КЛОВЕР
– Добро утро – казах аз.
Банян седеше на масата за закуска с Аякс, Джори и Брин. Той пъхна в устата си хлебче и промърмори нещо нечленоразделно около него.
Другите две момчета ми кимнаха.
– Здравей – каза Брин с усмивка.
Чудесно. Тя беше единствената, която се държеше мило с мен.
Харесвах Брин. През последните няколко седмици се бяхме сближили. Но ми се искаше Банян да се държи нормално с мен.
Исках да ме посрещне, сякаш съм човек, а не да се опитва да избегне какъвто и да е разговор с мен, като си пъха храна в устата като дете, което не може да се справи с общуването.
Беше минала седмица, откакто бяхме спали заедно. И оттогава той се държеше с мен така, сякаш не искаше да има нищо общо с мен. Държеше се така, сякаш каквото и да сме имали, за него не е било нищо повече от среща за една нощ.
Как можа да ми направи това? Беше усетил връзката с партньора. Знаех, че е така. Но той се държеше така, сякаш това не е нищо страшно. Сякаш животът ни не се е преобърнал с главата надолу заради това. Сякаш той не беше променил всичко.
Единственото нещо, което сега изглеждаше различно, беше фактът, че не вярвах, че е просто повърхностен, двуизмерен пич, който не се съобразява с никого другиго, както си мислех в началото. Сега бях адски сигурна, че през цялото време съм била права.
Това, че се отнасяше с мен така, сякаш е приключил с мен, сякаш не съм била нищо повече от една задоволителна нощ между чаршафите, беше като удар в сърцето.
Да спя с него беше най-голямата грешка, която някога бях правила.
Бях си казала да стоя далеч от него. Не успях да го изпълня, защото имах нужда от парите, които ми плащаше. Бях си казала да не се привързвам, но не успях да го направя. Бях толкова привързана към него, че не можех да мисля трезво, когато той не беше наблизо. Когато ми даваше хладно рамо, както правеше сега, това ме нараняваше физически, сякаш ме бяха проболи с нож и постоянно ходех с кървяща рана.
И нищо не можеше да спре болката или кървенето. Обикновените рани заздравяваха, но тази… не мислех, че ще заздравее.
Не беше ли казала това госпожа Шарп в урока си? Има едно усещане за загуба, което никога не изчезва. Можеш да продължиш да живееш, но никога няма да се почувстваш цял.
Точно това правеше Банян с мен. Той ми отнемаше част от мен, като не зачиташе партньорската връзка – връзка, в чието създаване той имаше точно толкова участие, колкото и аз.
Исках да обвиня за всичко него. Исках да кажа, че той ме е съблазнил, че от самото начало е решил да ме използва. Но не исках да вярвам, че това е вярно. Защото, ако беше вярно… това означаваше, че съм дала част от душата си на човек, който никога няма да ме обича, който никога няма да се отнася добре с мен, и че до края на живота си ще се лутам, търсейки тъжен заместител, който да запълни дупката в мен.
И никога нямаше да го намеря. Любовта никога нямаше да бъде това, което трябваше да бъде за мен.
Госпожа Шарп беше казала, че повечето хора не осъзнават, че има нещо по-добро там, но това е добре, защото не им липсва това, което не знаят.
Е, аз знаех и щеше да ми липсва.
Въздъхнах вътрешно, наблюдавайки с ъгълчето на окото си как Банян с рекордна скорост сипва храна в устата си, докато аз се взирах в овесената си каша, без да мога да ям. Всяка хапка се превръщаше в пясък в устата ми.
Бях чела книгата на г-жа Шарп. Книгата беше почти поетична, когато описваше връзката между партньорите, караше я да звучи романтично, красиво и трептящо. Което само ме накара да осъзная какво съм загубила. Или може би само ми показа какво никога не съм имала. Мислех си, че го имам с Банян, но явно той не се интересуваше.
– Излизам – каза той, преглътна последната си хапка и скочи.
Излезе от къщата, преди някой да успее да каже нещо.
– Имам час – каза Джори и също стана.
Без съмнение той щеше да тича след Банян и те щяха да си говорят и да се смеят колко дразнещо е, че искам още.
– Да, аз също – каза Аякс и също тръгна.
Въздъхнах.
Определено щяха да се смеят, че от самото начало съм била просто играчка, а сега не съм разбрала намека, въпреки че Банян даде ясно да се разбере, че вече не се интересува от мен.
Отхапах една хапка овесена каша и я преглътнах. Тя заседна в гърлото ми и аз се размърдах. Сложих лъжицата.
Брин ме гледаше с големите си котешки очи.
– Не мога да се справя с това – признах аз.
– Да си около него?
Кимнах.
