Глава 12
Корабът превозвач се извисяваше в небето над Извор на мечтите, осветен от луната с цвят на слонова кост, която надничаше отвъд хоризонта. Корабът се намираше точно над града, обграден от облаци. Той изглеждаше не на място над идиличния пейзаж.
– Те са тук за вас? – Попита Джуно. Не звучеше така, сякаш ни обвиняваше. Просто събираше фактите.
– Вероятно – казах аз. Бяхме докарали това и до китцен. Нашата отговорност беше да направим каквото можем, за да ги защитим.
Не трябваше да давам заповед на ескадрата си да стигне до корабите им. Те вече бягаха. Държах ръцете си на рамото на Аланик и на платформата на Джуно и наредих на Снъгълс да ни пренесе до изтребителя на Еф Ем.
– Трябва да освободим тайникса – казах аз. – Може да ни трябват, за да приберем останалите. – Повдигнах купола на Еф Ем и освободих Джил, след което с Аланик се втурнахме между корабите, отваряйки кутиите. Когато приключихме, накарах Снъгълс да направи хиперскок с Джуно и мен направо в кабината ми.
Аланик побягна към кораба си, а Джуно зае позиция точно зад седалката ми. Издигнахме се, когато четири вражески кораба нахлуха над нас.
Останалата част от ескадрата все още се движеше. Трябваше да осигурим въздушна подкрепа, иначе щяха да бъдат застреляни, преди да се издигнат във въздуха.
„Прикрий ме“ – казах на Аланик.
„Прието“ – отвърна тя.
Летях право към вражеските кораби, откривайки огън, така че те трябваше да се разпръснат или да загубят щитовете си. Джуно издаде лек писък на изненада, сякаш не беше очаквал изтребителят да… какво? Да се бие?
Аланик получи няколко добри изстрела по корабите, докато те се обръщаха, а след това ме последва до крилото, докато преследвах корабите достатъчно дълго, за да отвлека огъня им и да ги изведа над океана далеч от плажа.
– Е, това беше вълнуващо – каза Джуно. Изглежда, че беше прикрепил ботушите на силовата си броня към висящия диск, за да не отлети, когато ускоря.
– Нищо не си видял още.
„Заобиколи и прикрий останалите“ – казах на Аланик, а тя се отскубна и стреля по един от вражеските кораби, който също се бе обърнал назад.
При всичките приказки на Аланик за доказване в боя, тя се вписваше без усилие в ескадрата и никога не спореше, когато ѝ давах заповеди.
– Досадник – каза Артуро по радиото – останалите вече се качват в корабите си, но Странница и Сейди са притиснати там, където имахме пиршество.
– Разбрах – казах аз. – Ангел, покрий останалите, докато се качат в корабите си, и ме подкрепи. – Тръгнах по плажа, като веднага забелязах кораба, за който говореше Артуро. Той обстрелваше скалата с огън от деструктори и се надявах Кималин и Сейди да са намерили добро прикритие. Открих огън, като получих едно добро попадение, преди корабът да се преобърне, след което се претърколи и отвърна на огъня. Прелетях под кораба, принуждавайки го да се обърне отново и да насочи вниманието си към мен. След като го хванах, хвърлих кораба си в последователност от вълни, избягвайки огъня му, извеждайки този кораб отново над океана.
Привлякох вниманието на още две опашки. Артуро и Нед вече бяха в корабите си и кръжаха над района, където бяха притиснати Кималин и Сейди.
– Амфи – казах аз – как са Странница и Сейди?
– Изглежда, че излизат на вън – каза Артуро.
– Колко умно – каза Джуно зад мен.
– Покрити са със сажди – каза Артуро. – Можем да ги покрием до корабите им.
– Имам го – казах аз. Кималин и Сейди не можеха да се обадят на охлювите си, но аз можех да съобщя на охлювите къде се намират. Изпратих на Чики и Хепи мислено изображение на района където бяха Кималин и Сейди. Почувствах, че охлювите хиперскочиха към пещите, а след това и към корабите.
– Те са тук! – Каза Еф Ем. – Много са мръсни, но изглежда са добре.
– Добре – казах аз. – Всички се обадете, когато сте във въздуха.
