Глава 12
Касия прочете за трети път един и същи параграф в учебника си. Нито една дума не беше потънала в съзнанието и. Изреченията се сливаха, а линиите на графиката в ъгъла сякаш се колебаеха като радиовълни.
– Уф. – Тя потърка слепоочията си. – Не се разболявам. Не се разболявам.
Определено и беше лошо. Главата и се замъгли и тя се разтрепери за стотен път. Като пристегна палтото си до брадичката, Касия обви ръце около кръста си и сведе поглед към страницата. Още един час. Ако можеше да се съсредоточи само още един час върху тази глава, щеше да се откаже и да си тръгне от библиотеката. След това, през уикенда, щеше да навакса със съня и списъка със задачите си.
Тя пъхна в устата си парче бонбон с надеждата, че захарта ще и даде тласък на енергията. Като се има предвид, че почти беше свършила кутията с плодови дъвки, а изтощението и сякаш само се засилваше, тя се съмняваше, че нещо друго освен ранно лягане ще и помогне.
– Чудех се кога ще те намеря тук. – Дълбок глас я стресна и я накара да се завърти на стола.
– По дяволите – изсъска тя и удари ръка в гърдите си.
– Извинявай. – Едуин вдигна ръце. – Макар че мисля, че предпочитах да ме посрещнеш с „о“, вместо с „по дяволите“.
– Изплаши ме.
– Значи, ако не те уплаша, наистина ще ми кажеш „здрасти“?
– Здравей.
Той се усмихна.
– Здравей, Червена.
Червена. Може би заради начина, по който произнесе прякора – преднамерено, почти интимно – но още една тръпка премина през раменете ѝ и тя нямаше нищо общо с настинката, която беше хванала.
Беше минал месец, откакто беше видяла Едуин в „Измяната“. За този месец той не беше станал по-малко красив. Или опасен. Злобна усмивка се появи на меките му устни, докато отиваше към масата ѝ и издърпваше стола срещу нейния.
Това беше първото и посещение на третия етаж на библиотеката на Астън. Едуин беше споменал за това в нощта, когато го беше намерила в нейния стол с крила. Беше избягвала кътчето, просто защото това беше неговият съвет, но докато свършеха часовете и днес, вече беше повече от уморена. Беше дошла в библиотеката, за да учи, но обичайната и маса на втория етаж беше заета.
Касия беше гладна и идеята да похарчи само една четвърт за лека закуска беше твърде привлекателна, за да и устои, затова се качи на третия етаж, като реши, че рискът си заслужава. В края на краищата човек като Едуин Кларънс нямаше да учи до късно в петък следобед.
Кога щеше да научи, че предположенията и са погрешни поне в петдесет процента от случаите?
– Виждам, че си открила тайния ми автомат. – Той кимна към зелено-жълтата кутия с бонбони пред нея. – Майк и Икес. Те са едни от любимите ми.
– И моите. – Тя изяде още един бонбон, докато сърцето и прескачаше. Какво, по дяволите, имаше в него, че винаги я караше да трепери? Може би заради сините очи. Или свежият одеколон, който нахлу в носа и. Изяде още един бонбон, като се бореше с желанието да си поеме дъх.
– Как си? – Попита той, опирайки се със силни предмишници на масата. Пуловерът, който носеше, беше с леко V-образно деколте, което караше да изпъква подутината на адамовата му ябълка, докато говореше.
Касия никога през живота си не беше искала толкова силно да оближе някое гърло.
Гах. Какво, по дяволите, не беше наред с нея? Явно този следобед не беше на себе си. Не можеше да се съсредоточи върху училището, но можеше да си фантазира за врата на Едуин? Стегни се. Тя поклати глава и затвори очи за няколко удара на сърцето си.
– Касия?
Точно така. Той и беше задал въпрос.
– Добре. Заета. А ти?
– Добре. – Ъгълчето на устата му се повдигна по-високо, разкривайки една от онези невероятни трапчинки.
Тя не би имала нищо против да оближе и нея.
Майната му.
– Отбягваш ме – каза той.
