ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 3

Глава 3

Часове по-късно тя идва в съзнание и веднага повръща. Незасенчената лампа между тях означаваше, че тя не е видяла как той се мръщи. Сътресенията бяха неприятни неща. Добре, че я беше приковал в изправено положение, а не по гръб. В противен случай повръщаното можеше да се върне в гърлото и.
Боунс изчака да спре да и се повдига, преди да влезе в яркия кръг светлина.
– Стори ми се, че видях Котенце. Наистина видях Котенце. – Саркастичната имитация на Туити Бърд беше най-малкото, което заслужаваше, след като се опита да го убие. – Направих, направих те на шпакловка!
Гневът проблясва в чертите и. Добре. Значи мозъчното сътресение не е влошило разсъдъка и. Време е да получи отговори.
– А сега, любима, да пристъпим към работа. За кого работиш?
Тя имаше смелостта да изглежда изненадана. След това, разочароващо, излъга.
– Не работя за никого.
– Глупости – каза той и се приближи.
Сърцебиенето и се ускори, когато се погледна надолу. Докато беше в безсъзнание, той и беше свалил оръжията и връхните дрехи, като я беше оставил само по сутиен и гащички. За съжаление, дрехите и не разкриваха нищо, освен едно допълнително сребърно оръжие, оформено като кръст, това бяха всички неща, а в мобилния и телефон имаше само съобщения и телефонни обаждания до и от майка и.
Но някой я беше научил как да убива вампири. Някой я беше изпратил след него и Девън. Ако беше този, за когото Боунс си мислеше, че е, тя защитаваше същия масов убиец, когото той бе преследвал в две различни държави.
Не можеше да допусне това, но щеше да я помоли любезно още веднъж.
– За кого работиш?
– За никого – излъга отново тя.
Тогава по трудния начин. Той я зашлеви, като скри неприязънта си към нея зад дълбока гримаса.
Тя го погледна и изсумтя:
– Върви по дяволите!
Защо не му казва кой е шефът и? Нима беше влюбена в този гад? Или беше толкова алчна, че не я интересуваше колко хора ще пострадат, стига да получи каквото и да е възнаграждение, което и беше обещано?
Ако беше мъж, Боунс щеше да попита отново с ножа си, но не можеше да се насили да измъчва жена, дори такава, която се е опитала да го убие. Все пак в най-добрия случай тя беше убийца, а в най-лошия – заговорничка в картел, който беше убил стотици. Той и удари по-силен шамар.
– Още веднъж, за кого работиш?
Тя изплю кръвта, която бе напълнила устата и.
– За никого, маймунски задник!
Той се разсмя. От десетилетия не беше получавал толкова креативно гнусно име. Заслужаваше да и даде още един шанс да говори без повече неприятности. И все пак тя не можеше да си помисли, че той е омекнал. Ето защо и позволи да види кътниците му, преди да се наведе съвсем близо.
– Знам, че лъжеш – каза той, доближавайки тези кътници до шията и. Цялото и тяло се скова, а пулсът и утрои скоростта си. – Защото снощи отидох да търся един мъж – прошепна Боунс срещу кожата и. – Когато го забелязах, видях същото прекрасно червенокосо момиче, което се беше втренчило в мен, да си тръгва с него. Последвах го, мислейки, че ще се промъкна при него, докато е зает. Вместо това видях как ти забиваш кол в сърцето му, и то какъв!
Той вдигна впечатляващото и оръжие между тях. Очите и се разшириха, когато го видя.
– Дървен отвън, сребърен отвътре – каза Боунс, докосвайки кола. – Пуф, Девън падна, но не спря дотук. Ти го натъпка в багажника и кара обратно до камиона си, където отсече главата му и го изгори на парчета. После си отиде у дома, тананикайки си. И как, да го вземат мътните, би могла да го направиш, а?
С всяка следваща дума изражението и ставаше все по-изразително. Тонът му се втвърди.
– Ти не работиш за никого? Тогава защо, когато вдишам дълбоко тук – той вдиша близо до шията и – усещам нещо различно от човешка миризма? Слабо, но недвусмислено. Вампир.
Тя потръпна при тази дума. Боунс се нахвърли върху нея. Трябваше да знае, че вече няма смисъл да го лъже.
– Имаш си шеф, имаш. Храни те с кръвта си, нали? Прави те по-силна и бърза, но все още си само човек. Ние, бедните вампири, никога не го виждаме. Всичко, което виждаме, е – той натисна вибриращия пулс във врата и – храна. А сега, за последен път, преди да съм забравил маниерите си, кажи ми кой е шефът ти.