Трите ми опашки се опитваха да ме хванат в кръстосания си огън и аз се стрелнах през поредната защитна последователност, докато ескадрата се вдигаше. Инстинктът взе връх, докато аз следях мислено, уверявайки се, че никой не липсва.
– Някой помага ли на Досадник? – Кималин попита по радиото.
– Справям се – казах аз. Опашките бяха точно зад мен, и трите се насочиха към мен едновременно, макар че все още имах щит, а те стреляха бясно.
– Това може би е добър момент да опиташ едно медитативно упражнение – каза Джуно.
– Как смяташ? – Попитах, преминавайки в преобръщане във варел. Платформата на Джуно се наклони настрани и той издаде малък писък, който звучеше подозрително на крясък.
Всички останали вече бяха в корабите си, така че не ми се налагаше да се притеснявам, че ще отвлека врага. Не исках да насърчавам врага да обстрелва китценският град, но и не исках да оставяме града на спокойствие твърде дълго и той да бъде взривен в наше отсъствие. Не знаех какви са заповедите на Върховенството, така че трябваше да планираме всичко.
– Не забравяй фрагментите – каза Джуно. – Твоето дишане.
– Зает съм – казах аз.
Джуно продължи, сякаш не ме беше чул.
– Вдишай, издишай. Сега си напълно отпуснат.
Изобщо не бях отпуснат. Бях виждал докладите за биологична обратна връзка, тестовете, при които ЗСД проследяваше жизнените ни показатели дори при рутинни полети. Тук функционирахме с чист адреналин.
– Джуно – казах аз. – Не мисля, че…
– Ти си камък, който препуска по морето – каза той и аз си спомних това усещане, препускането по нищото. Вибрацията, която усещах по границата между този свят и нищото, не беше по-различна от вибрацията на моя кораб, когато прекосяваше небето.
– Не мога да проявявам мисловни остриета в кораба си – казах аз. – Бих могъл да нарежа кораба на парчета. – Парчетата метал се извиха навън, отлетяха едно от друго в гигантски взрив.
– Бум – изтръби Бумслъгър.
– Точно така – казах аз. – Никакъв бум. Не и тук.
– Не и тук – съгласи се Бумслъгър.
Вражеските кораби все още бяха на опашката ми и аз избегнах огъня им и завих успоредно на плажа. Ако ги върна обратно, ще мога…
– Досадник, добре ли си? – Попита Артуро.
– Добре съм – отвърнах аз. – Приведи останалата част от ескадрата в нападателна формация. – Не можех да имам добра видимост към бойното поле, без да дам възможност на опашките си, така че Артуро щеше да се справи. Той беше способен. Можеше да се справи и без мен.
– А, ето го – каза Джуно, прелиствайки страниците на книгата. – Завръщане в океана. Застани с краката си във водата. Ти си част от него, както и той е част от теб.
Чух Артуро по радиото да дава инструкции на останалите от полета. Той накара Нед да подкрепя Кималин, докато той и Аланик идваха след мен.
– Джуно – казах аз. – Наистина не мисля, че…
– Когато вълната на твоя ум се отмива в това измерение, тя носи със себе си отломки от нищото. Почувствай ги как летят от повърхността на океана на нищото. Отломките са далеч от теб, по-далеч от твоя обсег. Те изобщо не са отломки, а птици, на които им растат криле, летят надалеч, стигат до отвъдното, разсичат всичко по пътя си с острите си клюнове.
Мамка му, виждах ги, отломките, птиците. Те летяха по ръба на нищото като онези, които бях видял по-рано да избягват над вълните. Тръгнах с кораба си встрани, за да избегна взрив от огън на деструктори, и завърших цикъла си, насочвайки се към плажа.
– Знаеш, че ако объркам това, ще паднем от небето, нали? – охлюва можеше да ни извади с хиперскок, но щях да загубя кораба си, а сега не беше моментът за това.
– Усети как птиците отлитат от теб, как ятото се носи към враговете ти, клюновете им са остри и готови.
Мамка му, той щеше ли да продължи да чете това, докато не го опитам? На сензорите за близост видях още кораби, които достигаха плажа, ангажирайки останалата част от ескадрата ми. Не можехме да извикаме незабавно подкрепление. Или Аланик, или аз щяхме да отидем в Метален рой да ги приберем, така че първо трябваше да изчерпим другите си възможности.
