Глава 1
Катастрофата сред неговия вид се задълбочи. Убити бяха още повече, а от скривалищата излязоха кръвопийци, стари колкото самата кралица, и Торн видя тези същества.
Най-сетне се появи червенокосата, която го беше създала. Той я видя така, както другите я виждаха. И отначало не можеше да повярва, че тя все още е жива; беше минало толкова много време, откакто я беше оставил в Далечния юг, че не смееше да се надява, че тя все още е жива. Очите и ушите на другите кръвопийци му дадоха непогрешимото доказателство. А когато я поглеждаше в сънищата си, го обземаха нежни чувства и ярост.
Тя процъфтяваше, това същество, което му бе дало Кръвта, и презираше Злата кралица и искаше да я спре. Тяхната омраза един към друг датираше от хиляди години. Най-сетне тези същества се събраха заедно – старите от Първото поколение кръвопийци и другите, които кръвопиецът Лестат обичаше и които Злата кралица не реши да унищожи.
Смътно, докато лежеше неподвижно в леда, Торн чуваше странните им разговори, докато седяха около една маса като много могъщи рицари, само че в този съвет жените бяха равни на мъжете. Те се опитваха да се разберат с кралицата, мъчейки се да я убедят да прекрати насилието и да се откаже от злите си намерения.
Той слушаше, но не можеше да разбере всичко, което се говореше между тези кръвопийци. Знаеше само, че кралицата трябва да бъде спряна.
Кралицата обичаше кръвопиеца Лестат. Но дори и той не можеше да я откаже от бедствията, толкова безразсъдно беше нейното виждане, толкова покварен беше нейният ум.
Дали Кралицата наистина притежаваше в себе си Свещеното ядро на всички кръвопийци? Ако е така, как може да бъде унищожена?
На Торн му се искаше Дарът на ума да е по-силен в него или да го използва по-често. През дългите векове на сън силата му бе нараснала, но сега усещаше дистанцията и че е слаб. Но докато гледаше, с отворени очи, сякаш това можеше да му помогне да вижда, в полезрението му се появи друга червенокоса – сестрата близначка на жената, която го бе обичала толкова отдавна. Тя го учуди, както само една близначка може да направи.
И Торн разбра, че Създателката, когото бе обичал толкова много, е загубила тази близначка преди хиляди години.
Злата кралица беше господарка на това бедствие. Тя презираше червенокосите близнацчки. Тя ги беше разделила. А изгубената близначка идва сега, за да изпълни древното проклятие, което е наложила на Злата кралица.
Докато се приближаваше все повече и повече към кралицата, изгубената близначка мислеше само за разрушение.
Тя не седна на масата на съвета. Тя не познаваше разума и сдържаността.
– Всички ще умрем, – прошепна Торн в съня си, заспал в снега и леда, вечната арктическа нощ, която студено го обгръщаше. Той не помръдна, за да се присъедини към безсмъртните си спътници. Но наблюдаваше. Слушаше. Щеше да го прави до последния момент. Не можеше да направи нищо друго. Накрая изгубената близначка достигна целта си. Тя се изправи срещу кралицата. Останалите кръвопийци около нея я гледаха с ужас. Докато двете женски същества се бореха, докато се сражаваха като двама воини на бойно поле, странно видение внезапно изпълни изцяло съзнанието на Торн, сякаш лежеше в снега и гледаше към небето.
Това, което видя, беше огромна сложна мрежа, която се простираше във всички посоки и улавяше в себе си множество пулсиращи светлинни точки. В самия център на тази мрежа имаше един-единствен жив пламък. Знаеше, че пламъкът е Кралицата, и знаеше, че другите светлинни точки са всички останали кръвопийци. Самият той беше една от тези малки светлинни точки. Приказката за Свещеното ядро беше вярна. Той можеше да го види със собствените си очи. И сега настъпи моментът всички да се предадат на мрака и тишината. Сега настъпи краят.
Далечната сложна мрежа заблестя и стана ярка, ядрото сякаш се взриви, а после всичко притъмня за един дълъг миг, през който той усети сладка вибрация в крайниците си, каквато често изпитваше по време на обикновен сън, и си помисли: „А, значи сега умираме. И няма болка. И все пак за старите му богове това беше като Рагнарок, когато великият бог Хеймдал, Светлината на света, надуваше рог, призовавайки боговете на Езир за последната им битка“.
– И ние също завършваме с война – прошепна Торн в пещерата си. Но мислите му не свършваха. Струваше му се, че е най-добре да не живее повече, докато не се сети за нея, за своята червенокоса, за своята Създателка. Толкова много му се искаше да я види отново.
Защо никога не му беше казала за изгубената си близначка? Защо никога не му бе поверила митовете, за които пееше кръвопиецът Лестат? Сигурно е знаела тайната на Злата кралица с нейното Свещено ядро.
Той се премести; размърда се в съня си. Голямата разстлала се паяжина изчезна от погледа му.
Но с необичайна яснота видя червенокосите близначки, впечатляващи жени.
Те стояха една до друга, тези красиви създания, едната в парцали, другата в разкош. И през очите на другите кръвопийци той разбра, че странната близначка е убила Кралицата и е взела Свещеното ядро в себе си.
