ЕПИЛОГ
ЕВА
Една година по-късно…
– Тъй като сме рано, можем ли да се отбием набързо до един проект? – Попита Тобиас, докато ни карах към града. – Искам да видя как изглеждат външните светлини през нощта.
– Разбира се. Накъде?
– На знака „Стоп“ тръгни на север.
– Уау. – Погледнах го намръщено. – Гледай си езика.
– Какво?
– Каза на север.
Той се ухили и поклати глава.
– На знака „Стоп“ завий наляво.
– По-добре. – Усмихнах се, а после хвърлих поглед към задното стъкло.
Изабела спеше на седалката си в колата, а малките и устни бяха перфектно нацупени. Това щеше да е дълга нощ за нея, като се има предвид, че вече беше минало времето за лягане.
Тази вечер беше ежегодното коледно парти на семейство Холидей и тя беше облечена за случая. Роклята и от червено кадифе беше украсена с бяло. Пантофките и нямаше да издържат, защото тя мразеше обувките, но независимо от това ги бях сложила върху чорапогащника.
– Взе ли си наушниците? – Попита Тобиас.
– Да, – промълвих аз. Тези проклети наушници. – Те са в чантата за пелени.
Родителите му бяха наели група на живо, както правеха през повечето години, и в залата щеше да стане шумно. Затова Тобиас беше намерил чифт бебешки наушници. Само че вместо да намери симпатичен розов или лилав чифт, не дай си боже нещо, което да се съчетава с роклята и, той беше намерил оранжев.
Оранжевите на Хънтър.
Когато го попитах защо е избрал такъв отвратителен цвят, той ми каза, че това са единствените наушници с корекции, за да може да ги носи, когато порасне.
Съпругът ми не беше практичен.
Тобиас ми беше предложил брак пред женската тоалетна на летището в Сиатъл. Чаровникът. В интерес на истината, аз бях провалила плановете му за нещо романтично. Бях опряла глава на гърдите му и когато бузата ми се удари в нещо твърдо в джоба на палтото му, го тормозех да ми каже какво носи, докато накрая не се предаде.
Оттогава на пръста ми е същият пръстен, който беше купил преди години. А от миналата седмица имаше и венчална халка, която му правеше компания.
Бяхме се оженили ден след като най-накрая се прибрахме в Монтана. Двамата отидохме в съда по време на обяда и го направихме официално.
Без рокля. Без смокинг. Само Тобиас, дъщеря ни и аз.
Не ми трябваше много време, за да осъзная, че не съм готова за ново преместване. През третото тримесечие, когато глезените ми бяха подути, гърбът ме болеше, а киселините бяха непоносими, единственото, което исках, беше да се прибера у дома.
В Монтана.
Татко беше прав. Трябваше да бягам и да бягам. Но когато бях готова да спра, ние спряхме. Изчакахме Изабела да се появи на бял свят, а когато стана достатъчно голяма, се изнесохме от лондонския си апартамент и се върнахме вкъщи.
Хана и Кийт се радваха, че сме близо до тях. Те бдяха над къщата ни, докато ни нямаше, и я поддържаха чиста и свежа за посещенията ни у дома през изминалата година. Веднъж дори бяха летели, за да ни видят. А Кийт се беше погрижил Тобиас да продължи работата си, като нае друг архитект за Холидей Хоумс. Така че, докато Тобиас изготвяше плановете от разстояние, в Бозман имаше човек, който да работи на място и да помага за осъществяването на проектите.
– Добре, остави тук. – Той посочи през предното стъкло, насочвайки ни през лабиринт от пътища, докато не спряхме до една къща, която гордо се издигаше в заснеженото поле.
– Уау.
– Добре се получи.
– Това е слабо казано, бейби. – Хванах ръката му и се усмихнах, докато се взирах в къщата.
Собствениците искаха къща в стил плевня с двускатен покрив и плъзгаща се входна врата. Когато ми разказа за това, бях скептично настроена, но оставих на Тобиас да създаде нещо очарователно и уникално.
Малко хленчене от задната седалка означаваше, че трябва да продължим да караме, затова свалих крака от спирачката на новия си джип и се отправих към града.
Хотел „Бакстър“ беше като златен фар, издигащ се на главната улица. В момента, в който влязохме в балната зала на втория етаж, бяхме заобиколени от приятели и роднини, дошли да ни посрещнат у дома.
След това групата започна и Тобиас моментално грабна наушниците.
– Можеше ли да избереш друг цвят? – Попита Хана, докато ги поставяше на главата на Изабела.
– Какво лошо има в оранжевото? – Попита той.
Извърнах очи.
– Не върви.
– Тя е бебе. Не и пука. – Той вдигна Изабела от ръцете ми, целуна я по бузата, след което я постави на любимото и място на света – в извивката на ръката му.
Бях се влюбила в Тобиас преди години, но да го гледам с дъщеря ни беше като да се влюбя отново.
– Хайде да танцуваме. – Той стисна ръката ми, целуна ме целомъдрено по устата и ни поведе през тълпата към дансинга. С бебето в едната ръка, той ме прегърна с другата.
– Радвам се, че можем да бъдем тук за това. – Облегнах глава на рамото му, докато се поклащахме. – И за Коледа.
– И аз, – промърмори той. – Няма ли да съжаляваш?
– Няма.
Шефът ми не беше доволен, когато му казах, че Лондон ще бъде последният ми проект. Беше ми предложил огромно увеличение на заплатата, за да остана, но аз отказах. Защото вече си бях намерила друга работа.
След Нова година щях да се присъединя към екипа на „Холидей Хоумс“ като най-новия ръководител на проект. Щях да работя за семейния бизнес.
Имаше вероятност Тобиас и аз да се убием, работейки в един и същи офис. Или пък имаше вероятност да си приказваме редовно след работно време.
Щяхме да го разберем. Заедно.
– Какво ще кажеш за една празнична класика? – Попита в микрофона вокалистът на групата, докато завършваха една песен. – Цяла година правим това пеене и е страхотно. Какво ще кажете?
Залата избухна в одобрителни възгласи.
И тогава водещият китарист започна да свири.
– На първия ден от Коледа моята истинска любов ми подари.
Погледнах към Тобиас.
Той отметна глава назад и се разсмя.
После запяхме заедно. А накрая, когато стигнахме до нашата версия, и двамата променихме текста.
Два гълъба, една яребица и бременност.