– Добре – казах аз. – Добре. Аз ще разположа птиците.
Изстрелях се нагоре към един ниско летящ облак. Аланик каза, че тези неща няма да са проблемни за летене, а и цял ден ги бяхме наблюдавали как преминават без инциденти, така че не мислех, че в тях се крие нещо гнусно. Като използвах облака за прикритие, изпълних лупинг на „Армстронг“, а след това наблюдавах на монитора за близост корабите да навлязат след мен. Продължиха да ме преследват, но аз използвах прикритието, за да ги отблъсна, като излязох от дъното и се насочих рязко към плажа.
Артуро и Аланик ме настигнаха, обсипвайки опашката ми с огън.
– Амфи, Ангел, отдръпнете се – казах аз. – Ще опитам нещо.
Не исках да си затварям очите, не и във въздуха. Но позволих на съзнанието си да се изключи, летейки по инстинкт. Беше опасно да се прави с три опашки и с резервите ми, които отпаднаха, както ги бях помолил. Можеше да не разполагам с повече от миг, но посегнах към океана на нищото и улових тези фрагменти, оформяйки ги в птици, които полетяха напред като ракети, с крила, прибрани към телата им, с остри и готови клюнове.
Един от вражеските изтребители получи попадение в щита ми, а след това и още един. Изстрелях се в двойна ножица, за да избегна огъня, като все още се опитвах да раздвоя съзнанието си, да се съсредоточа върху фрагментите.
– Ти си птиците и птиците са теб – прочете Джуно. – Ти и птиците сте едно цяло. Ти си едно с нищото и със себе си.
Отдалечих се, а опашките ми все още ме следваха.
– Всички останете назад – казах и забавих ход, като едва не позволих на врага да ме настигне.
Щитът ми понесе още един удар и изчезна. Протегнах ръка към ятото си от хвърчащи птици.
И като малки корабчета ги вкарах във враговете зад мен.
Пилотите не се отклониха. Те така и не видяха, че се приближават. Мисловните остриета разкъсваха крилата и корпусите им, пренебрегвайки щитовете им, и ги разкъсваха на части. В съзнанието ми фрагментите се разпръснаха и разсеяха. Парчетата от кораба падаха над океана, парчета метал, чисто откъснати едно от друго.
По радиото Артуро изсипа редица псувни.
– Какво беше това? – Попита Нед.
– Мисловни остриета – каза Еф Ем. – О, звезди, Досадник, това беше невероятно!
Моят собствен кораб беше наред. Бях почти изненадан.
– Не мога да повярвам, че се получи – казах на Джуно.
Джуно издаде самодоволен звук.
– В преданията на древните има много мъдрост.
Очевидно беше така.
– Добре – каза Аланик по радиото. – Ти беше прав. Не е нужно да летиш отпред, за да се доказваш.
– Слушай я, тъпако – каза Нед. – Отстъпете назад и оставете малко за останалите.
– С удоволствие – казах аз. Прикрих се до скалите, докато включвах щита си. Кималин се носеше над мен, наблюдавайки гърба ми. Докато чаках, разширих сензорите си, за да наблюдавам вражеските кораби, докато останалите ги атакуваха. Бяха много, но не прекалено много, и изглежда стреляха само по нас, а не по китцените.
Поне досега. Очаквах, че това означава, че са дошли да ни елиминират, а не непременно да унищожат китцените, защото са ни приютили. Това можеше да се обърне много бързо, но си представях, че да убедим китцен да ни помогнат, ако само ние сме подложени на атака, щеше да бъде…
Два кораба се насочиха към нас и Кималин наведе нос в тяхната посока…
Корабите се издигнаха над главите ни и нов глас извика по радиото.
– Нашественици! – Каза той, а думите бяха преведени от острия китценски език от моята щипка. – Мислите ли да помрачавате красивия ни дом с вулгарното си присъствие? Ще ви отсечем там, където стоите, и ще съжалявате за деня, в който сте стъпили в бърлогата на Вечната светлина, която нежно се полюшва на брега на времето!
Това ли беше…
– Горо?
– Човек – каза Горо. – Предлагам ти временна отсрочка от моето предизвикателство.