– Да. – Нямаше смисъл да отрича.
От време на време тя виждаше колата му пред имението и се стараеше да остане заключена в спалнята си, докато „Бентли“-то не изчезнеше от територията. Преди няколко седмици го бе видяла да се разхожда в кампуса и се бе обърнала и тръгнала в обратна посока, за да избегне пресичане на пътищата.
В Измяна Едуин беше казал, че иска да я чука. Дали все още го искаше? Ако продължаваше да я гледа така, сякаш е вкусна като бонбоните и, тя можеше да се пречупи. Ето защо беше толкова опасен. Ето защо избягването му беше ключово.
Защото тя не може да му позволи да я заведе в леглото.
– Ако ме избягваш, защо дойде тук? – Попита той.
– Имах само една четвърт и исках да закуся. – Тя сви рамене. – Тук е тихо. А и не те взех за човек, който учи в петък следобед.
– Това е, защото не ме познаваш, Касия.
– Не, не те познавам.
Той барабани с пръсти по масата.
– Казваш това, сякаш не искаш да ме опознаеш.
– Аз съм тук само за училище. – Нямам приятели. Никаква драма. Никакви мъже, особено Едуин, който привличаше вниманието и, когато се появяваше в стаята.
Целта беше завършване на училище. Това беше единственият смисъл да бъде в Астън. Ако не беше в клас или не спеше, беше в библиотеката. И не беше виждала Едуин нито веднъж. Защо днес?
– Помислих си, че ще бъдеш в „Измяна“ или нещо подобно – каза тя, като обърна внимание на учебника си.
– Твърде рано е за клуба. А и ми се прииска… – Начинът, по който каза „прииска“, накара очите и да се насочат към него, а интензивността на тези лазурни басейни предизвика прилив на топлина към сърцевината и.
Тя преглътна тежко и отпусна брадичката си. Онази вечер в „Измяна“ беше направила огромна грешка, като го гледаше прекалено дълго. Беше като да се взира в слънцето. Ако се взираш прекалено дълго, ослепяваш.
Касия не можеше да си позволи да бъде заслепена от Едуин.
Макар че щеше да му отдаде дължимото за това, че се държеше джентълменски в нощния клуб. След като излезе от банята на „Измяната“, Едуин я чакаше. Тя му беше казала, че иска да си тръгва, и той веднага и беше повикал кола. Лъскава черна градска кола я откара обратно в имението, където тя се зарече никога повече да не се изкушава от забавленията или съквартирантките си.
На следващата сутрин Елора дойде в стаята на Касия с извинение. Очевидно нещо се беше случило с малкия и брат, затова и се беше наложило да се махне от клуба. Като предложение за мир се беше опитала да подари на Касия онези велурени ботуши до коляното.
Касия бе отказала.
Макар да бе оценила извинението на Елора, тя не искаше да бъде длъжна на никого, особено на останалите обитатели на имението Кларънс.
Те не бяха приятели.
А и Едуин не и беше приятел.
Той се изправи от стола си и отиде до автомата за напитки.
– Какво ще правиш, като имението е само за теб през уикенда?
Това, което тя винаги правеше.
– Уча. Имам… чакай. А? – Тя направи пауза, пресъздавайки въпроса му. – Този уикенд имението е само за мен?
Едуин пусна една четвърт в прореза за монети и натисна бутона за още една кутия „Майк и Икес“. Той я взе от автомата и се върна на мястото си.
– Айви и Елора не са ти казали?
– Не съм разговаряла с тях. – Целенасочено. Тя не вярваше на Айви и макар да вярваше на извиненията на Елора, не беше прекарвала време и с нея. Освен това беше погребана под планина от училищни задачи и нямаше време за случайни разговори за плановете за уикенда.
– Те отиват на Мартас Винярд за уикенда – каза и той. – Заин, по-големият ми брат, има къща на плажа.
– А. – Касия пренебрегна тръпката на ревност и отхвърляне. Дори и да я бяха поканили, щеше ли някога да отиде на почивка с Айви и Елора? Не. Това си проси неприятности. Но все пак я болеше, че са я забравили.