Брин знаеше за какво говоря. Цялото сексуално напрежение се беше изчерпало от връзката ни и това, което беше останало, беше онзи вид напрежение между двама души, които не са в хармония.
– Знаеш ли? – Попитах.
– Какво да знам?
– За връзката между партньорите.
Брин ме погледна внимателно.
– Той не е казал нищо – каза тя накрая.
– Разбира се, че не е казал. – В гърлото ми се надигна буца и изведнъж ми се прииска да заплача.
– Но аз го усещам – добави Брин.
Погледнах към нея, а очите ми пареха.
– Наистина?
Тя кимна.
– Връзката между партньорите не е просто връзка, Вайълет. Тя е знак, послание. Това е знаме, което казва, че си принадлежите един на друг и не сте на пазара за никой друг. Когато го видях веднага след като преспахте заедно, го усетих.
Въздъхнах.
– Значи, той не само е приключил с мен, но и няма да може да си намери друга? Той ще се отвращава от мен завинаги.
– Не казвай това.
– Не? Мислиш ли, че един ден ще го остави да си отиде?
Брин се ухили и поклати глава.
– Банян не оставя нищо да си отиде.
Отново се стъписах.
– Това не ме кара да се чувствам по-добре.
– Това, което исках да кажа, е, че на първо място той няма да се отврати от теб. Той има сериозно отношение към теб, Ви. Грижи се за теб.
– Почти съм сигурна, че не го е грижа – казах тъпо и бутнах овесената каша в чинията си. – На него не му пука за мен. Виждала си какъв е. Сякаш не може да се отдалечи достатъчно от мен. Мъчително е, че съм в една и съща къща с него.
– Мъчително е, защото той се опитва да се бори с нещо, което не може да отрече. Той се страхува от връзката. Това е, от което бяга – страхът му го дебне всеки миг от всеки ден. Той се грижи твърде много, а не твърде малко.
Намръщих се.
– От какво толкова се страхува?
– Ти си енигма – каза Брин с вдигане на рамене. – Никой не може да те прочете. Никой не знае коя си в действителност.
Уплаших се при това.
– Кой казва, че съм някой друг?
– Толкова си затворена, че е лудост. А Банян и преди е бил нараняван. Не го виня, че се страхува, но ти трябва да имаш вяра. Или… поне да поговориш с него.
Отпуснах се малко. За момент, когато тя каза, че никой не знае коя съм всъщност, си помислих, че има предвид Кловер Килоран и факта, че имам фасада, зад която се крия от всички. Не можеха да ме разберат заради огърлицата ми.
С изключение на Банян, който благодарение на връзката ни познаваше емоциите ми. Но все още не познаваше съзнанието ми.
– Но кога трябва да говоря с него? Той ме избягва винаги, когато може.
– Той се държи като задник – каза Брин. – Все пак му дай време. Може би той просто се справя със собствените си проблеми.
– Смяташ ли, че ще се притеснява по-малко за мен, ако знае какво чувствам към него? Искам да кажа, наистина знаеше. Като например какво си мисля.
Брин наклони глава настрани, като се замисли.
– Може би. Ще му помогне, когато знае истината.
Стомахът ми се сви. Тя не знаеше какво наистина казва. Не знаеше каква е дълбочината му.
– Може би – казах накрая и кимнах.
Брин се изправи.
– Трябва да тръгвам. Имам няколко поръчки, които трябва да свърша, преди да стигна до клас. Ще се справиш ли?
– Да – казах. – Трябва да се обадя по телефона.
Брин ми пожела добър ден и си тръгна.
След като тя си тръгна, обиколих къщата, проверявайки всяка спалня, за да се уверя, че наистина съм сама. Никой не се беше промъкнал обратно, никой от персонала не беше тук, за да готви или чисти. Имах вълшебен прозорец, през който можех да говоря, без никой да чуе думите ми.
Извадих телефона от джоба си и отидох в стаята си. Леля Ела отговори почти веднага.
– Липсваш ми – беше първото нещо, което ми каза.
– И на мен ми липсваш, лельо Ела – казах с усмивка. Сега тя ми липсваше повече от всякога. Какво бих дала, за да ме прегърне, да ме погали и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Телефонното обаждане обаче щеше да е достатъчно.
– Как вървят нещата? – Попита тя. – Не мога да ти кажа колко се гордея с оценките, които продължаваш да изпращаш. Справяш се толкова добре! Скоро ще излезеш оттам и ще направиш това, което трябва да се направи.
Усмихнах се, щастлива, че леля Ела се гордее с мен. Но радостта ми беше засенчена от всичко останало.
– Той е моята съдбовна половинка – изригнах аз.
– Какво? – Тя звучеше толкова объркана, колкото очаквах да бъде. – Кой?
– Банян.
– Принцът?
– Да.
Тя мълча дълго време.