Тогава поне тази тирада не беше насочена към нас.
– Нямам едно от тези неща с игличките – каза Катнип. – Някой иска ли да преведе на лисицата?
– Той предлага да освободи Досадник от борбата с него – каза Еф Ем. – Не че се е съгласил да се бие с него.
Надявах се това да не е поредният капан. Горо можеше да предложи да ни помогне, само за да се обърне и да използва факта, че сме стреляли по Върховенството, като доказателство за нашата диващина.
– Ние се защитаваме – казах аз по радиото.
– Разбира се! – Продължи Горо. – Доказа, че си страхливец в битка един на един, но мнозина, които са страхливи с меча, показват смелостта си, когато влязат в кораб!
Звезди.
– Аз не съм страхливец, защото отказвам да ритам някого, който е една десета от моята…
– Ако се изправиш срещу моя шампион в битка, ще кървиш като Червените реки, които водят към Празното море!
– Не бива да му позволяваш да те примамва – каза Джуно. – Мисля, че в този момент той го прави за спорта.
Радвах се, че някой от нас се забавляваше.
– Горо – казах аз – ние защитаваме себе си, а също и твоите хора. Върховенството беше готови да се обърнат срещу УрДейл заради това, че ни укриваха, и ще направят същото с вас.
Помълчах. Това може би не беше най-доброто, което трябваше да кажа – че съзнателно сме ги изложили на опасност, идвайки тук. Но не можехме да отидем никъде, без да изложим хората на опасност, а трябваше да…
– Това е твоята възможност да се докажеш, човече – каза Горо. – Ако защитавате свещените скали на Извор на мечтите, значи вече сте наши съюзници. Нашият кораб може да не е толкова бърз, колкото вашия, но е не по-малко свиреп. Ние ще се бием до вас като равни.
О. Това звучеше по-скоро като… възможност. Ако летим заедно, бием се заедно, той може да започне да вярва, че наистина възнамеряваме да бъдем техни съюзници, а не завоеватели. Еф Ем продължи да превежда за останалите, като долови по-голямата част от същността. Отговорът ни зависеше от мен.
– Отлично – казах на Горо. – За нас е удоволствие да се бием на ваша страна.
– Дрън-дрън – каза Артуро. – Друга голяма група изтребители е напуснала кораба носител и се е насочила насам.
– Досадник? – Горо каза. – Бордовият ми преводач тълкува това като…
– Не е това, което звучи – каза Аланик. – Просто се съгласи и готово.
– Горо – казах аз – има ли други кораби, които биха могли да се бият с нас? – Разширих сензорите си, за да погледна към идващите кораби. По дяволите.
– Силно сме превъзхождани по численост.
– Ние сме тук! – Каза Каури, като се включи по радиото. – А от другата страна на острова има малко летище. Въздушните сили, които не принадлежат на Онзи, който не беше крал, трябва да се присъединят към нас скоро.
Звезди.
– Имената ви са толкова дълги – казах на Джуно. – Вашият народ не бърза ли някога?
– Често ги съкращаваме – каза Джуно. – Използваме пълните имена, когато искаме да впечатлим или да сплашим.
А, добре. Това придоби повече смисъл. А и притокът на китценски кораби можеше да бъде само нещо добро.
– Звездна ескадра, нека изтласкаме корабите далеч от града. Еф Ем, Сейди, вие двете заемете ариергарда. Не знаем каква е целта на врага и не искам цивилни да бъдат поразени, докато сме обърнати с гръб.
– Приемам, Досадник – каза Еф Ем.
Не командвах китцен и не можех да се държа така, сякаш го правя.
– Горо и Каури, ако летите с нас, ние ще защитаваме вашите бойни кораби, докато вие сваляте идващия враг. Тази стратегия приемлива ли е за вас?
– Лицата на врага ще заблестят от сълзи, когато узнаят за честта да бъдат победени от вечно славните разбиващи се вълни на времето!
Приех това като „да“.
– Това ли е… името на вашия кораб? – Попита Кималин.
– Да, коварно човече – каза Горо.
Значи не се беше отказал напълно да ни примамва.
– Наричам ви Разбиваща се вълна – казах аз. – Освен ако това не ви обижда?
– Ако те наричам Досадник, вярвам, че обидата е към теб, човече.
