите са приспани по време на началните етапи, но всички знаят, че ангелите са тези, които правят вампирите. Аз винаги съм си мислела, че това са по-възрастните.
Макар че ангелите не правеха нищо, за да отрекат това мнение, всъщност по-младите възрастни бяха тези, които натрупваха токсина по-бързо в телата си. Колкото по-възрастен беше ангелът, толкова по-високо беше нивото му на поносимост – макар че дори архангелите не бяха имунизирани, както бе доказал Юръм.
– Джейсън току-що ми каза, че ангелът е бил видян за последен път от някой друг освен Калистос преди година – каза той, без да отговори на подразбиращия се неин въпрос. – Ако приемем, че е бил отвлечен скоро след това, и като вземем предвид възрастта му, той би могъл успешно да направи един вампир.
– Калистос се е опитал да Направи повече – каза Онър, отивайки до плоското стъкло на прозореца, а дъждът, който бе започнал да вали преди четиридесет минути, превръщаше града в обвит в мъгла мираж – и това разрежда ефекта. – Сбърчила вежди, тя отново прекоси килима.
– Много вероятно. – Не само това – Калистос не беше спазил правилните процедури, което беше причината за мутацията в кръвните клетки на мъртвите мъже. – Би трябвало да е много по-лесно да го подгоним, след като вече имаме име и лице.
След като дойде да застане до него, Онър се облегна на бюрото и кимна. Изражението ѝ обаче беше притеснено.
– Не мога да спра да мисля за Джиана. Тя изглеждаше толкова любяща, майка.
– Все още няма нищо, което да говори, че тя не е – лудостта на Амос може да е неговата собствена. – Но Дмитрий дълбоко се съмняваше в това, защото от онова, което беше видял през годините, тази дълбока омраза, примесена с изкривена любов, се коренеше в нещо, което никога не биваше да бъде, грозота, която посяваше изкривено ядро дълбоко в душата.
Среднощно зелените очи срещнаха неговите, натрапчиви и обещаващи му невъзможна мечта.
– Ти не вярваш в това.
Затвори разстоянието помежду им и погали с пръсти челюстта ѝ. Мекотата на кожата ѝ беше неустоима съблазън.
– Мислиш ли, че можеш да ме прочетеш?
– Мисля, че – ръката ѝ се сключва върху китката му – те познавам много по-добре, отколкото би трябвало.
Да. Твърде често виждаше в очите ѝ познание, което не би трябвало да е там, усещаше познатост в целувката ѝ, в смеха ѝ, от които го болеше, и се чудеше дали не се поддава на собствената си неуловима лудост. И все пак не можеше да се отдръпне, да се отдръпне.
– Няма какво повече да правим тази вечер. – Телефонното обаждане до Джейсън беше задвижило издирването на Калистос, а що се отнася до сина на Джиана, Дмитрий вече беше поставил целия регион в готовност.
А понякога човек трябва да използва момента, независимо от последствията. Да го пропусне можеше да означава, че той никога повече няма да дойде.
– „Дмитрий, ела да танцуваш с мен.“
– „Краката ме болят от полето, Ингрид. След като се върна от пазарите?“
Усмивка, която озаряваше стаята, макар че в очите ѝ се криеше страх като тих натрапник.
– „След като се върнеш.“
Само че хората на Изида го бяха хванали, когато се връщаше. Последният му спомен за съпругата му беше как тя държи децата им и се опитва да не издаде ужаса, който беше превърнал топлите ѝ кафяви очи в невъзможен абанос.
Никога не можеше да се върне, никога не можеше да танцува със съпругата си, докато Миша се смееше, а бебето риташе с крачета във въздуха, но можеше да целуне тази жена, която някак си беше станала част от него, а погледът ѝ криеше загадки, които той беше принуден да разгадае.
– Време е, Онър.
Той видя как кожата се опъва по скулите ѝ, знаеше, че не е сигурна, че няма да изпадне в паника, да се втурне към него в самозащита, но отговорът ѝ беше просто, силно:
– Да.
Онър мълчаливо възприемаше обстановката, докато Дмитрий я водеше нагоре от нивото, боядисано в това блестящо, опасно черно, към последния етаж на Кулата. Той се оказа застлан с бял килим с блестящи златни нишки, боята по стените беше същата бяла със златни отблясъци, а произведенията на изкуството бяха смесица от старо и ново – блестящ гоблен на място с планина и небе, върху което се издигаха жилища, чиито врати се отваряха във въздуха; блестящ меч, остър като бръснач; рамкиран плакат на нелепото телевизионно предаване „Ловци на плячка“ с мускулестия главен герой и неговата „вампирска лисица“.
– Илиум го купи за Елена – каза Дмитрий, като проследи погледа ѝ. – Ще бъде интересно да видим реакцията ѝ.
Устните на Онър потрепнаха.
– Те са добри приятели.
По изражението на Дмитрий се плъзна сянка, но той каза само:
– Да – преди да добави: – Апартаментът на Рафаел заема половината етаж. Останалата част е разделена на стаи за Седемте, макар че моята заема двойно повече място от останалите, тъй като прекарвам най-много време в града.
Тя се поколеба.
– Нямаш ли друг дом?
– Никога не е изглеждало необходимо.
Онър чу хиляди неизказани неща в това изказване, разбра, че идеята за дом е носила болка за него, която никога няма да се опита да пресъздаде.
– Не се притеснявай – каза той, преди тя да успее да каже нещо – квадратурата на всеки апартамент е по-голяма от тази на повечето самостоятелни къщи, а стените са звукоизолирани, за да се осигури пълно уединение.
Онър нямаше нищо против устройството и беше напълно сигурна, че апартаментът му е обширно пространство, десет пъти по-голямо от нейния собствен. Но…
– Не, Дмитрий. Не и тук.
– Защо? – Въпрос, зададен с хладнокръвна изтънченост, която може би би я уплашила някога, но сега я накара да се запита какво ли не искаше Дмитрий да види, че беше поставил тези копринени щитове.
– Това не е правилно. – Онър отстояваше позицията си, а вътрешният ѝ глас ѝ нашепваше, че този момент е от решаващо значение за това как ще я види Дмитрий.
– Отказвам да бъда просто поредната жена, която ще отведеш в леглото си.
Дмитрий прокара палец по кокалчетата на пръстите ѝ, без да изрази каквато и да било емоция по лицето си.
– Мислиш ли, че има значение кое е леглото?
В този момент тя си помисли, че в него има такава жестокост. Можеше да я нарани жестоко и да си тръгне, сякаш това нямаше никакво значение.
– Може би не и за теб – прошепна тя, знаейки, че времето за прекратяване на отношенията, за защита на себе си, отдавна е минало – но за мен – да.
Мълчание. Напрегната, опасна като гарота, вградена в колана на Дмитрий опасност.
Назад към част 28 Напред към част 30