Гневът и омразата наситиха аромата и, но погледът и се впи в него с предизвикателно отчаяние.
– Нямам шеф.- Идиот – добави тонът и. – Искаш да знаеш защо мириша на човек и на вампир? Защото това е, което съм. Преди години майка ми отиде на среща с нещо, което тя смяташе за хубав човек. Той се оказал вампир и я изнасилил. Пет месеца по-късно се появих аз, недоносена, но напълно развита, с цял куп странни способности.
Ах, помисли си Боунс. Тя е откачена.
Горкото момиче. Някой трябва да и каже, че макар в съвременната художествена литература да има много полукръвни, в действителност единственият, когото Боунс познаваше, беше умрял преди близо шестстотин години.
– Когато тя най-накрая ми разказа за баща ми – продължи Кат. – Обещах и, че ще убия всеки вампир, който намеря, за да се уверя, че никой друг няма да страда така, както тя. Оттогава тя се страхува да напусне дома ни! Аз ловувам за нея и единственото нещо, за което съжалявам, че ще умра сега е, че няма да мога да отнеса повече от вас с мен!
С това тя затвори очи и се подготви.
Боунс вдигна вежди. Нима си мислеше, че ще и разкъсам гърлото? Сякаш щях да убия някой лаик… или имаше нещо повече от това?
Гласът и бе запазил ясното звучене на истината. Можеше ли вампир да я накара да повярва в такава невъзможна история? По-лесно щеше да е просто да заповяда „убий тези хора“, но някои вампири бяха склонни към драматизъм.
След няколко мига клепачите и се отвориха.
– Е? – Поиска тя. – Убий ме вече, ти жалък смучешиец!
Боунс потисна смях.
– Маймунски задник. Смучешиец. И целуваш майка си с тази уста.
Тя се изду от възмущение.
– Не говори за майка ми, убиецо! На вашия вид не съответства да говори за нея!
– Присмял се малкия чайник на големия чайник, че е черен. Виждал съм те да убиваш. – Напомни и Боунс, след което не можа да се сдържи да не добави: – И ако това, което ми казваш, е вярно, ти си от същия вид като мен.
Тя поклати глава толкова силно, че косата и се развя.
– Аз не съм като твоя вид! Всички вие сте чудовища, които ловуват невинни хора и не се интересуват от живота, който съсипват. Всички вампири, които убих, ме нападаха. Беше просто техен лош късмет, че аз бях готова за тях. Може и да имам малко от тази прокълната кръв във вените си, но поне я използвах, за да…
– О, прекрати вече това. – Малка фанатична птичка, нали? – Винаги така бръщолевиш? Нищо чудно, че срещите ти отиват право към гърлото. Не мога да кажа, че ги виня.
Челюстта и падна и той почти се разсмя на изражението на лицето и. Кралицата не би могла да се обиди повече, ако някой беше пръднал върху мекиците и. Все пак краткото мълчание беше добре дошло, докато той продължаваше да преценява дали тя е психично болна, или е под вампирска принуда. Сега даваше на всяка от двете възможности шансове петдесет на петдесет.
– Не искам да прекъсвам сеансите ти на съчувствие към другите мъртви вампири – каза тя с язвителен тон. – Но скоро ли ще ме убиеш или не?
Психически без съмнение, помисли си той, докато не доближи устата си до пулса в гърлото и. Тогава ароматът и промени мнението му. Малко хора знаеха, че смелостта и малодушието миришат по един и същи начин: като страх. Единствената разлика между смелите и страхливите беше дали са преодолели този страх.
Дори със съществото, което презираше най-много, на гърлото си, Кат не се присламчи и не се опита да предложи нечий чужд живот в замяна на своя. Тя само се скова, когато кътниците му докоснаха кожата и.
Подобна храброст заслужаваше още един шанс, преди да изпие от нея отговорите, от които се нуждаеше. Той се облегна назад. Тя увисна от облекчение, но той се престори, че не забелязва.
– Бързаш да умреш, нали? – Попита той непринудено. Ако не вярваше, че животът и е в опасност, нямаше да има стимул да му каже истината. – Не и преди да отговориш на още няколко въпроса.
Устата ѝ се присви.
– Защо мислиш, че ще го направя?
Трябваше да се бори, за да не се усмихне. Тя не можеше да знае колко много се възхищава на смелостта и. Малката хитруша само щеше да го използва срещу него.
– Повярвай ми, ще ти хареса много повече, ако го направиш – каза той с подобаващо заплашителен тон.
Тя се нацупи, но каза:
– Какво искаш да знаеш? Може би ще ти кажа.