– Да, вероятно – казах аз. Откакто завърших авиационното училище, родителите ми ме подтикваха да си сменя позивната. Вероятно трябва да го направя сега от уважение. Ако кажа, че това е причината, никой няма да се усъмни в това.
Но истинската причина, поради която го бях запазил, не беше, че исках да се противопоставя на родителите си. Харесвах позивната си. Спенса ми я беше дала и той ми напомняше за нея. Нямаше да го променя.
Особено не и сега.
Ескадрата ми се насочи към новите кораби и аз излетях да се присъединя към тях, наблюдавайки приближаването им. Силите на Върховенството бяха непоследователно обучени, а тази партида изглеждаше така, сякаш не са били на кораби от дълго време. Някои от групите на Върховенството изглежда имаха щурмови командири, но тези не следваха някаква специфична формация. Ако имаха лидери, те не знаеха какво правят.
Моята ескадра се раздели на три групи – ариергард над града, а след това двустранна атака, която нападаше вражеските кораби от двете страни. Тактиката имаше за цел да разбие формацията – и тъй като формация вече липсваше, тя изпрати вражеските кораби в хаос. Горо и Каури се разделиха, по един в центъра на всеки пронгер, а Каури, изглежда, особено добре разбираше нашите маневри и ги допълваше.
Обикновено Кималин беше мой партньор на крилото, но аз бях възложил на нея и Нед да се подкрепят взаимно. Обикновено Нед беше партньор на Артуро, но Артуро се беше заел да подготви Аланик да лети с нас. Не бях сигурен доколко това е било необходимо – тя ни беше научила на толкова, колкото и ние нея на маневри, но също така все още не виждах причина да го прекъснем.
Група от близо десетина кораба се измъкна от останалата част от полета ни и се насочи към града.
– Еф Ем, Сейди – казах аз. – Имаме входящ сигнал.
– Виждаме го – каза Еф Ем.
– Защитете града – казах аз. – Не знаем точната им цел, но…
По дяволите. Всички тези кораби сякаш се насочваха директно към мен.
– Мисля, че знаем каква е целта им – каза Еф Ем. – Те видяха какво направи по-рано.
– Искаш ли да прочета медитацията отново? – Попита Джуно.
– Не – казах аз. – Мисля, че я разбрах. Освен ако там нямаш една за това как да накараш птиците си да летят по-добре.
– Да летят по-добре! – Изтръби Снъгълс.
– Чакай да видя – каза Джуно, прелиствайки книгата си.
Корабите се приближаваха бързо. Нямах време да чакам Джуно.
– Прикрийте ме – казах на Еф Ем и Сейди. – Но спазвайте дистанция.
– Прието – каза Еф Ем.
Вместо да се обърна и да накарам корабите да ме преследват, аз летях директно към тях. Отново си представих онези птици над океана, открих ритъма на вълните, начина, по който нищото се блъскаше в съзнанието ми, а моето съзнание – в него.
Корабите се разпръснаха, докато се приближавах, и всички стреляха по мен с бясна скорост. Не искаха да се приближавам твърде близо.
Хрумна ми една идея.
– Всички кораби, спазвайте дистанция.
– Дрън-дрън? – Каза Артуро. – Какво правиш?
– Нещо, което Спенса би опитала – казах аз. Ако това проработи, бих искал тя да е тук, за да го види. Ако не се получи, тя така или иначе щеше да чуе за това. – Почакай, Джуно – казах аз. И в съзнанието си протегнах ръка към онова ято птици, вдигнах ги от вълните на океана, така че да се носят покрай кораба ми, да ме следват, да летят с мен.
Преследвах бягащите кораби, избягвайки огъня. Натиснах свръхголямо налягане на ускорителите си и си проправих път нагоре през битката, а корабите се разпръснаха пред мен. Изпратих мислените си остриета на групирани ята, хващайки този и онзи кораб, отрязвайки крила, опашни перки и носове, докато моята ескадра сваляше останалите, докато бягаха. Няколко от по-смелите пилоти се опитаха да се втурнат след мен и парчета от корабите им заваляха над океана, разкъсани на ленти.
– Проклет да си, Досадник – каза Артуро.
– Изглежда, че си бил прав – каза Джуно. – Нямаше нужда от медитация.