Може би някой ден щеше да има приятели.
Добри приятели, за разлика от тези в Хюз. Не беше чувала и дума от никого от предишния си живот, не че знаеха новия и телефонен номер. Все пак от време на време проверяваше старата си електронна поща и входящата кутия беше пълна само със спам.
Ако си намереше приятели, Касия искаше такива, на които да може да разчита. Приятели, които щяха да изпращат съобщения просто за поздрав. Приятели, които щяха да я проверяват, когато се чувстваше гадно. Може би заради това главоболие или заради общото ледено чувство, но днес се чувстваше по-самотна от всякога, откакто дойде в Астън.
– Никога не съм била на Мартас Винярд, – каза тя.
– Красиво е.
Тя хъмкаше, изяждайки последното парче от бонбона си.
– Колко време ще учиш? Имаш ли нещо против да се присъединя към теб за малко? Обещавам да бъда тих.
– Разбира се. – Тя нямаше сили да го отблъсне или да си намери ново място за учене. Или може би не искаше да го види как си тръгва още сега.
Прочитането на главата от учебника и отне два пъти повече време, отколкото трябваше. Искаше и се да обвини за това, че се чувства гадно, но това беше Едуин.
Верен на думата си, той мълчеше и се съсредоточаваше върху собственото си обучение. Всеки път, когато обръщаше страницата на книгата си, ароматът му се носеше към нейната страна на масата и тя леко се замая. Всеки път, когато веждите му се сключваха в концентрация, той придърпваше долната си устна между зъбите. Какво ли щеше да е усещането да има нейната устна между тези зъби?
Едуин прокара пръсти през светлокафявите кичури на косата си, за да задържи леките вълни от челото си. Пръстите и я засърбяха да разберат дали са толкова меки, колкото изглеждат.
Начинът, по който челюстта му се огъваше и стискаше, докато ядеше от кутията с бонбони, беше едновременно разсейващ и чувствен. Дали осъзнаваше, че я изкарва от равновесие? Забрави за икономиката, единственото, за което можеше да мисли, беше да го целува. Той щеше да е добър целувач, нали? Да.
Може би е трябвало да му позволи да я целуне в „Измяна“. Колко време беше минало, откакто някой я беше целувал? О, да усети ръцете му върху кожата си, поне веднъж. Да зарови нос в гънката на врата му и да вдиша този вкусен аромат, докато не се опияни от Едуин Кларънс.
– Ти не учиш.
Тя примигна, откъсвайки очи от гърлото му.
– О, аз… приключих, – излъга тя.
– Добре. – Той затвори книгата си. – Ще те изпратя.
Навън. Навън беше добре. Тя не протестира и прибра нещата си. Беше време да се върне към избягването на Едуин. Тя се изправи и се поклати на краката си. Дали това беше заради него? Наистина ли от него коленете и бяха отслабнали? Сериозно, Касия?
– Уау. – Едуин заобиколи масата и я хвана за лакътя.
– Добре съм, – каза тя, когато възстанови равновесието си. Само че, когато направи крачка, тялото и беше вяло, а главата и – замъглена. Добре, не само присъствието на Едуин я караше да се колебае. Тя беше болна.
По дяволите. Нямаше време да се разболява.
– Не приемай това погрешно, – каза той. – Но не изглеждаш много добре.
– Не се чувствам много добре, – призна тя. – Мисля, че просто трябва да се наспя.
– Хайде. – Той държеше ръката си заключена на ръката и, докато я съпровождаше надолу по стълбището към първия етаж. След това задържа вратата отворена за нея и я остави да излезе в октомврийския следобед.
Ароматът на листата се носеше от вятъра. Свежият въздух я накара да потръпне. Тя се обърна, готова да изчезне по тротоара, който щеше да я отведе до имението, но ръката на Едуин я хвана.
– Натам. – Той дръпна брадичката си в обратната посока. – Ще те закарам до вкъщи.
Тя беше прекалено уморена, за да спори или да измъкне ръката си от хватката му, затова го последва до най-близкия паркинг, където чакаше луксозната му кола.