Този път той не можа да спре усмивката си. Също така ставаше все по-трудно да игнорира как обикновените и памучни гащички обгръщат оформените и бедра или как сутиенът и се е изхлузил по време на борбата.
Преди не беше се замислял за почти пълната и голота, освен да се увери, че няма повече оръжия. Сега, когато тя вероятно не беше доброволен участник в картела, който преследваше, прелестите и ставаха разсейващи. Той харесваше много неща в жените, но смелостта превъзхождаше всички, а тя имаше смелост в излишък.
– Смело малко котенце, това ти го признавам – каза той и проследи с език вътрешната страна на устните си. – Предполагам ти вярвам за това, че си дете на вампир и човек. Почти безпрецедентно, но ще се върнем на тази част. Да кажем, че ти вярвам, че вършееш клубовете, за да ловиш нас, злите мъртви и да отмъстиш за майка си. Остава въпроса откъде би могла да знаеш какво да използваш, за да ни убиваш?
Някой трябваше да и каже. Ако тя разкриеше кой, той щеше да познае вампира, който я бе принудил да повярва в подобни глупости.
– Това е обществена тайна. – продължи Боунс. – Повечето хора си мислят, че доброто старо дърво ще свърши работа. Но не и ти. Казваш, че никога не си имала общо с вампири, освен за да ги убиваш? – Невъзможно – подчерта тонът му.
– Имаш ли нещо за пиене наблизо? – Беше изненадващият и отговор. – Нищо със съсиреци в него, искам да кажа, или това може да бъде класифицирано като нулева отрицателна или Б положителна? Хм?
За пореден път му се наложи да преглътне смеха си. По време на разпит го бяха питали – или молили – за много неща, но никога досега някой не се беше осмелявал да поиска почивка за пиене.
Наистина, смелост, която трябва да се пести.
– Жадна ли си, скъпа? Какво съвпадение. Аз също.
Намекнатата заплаха я накара да изтръпне. Боунс извади манерка от якето си и я поднесе към устата и. Веднага щом докосна устните и, тя захапа ръба, наклони глава назад и изпразни цялото му добро уиски в гърлото си. Дори въздъхна със съжаление, когато освободи захапката си и манерката падна обратно в ръката му.
Боунс разтърси нагоре-надолу манерката. Не, не беше останала и капка. Тя беше нахална, смела, нечистоплътна, убийствена пияница и Бог да му е на помощ, от векове не беше намирал никой толкова примамлив.
– Ако знаех, че си толкова лакома, щях да ти дам евтиното. – После, за да не усети как му въздейства, добави: – Ще си идеш натряскана, така ли?
Вместо да се стресне, тя успя да свие рамене.
– Какъв е проблема? Да не развалих ароматността си за теб? Убедена съм, че ще се обръщам в гроба от притеснение, че не си харесал вкуса ми. Надявам се да се задавиш с кръвта ми, кретен такъв!
От него се разля смях. Ако беше на нейно място, той също щеше да даде на разпитващия го само язвителен сарказъм.
– В добра форма си, Котенце. Но достатъчно шикалкавене. Откъде знаеше какво да използваш, ако не ти е казал вампир?
Тя отвърна поглед.
– Не знаех. О, бях прочела стотина или повече книги за нашия… вашия вид, след като чух за баща ми. В някои се казваше, че това са кръстове, слънчева светлина, дърво или сребро. Беше чист късмет, наистина. – Тонът и потъмня. – Една вечер един вампир се приближи до мен в един клуб, а после ме заведе на разходка. Разбира се, той не можеше да бъде по-мил, чак до момента, в който се опита да ме изяде жива. Реших, че ще го убия или ще умра при опит, а големият сребърен кинжал с кръст беше всичко, което имах със себе си. Получи се, макар че се наложи да се потрудя малко. И така, разбтах за среброто.
Боунс слушаше, безизразен, но отвътре свали шапката си. Браво, на теб.
– По-късно разбрах, че дървото изобщо не върши работа. Имам хубав белег на бедрото, за да го докажа. Вампирът също се засмя, когато видя кола ми, така че явно не се страхуваше от дървото. После, когато правех карамелени ябълки, ми хрумна да скрия среброто в нещо, което вампирът би сметнал за безобидно. – Тя ме погледна злобно. – Макар че повечето от вас са толкова заети да гледат врата ми, че дори не виждат как изваждам острия си приятел.
Беше започнала да клати глава при частта с карамелените ябълки. Когато тя свърши, той вече беше почти вцепенен.