– Бум – изтръби Бумслъгър от мястото си под моята седалка.
Хванах се за ръба на панела, за да не ми треперят ръцете. Не би трябвало да съм в състояние да правя това. Чувствах се… неестествено.
„Свръхестествено“ може би е по-добра дума. Защо ми беше много по-лесно да гледам как Спенса прави такива неща, отколкото да ги правя сам?
– Врагът се насочва към града – каза Еф Ем. – Сейди и аз сме по следите им.
Разбира се, вражеските кораби бягаха в посока към Извор на мечтите. Бях ги изплашил, но вместо да се оттеглят към своя транспортен кораб, те щяха да ни ударят там, където ни боли.
Не мислех, че китценските жилища ще издържат добре на огъня на деструктори, а Коб и Бабчето нямаха по-голямо прикритие от една палатка за скарване.
– Звездна ескадра, свалете тези изтребители – казах аз. – Не им позволявайте да обстрелват града.
Свалянето им над Извор на мечтите щеше да нанесе щети, но не толкова, колкото ако оставим корабите да атакуват. Не бях видял нито един, който да носи живозаличаваща бомба – те бяха дошли да ни търсят, а не да унищожат китценският град.
Но това не означаваше, че биха могли да нанесат адски много щети, ако ги оставим да се развихрят.
– Амфи – казах аз – къде е Куна?
– Избягаха към града, за да намери убежище – каза Нед. – Дадох им радио, за да поддържат връзка.
– Аз съм тук – каза Куна по радиото. – Приютих се в сградата на Сената.
Медицинските специалисти би трябвало да са с Коб и Бабчето, но всички те бяха на открито.
– Трябва да отидеш в медицинската палатка и да помогнеш на медиците да преместят Коб и Бабчето.
– Не може да ги преместим – каза Аланик. – Не помниш ли?
Не можехме да ги оставим в палатката по време на въздушно нападение.
– Те са се появили в библиотеката – казах аз. – А медицинският ни транспорт беше в другата посока. Може би преместването им в посока към библиотеката ще е наред.
– Ще предам на медицинския персонал твоите инструкции – каза Куна.
– Уведомете ме как ще стане – казах им аз.
Ескадрата преследваше корабите, докато те се движеха към града, а аз наблюдавах нашата шестица, като се уверявах, че това не е уловка, за да може друга група изтребители от самолетоносача да попадне във флангова позиция. От тази посока не дойдоха повече кораби. И все пак.
– Имаме прииждащи – каза Артуро и наистина от другата посока, над скалата над Извор на мечтите, в битката се включваха още кораби. Изтребители „Китцен“, две дузини, всички те ангажираха останалите кораби, докато те достигаха града.
– Добре дошли, сродници! – Извика Горо по радиото. – Сега ще покажем на тези хора как се прави!
Вражеските кораби насочиха деструкторите си към новопристигналите, като пощадиха малко града, а моята ескадра заобиколи врага, разбивайки щитовете и сваляйки корабите. Един от корабите се насочи към града и Аланик го хвана с леката си кука, завлече го към плажа и го пусна на пясъка, където нямаше да разруши сградите. Нед направи същото с един кораб, който Кималин свали точно над средата на града, като издърпа фюзелажа нагоре и го пусна върху скалите. Някакви отломки се сипеха върху града, но се надяваха щетите да са минимални.
– Досадник – каза Аланик. – Врагът ще отстъпи.
Едва бе довършила думите си, когато вражеските кораби се обърнаха почти като един и отново ускориха над океана, насочвайки се към чакащия в облаците самолетоносач.
– Да ги последваме ли? – Попита Нед.
– Чакай – казах аз. Не знаех каква е играта им, а и не исках да оставя града уязвим за нова атака.
Изтребителите се плъзнаха в облаците близо до самолетоносача, който сега беше наполовина скрит, тъй като облачната покривка се движеше над главата ми. Те все още бяха там горе, отвъд облаците – виждах ги на монитора за близост. Единствената причина да се оттеглят по този начин беше, ако смятаха, че имат по-голямо предимство на тази резервна позиция, или…
– Ангел – казах аз. – Чу ли предаване?