– Ето я Кралицата на прокълнатите – каза неговата близначка Създателка, докато представяше на останалите отдавна изгубената си сестра. Торн я разбра. Торн видя страданието в лицето ѝ. Но лицето на чуждата близначка, Кралицата на прокълнатите, беше безизразно.
През следващите нощи оцелелите от катастрофата останаха заедно. Разказваха си историите един на друг. И историите им изпълниха въздуха като много песни на старите бардове, изпълнявани в медоносната зала. А Лестат, оставил електрическите си инструменти за музика, отново се превърна в летописец, съчинявайки разказ за битката, който щеше да предаде без усилие в света на смъртните.
Скоро червенокосите сестри се отдалечиха, търсейки скривалище, където далечното око на Торн не можеше да ги открие.
Бъди спокоен, каза си той. Забрави нещата, които си видял. Няма причина да се издигаш от леда, както никога не е имало. Сънят е твой приятел. Сънищата са твоите нежелани гости.
Лежи спокойно и отново ще се върнеш към покоя. Бъди като бог Хаймдал преди бойния зов, толкова тих, че да чуваш как вълната расте на гърба на овцете и как тревата расте далеч в земите, където се топи снегът.
Но го споходиха още видения.
Кръвопиецът Лестат донесе някакъв нов и объркващ смут в света на смъртните. Той носеше чудна тайна от християнското минало, която бе поверил на едно смъртно момиче. Никога нямаше да има покой за този, наречен Лестат. Той беше като един от хората на Торн, като един от воините от времето на Торн.
Торн гледаше как отново се появява неговата червенокоса, неговата прекрасна Създателка, очите ѝ както винаги бяха червени от смъртна кръв, а фино радостни и пълни с власт и сила, и този път дойде да окове във вериги нещастния кръвопиец Лестат.
Вериги, които биха могли да вържат такъв могъщ човек?
Торн се замисли. Какви вериги биха могли да постигнат това, зачуди се той. Струваше му се, че трябва да знае отговора на този въпрос. И видя как червенокосата седи търпеливо, докато кръвопиецът Лестат, вързан и безпомощен, се бори и буйства, но не може да се освободи.
От какво бяха направени, тези на пръв поглед меки по форма връзки, които държаха такова същество? Въпросът не оставяше Торн на мира. И защо неговата червенокоса Създателка обичаше Лестат и му позволяваше да живее? Защо беше толкова тиха, докато младежът беснееше? Какво ли беше да си вързан във веригите ѝ и да си близо до нея?
Спомените се върнаха при Торн; тревожни видения на Създателката му, когато той, смъртен воин, за първи път я бе срещнал в пещерата в Северната земя, която бе негов дом. Било е нощ и той я е видял с нейната четка, вретено и кървящи очи.
От дългите си червени коси тя вземаше косъм след косъм и ги пресукваше в нишка, работейки с тиха скорост, докато той се приближаваше към нея.
Беше люта зима и огънят зад нея изглеждаше вълшебен в своята яркост, докато той стоеше в снега и я гледаше как преде нишката, както бе виждал да правят стотици смъртни жени.
– Вещица – бе казал той на глас.
Изхвърли този спомен от съзнанието си.
Сега я виждаше как пази Лестат, който бе станал силен като нея. Видя странните вериги, които връзваха Лестат, който вече не се бореше.
Най-сетне Лестат беше освободен.
Събирайки магическите вериги, червенокосата му Създателка бе изоставила него и спътниците му.
Останалите се виждаха, но тя се бе изплъзнала от погледа им, а изплъзвайки се от погледа им, се бе изплъзнала и от виденията на Торн.
За пореден път той се закле да продължи да спи. Той отвори съзнанието си за сън. Но нощите минаваха една след друга в ледената му пещера. Шумът на света беше оглушителен и безформен. И с течение на времето той не можеше да забрави гледката на отдавна изгубената си; не можеше да забрави, че тя е толкова жизнена и красива, колкото винаги е била, и старите мисли се връщаха при него с горчива острота.
Защо се бяха скарали? Наистина ли му е обърнала гръб? Защо бе намразил толкова много другите ѝ спътници? Защо й беше завидял за странстващите кръвопийци, които, откривайки нея и компанията й, я обожаваха, докато всички заедно разказваха за пътуванията си в Кръвта. А митовете – за Кралицата и Свещеното ядро – дали са имали значение за него? Той не знаеше. Той не изпитваше глад за митове. Това го объркваше. И не можеше да прогони от съзнанието си картината на Лестат, вързан в онези мистериозни вериги.
Споменът не го оставяше на мира.
Беше средата на зимата, когато слънцето изобщо не грее над леда, когато осъзна, че сънят го е напуснал. И той нямаше да има повече покой.
И така, той стана от пещерата и започна дългия си път на юг през снега, като не бързаше да слуша електрическите гласове на света долу, без да е сигурен къде ще влезе отново в него.
Вятърът развяваше дългата му гъста червена коса, той вдигна кожената си яка над устата си и избърса леда от веждите си. Скоро обувките му бяха мокри, затова той протегна ръце, призова без думи Облачния дар и започна да се изкачва, за да може да пътува ниско над земята, ослушвайки се за други от своя вид, надявайки се да намери стар като него, някой, който да го приеме.
Уморен от Разумния дар и неговите случайни послания, той искаше да чуе изречени думи.
Назад към част 1 Напред към част 3