Сребристото „Бентли“ беше също толкова девствено отвътре, колкото и отвън, и миришеше на нов автомобил.
Досега колата на Елора беше най-хубавата, в която някога беше влизала, но тази на Едуин я превъзхождаше. Тя излъчваше лукс. След като запали двигателя, той натисна бутона, който затопли седалката ѝ, и тя се разтопи в черната кожа.
– Това е като да се обгърнеш в топла прегръдка – промърмори тя, докато той се движеше на заден ход от мястото си за паркиране. – Отдавна не съм била прегръщана.
Последната прегръдка, която помнеше, беше от чичо и. Беше неудобна и кратка. Тялото и беше сковано. Неговото беше напрегнато. И пак, те стояха до отворен гроб в гробище. Освен това не се бяха виждали от години, така че неловкостта беше даденост.
Касия затвори очи, когато грохотът на двигателя и свистенето на гумите заглушиха останалия свят. После една ръка на рамото и я накара да се събуди. Имението беше пред прозореца и.
– О.
– Пак тази дума. – Едуин се ухили. – Заспала си.
Тя въздъхна.
– Съжалявам.
– Всичко е наред. Ще се оправиш ли?
– Ще се оправя. – Тя отвори вратата и измъкна раницата си. Без да има сили да вдигне ремъка през рамо, тя просто я държеше отстрани.
– Благодаря за пътуването.
– Хубав уикенд.
– И на теб. – Тя му се усмихна слабо, след което изкачи стъпалата, а последната и енергия намаля, когато отвори вратата на имението. Краката и повече се клатушкаха, отколкото стъпваха, докато прекосяваше фоайето към стълбището. Тъкмо се канеше да се изкачи отново, когато раницата и се изплъзна от пръстите и.
– Уф.
Тя се наведе, за да я вдигне, но долното стълбище беше толкова примамливо, че вместо това падна на земята.
– Просто седни за минута.
Обикновено тя бързаше към стаята си, за да избегне Айви и Елора. Но те си бяха тръгнали, нали?
Днес нямаше да има изпитания, не че имаше някакъв намек за неприятности със съквартирантката и. Може би Айви вече беше забравила за нея.
Дали Джеф беше наоколо? Или той си беше взел отпуск, откакто Айви я нямаше? Ами Франсис? Ако готвачът го нямаше, надяваше се, че в килера и хладилника има достатъчно съставки, за да приготви супа. Макар че като познаваше Франсис, тя вероятно щеше да зареди хладилника, преди да си тръгне, за да не се налага момичетата да се притесняват за храната през уикенда.
Франсис, една от платените служителки на Айви, беше по-майчински настроена от собствената и майка. Дори Франсис да приготвяше само храна, това беше повече, отколкото някога беше получавала от Джеси Нилсън. Кога за последен път Касия бе позволила на майка си да се промъкне в съзнанието и? Години. Години наред беше блокирала Джеса.
– Защото тя е кучка. Но аз обичам Франсис. – Гласът и изпълни тихото пространство. Затова ли говореше на себе си? Защото светът и беше твърде тих? Хм.
– О, Боже, това е гадно. – Тя изстена и се наведе напред, като отпусна глава в ръцете си.
Да не би просто да е стрес? Може би след дълъг нощен сън щеше да се почувства по-добре. Но първо трябваше да се изкачи по стълбите. Като се има предвид сегашното и състояние, можеше и да изкачва Еверест.
Трябва ли да отиде на лекар? Вероятно. Само че нямаше кой да я закара. Съквартирантките и бяха заминали на почивка на плажа в Мартас Винярд. Винаги изглеждаше, че ги няма, оставяйки Касия в къщата.
– Сама.
Винаги сама.
Тя се спусна от долното стъпало и се сви на пода. Щеше да си почине за минута, после щеше да отиде в спалнята си. Тялото и започна да се тресе, затова прегърна коленете си в гърдите.
Доктор. Определено трябваше да отиде на лекар. Стани, Касия.
Вместо това тя припадна.
Сама.
Назад към част 11 Напред към част 13