– Да – каза тя. – По хиперкома им беше дадена заповед да се оттеглят и да чакат. Съобщиха, че китцените се сражават заедно с нас, така че искат по-голяма сила, за да поразят съпротивата.
Светии, това не беше добър знак.
– Амфи – казах аз – давам ти временно командване на ескадрата.
– Досадник? – Каза Артуро. – Какво правиш сега?
– Ще отида да потърся помощ – казах аз. Разполагахме с няколко минути тук, така че това беше най-добрият шанс, който щях да получа. Не можех да разчитам на мисловните остриета за всичко. Те бяха ефективен инструмент, но бях виждал някои от чудовищните оръжия, които Върховенството имаше на своя страна, и нямаше да мога да ги спра всичките – дори и с останалата част от ескадрата, която ми пазеше гърба. – Те чакат подкрепление, така че и ние се нуждаем от такова. Ще се опитам да накарам Стоф да ми позволи да взема платформата. – Изкушавах се да му кажа, вместо да го помоля, но не бях сигурен колко дълго щеше да работи това. Беше проработило само първия път, защото командният състав се беше съвзел от загубата на Коб и половината от асамблеята и защото никой не искаше да спори с мен след случилото се с родителите ми.
Трябваше да проуча ситуацията и да го направя бързо.
– Еф Ем, искам да дойдеш с мен. Сейди може да се съюзи с Странница и Никога за момента. Ще приземим корабите си и ще оставим Снъгълс в моя, за да можем да се върнем бързо и да се издигнем отново във въздуха.
Надявах се, че все пак ще е бързо. Не знаех колко време ще имаме, преди да пристигнат силите на Върховенството.
– Аланик може да ме държи в течение. Свържи се с мен веднага, ако имаш нужда от нас. Всички наясно ли са?
– Да, сър – каза Артуро.
– Предай поздрав на Стоф от наше име – добави Нед.
Приземих кораба си до скалата, където щеше да бъде частично защитен от погледа. Този на Еф Ем се спусна до мен.
Погледнах през рамо към Джуно.
– Искаш ли да останеш тук? – Попитах. – Не мога да гарантирам, че ще бъдеш в безопасност в кораба.
– Бих искал да дойда с теб – каза Джуно. – Явно присъствието ми е било полезно.
– Така е – казах аз. – Но няма да използвам остриета на ума върху Метален рой.
– Ходещият по сенки се движи по пътеката през цялото време – каза Джуно. – Не само когато е необходимо насилие.
Наистина не знаех какво означава това, но и не исках да се налага да обяснявам присъствието на Джуно на Стоф.
– Всъщност – казах аз, – най-полезното нещо, което можеш да направиш, е да останеш тук и да научиш Аланик на тази медитация. – Може би нямаше много време да се учи, но тя не знаеше как да използва мисловни остриета, а ако изобщо можеше да усвои някакво умение…
– Виждам мъдростта в това – каза Джуно. – Никога не съм мечтал, че ще работя с един сайтоник, камо ли да имам привилегията да режисирам двама.
– Тогава това е твоят щастлив ден. – Включих радиото си. – Ангел, ако искаш да дойдеш да вземеш Джуно, той може да ти направи няколко упражнения, докато ме няма.
– Ако неговите упражнения са те научили да правиш това – каза Аланик – тогава аз ще бъда точно там.
– Сигурно ще се оплаква по-малко, отколкото аз – казах на Джуно. Показах му как да работи с радиото, в случай че изпадне в беда, преди да пристигне Аланик, и след това вдигнах купола на кораба си.
Тайниксът ми трябваше да остане на Евършор, така че Джил щеше да има цел, която да разпознае, за да ни заведе право на нашия кораб.
– Останете тук – казах на Снъгълс и Бумслъгър. Не че Бумслъгър можеше да отиде далеч, но той обикновено отиваше там, където отиваше Снъгълс.
– Тук! – Изтръби Снъгълс.
Не знаех дали е разбрал, но това трябваше да е достатъчно. Излязох от кораба си и посрещнах Еф Ем и Джил на пясъка.
– Готови ли сте? – Попита тя.
– Да – казах аз. – Нека да го направим бързо.
– Добре – каза тя и сложи ръка на рамото ми. – Джил, заведи ни вкъщи.
Назад към част 12 Напред към част 14