– Скъпа – каза тя накрая. – Това не звучи правилно. Това, че го харесваш толкова, колкото го харесваш, и че си му се отдала, не означава, че той е твоята съдбовна половинка.
Бузите ми пламнаха от горещина. Не бях се замислила, че ако и кажа това, ще означава, че съм спала с него.
– Не съм влюбена в него, леля Ела, и той не е първата фея, с която съм била. Знам каква е разликата между похот и влюбване и това.
Леля Ела изтръпна и видях как прикрива устата си с ръка в шок от откровението ми. Извъртях очи.
– Не съм дете и девствеността ми не е това, за което се опитвам да говоря с теб. Трябва да му кажа коя съм.
– Не можеш да го направиш! – Разкрещя се леля Ела.
– Не мога да продължавам да го лъжа. Не е честно, не и ако той е истинската ми половинка. Той трябва да знае…
– И какво мислиш, че ще направи, когато разбере? – Попита тя, като ме прекъсна. – Мислиш ли, че ще каже: „О, всичко е наред, толкова те обичам, че няма да те обвиня в измяна“?
Изпъшках.
– Той не е такъв.
– А не е ли?
Исках да споря, да го защитя. Банян се беше превърнал във всичко за мен – особено след като връзката ни се беше зародила. Но не можех да отговоря вярно на този въпрос. Преди седмица щях да споря по този въпрос до деня на смъртта си. Когато си мислех, че той е различен и че маската, която носи за всички останали, е просто маска. Но сега, след като се бе отнесъл към мен така през изминалата седмица, започнах да се съмнявам дали маската, която носеше, беше за всички останали, или просто си беше сложил маска заради мен.
– Толкова ми омръзна да лъжа – въздъхнах и се свлякох на леглото. Притиснах свободната си ръка към челото си.
– Знам, скъпа – каза леля Ела с мек глас. – Но ти правиш това по основателна причина. Това е нещо по-голямо от теб. Знам, че е трудно, но просто се дръж. Продължавай да натискаш. Продължавай да работиш. След време ще излезете оттам и всичко отново ще бъде наред. Но ако се откажеш сега…
– Ами ако не ме затворят при татко? – Попитах. – Ами ако не ми припишат това?
– Добре, нека помислим за това – каза леля Ела. – Може би те пускат от отговорност, защото си била дете, когато майка ти се е забъркала в тази секта, и не можеш да бъдеш виновна.
– Точно така – казах аз и кимнах.
– Все пак ще те изгонят.
Кръвта се оттече от лицето ми. Тя беше права, разбира се. Щяха да ме изключат най-малкото за това, че използвам фалшиво име и получавам стипендия на това име. Това беше ли престъпление? Дори не знаех.
– Какво ще правиш тогава? – Попита ме леля Ела, когато не отговорих веднага. – Ако те изключат, няма да можеш да получиш дипломата си и всичко това щеше да е било напразно. Баща ти ще бъде в затвора до края на живота си.
Гласът ѝ се пречупи. Очите ми също се напълниха със сълзи.
– Добре – прошепнах аз.
– Просто издръж, Кловер. Първо спаси баща си. После, след като изчистиш името му, принцът ще разбере защо си направила това, което е трябвало да направиш.
Кимнах, стискайки очи, така че сълзите да се търкулнат по бузите ми.
– Ще се оправиш. Всички ще се справим. Но трябва да гледаш към наградата, дори да ти се струва невъзможно. Знаехме, че това ще бъде трудно.
– Знаехме – съгласих се аз.
Леля Ела отново ми каза колко се гордее с мен и колко добре се справям. Беше ми приятно да го чуя, но никакви мили думи не можеха да закърпят пукнатините в сърцето ми.
Когато най-накрая приключих разговора, се чувствах по-зле от преди, а не по-добре. Чувствах се зле в стомаха си. Трябваше да продължа да лъжа. Не само пред Банян, но и пред всички.
Притиснах ръката си към огърлицата на врата си. Трябваше да продължа да я нося и да държа всички тях далеч от главата и сърцето си, за да мога един ден да освободя баща си.
Но Банян не заслужаваше да бъда открита с него. Мислех си, че ако му кажа коя съм в действителност, това ще промени нещата, но то само щеше да влоши всичко. Той нямаше да ме иска повече, отколкото сега.
Не, така беше по-добре. След това, как се отнасяше с мен, той така или иначе не заслужаваше да чуе истината.
Само при мисълта за това сърцето ми се сви. Но така трябваше да бъде.
Вече бях позволила на Банян да ме отклони от целта ми. В момента все още имах оценките си, все още имах часовете си и се справях достатъчно добре, за да вярвам, че мога да завърша. Това беше всичко, което имаше значение. Нямах нужда от повече разсейване.
Имах работа за вършене.
Назад към част 22 Напред към част 24