– Искаш да ми кажеш, че карамелените ябълки и книгите са те научили как да убиваш вампири? Това ли ми казваш?
След като тя кимна, той започна да се разхожда. Възможно ли е тя… възможно ли е да казва истината? Нито един вампир със здрав разум не би си измислил такава нелепа история, само за да принуди човек да убива.
– Тогава е дяволски добре, че повечето от последните поколения не обичат да четат, иначе всички щяхме да сме в сериозна беда – завърши той с остър смях. – Откъде знаеш, че е вампир, като го видиш? Откъде? – Какви бяха фактите сред измислиците, които друг вампир трябваше да приложи в съзнанието и? – Или разбираш, когато се опита да си направи артериално парти?
Тя изтръпна от това колко близо беше стигнал той. Боунс се отдръпна, но само с една крачка. Беше прекалено смела, за да и позволи да се чувства наистина комфортно. Това можеше да я накара да си помисли, че лъжата е вариант.
– Честно казано не знам как разбирам. Просто го правя. За начало, твоя вид изглежда различно. Важи за всички ви. Кожата ви изглежда. . . почти безплътна. Движите се различно, по-целенасочено. И когато съм близо до вас усещам във въздуха нещо като статично електричество.
Беше изненадан от възприемчивостта и по отношение на кожата и движенията на вампирите. Повечето хора не забелязваха такива неща. Но когато тя каза, че усеща вампирите, той беше шокиран. Само вампирите можеха да усещат аурата на друг вампир.
– Доволен ли си сега? – Изведнъж поиска тя, като гласът и малко се пропука. – Чу ли каквото искаше?
– Почти. Колко вампири си убила? Не ме лъжи, иначе ще го разбера.
Тя направи пауза, сякаш мълчаливо броеше. После:
– Шестнайсет, включително приятеля ти от миналата нощ.
– Шестнайсет? – Как? Беше се провалила напълно в ролята на съблазнителка, а единственото и друго действие беше да бъде малко правдоподобна пияница. – Шестнайсет вампира, които си отстранила сама само с кол и деколтето си? Това ме кара да се срамувам от моя вид.
Брадичката и се повдигна.
– И щях да убия още, ако не бях твърде млада, за да се вмъквам в баровете откакто те са мястото за ловуване на вампирите. Да не споменавам и пътите, в които баба или дядо ми се разболяват и трябва да се грижа за тях.
От другата страна на пещерата се чу механично „пинг“, което показваше нов есемес. Боунс тръгна да го чете. Беше качил SIM картата на Кат от мобилния и телефон и я беше изпратил на приятеля си хакер Тед. Ако там имаше изтрита информация от шефа на вампирите на Кат, Тед щеше да я намери.
„Нищо“ – гласеше текстът на Тед, който разби надеждите на Боунс. – „Най-скучният телефон, който някога съм хаквал. Длъжник си ми.“
Челюстта на Боунс се стегна. Да, беше му длъжник, но това не го доближаваше до отговорите. Само Катрин разполагаше с такива.
Веригите изщракаха и той чу как тя изхърка. Боунс се върна в нейната част на пещерата и я видя наведена напред и напрегната, докато се опитваше да изтръгне веригите си от стената. Той изгаси светлината, за да я дезориентира, и се ухили, докато тя го проклинаше.
– О, съжалявам за това – подигра се той. – Тези вериги няма да помръднат. Те няма да отидат никъде, както и ти. Добре, че се опита, все пак. Мразя да мисля, че духът ти вече е сломен.
– Мразя те – каза тя, задъхана от усилията си.
Повече истина, но не достатъчно. Все пак имаше друг път. Вампирската принуда можеше да бъде пречупена от по-силен вампир, а Боунс беше силен. Всичко, което щеше да е необходимо, беше да пие от кръвта и.
– Времето ти свърши, скъпа! – Каза той тихо.
Сърцето и се разтуптя, когато той заглади косата и назад от врата. Устните му се изтъниха. Мразеше да я ужасява, но пиенето от кръвта и беше единственият начин да прекъсне влиянието, което другият вампир имаше върху нея. Кой знаеше какво още бе принудена да направи Кат?
Тя си мислеше, че той ще я убие, но всъщност я освобождаваше. Ако мислеше, че тя ще му повярва, щеше да и го каже. Но в случай че грешеше, че е под вампирска принуда и това беше най-добрата и актьорска работа досега…
– Последен шанс, котенце. За кого работиш? Кажи ми истината и ще те оставя жива.
– Казах ти истината – изпъшка тя, а пулсът и вибрираше срещу устните ми.
Опрях кътниците си върху нея.
– Не ти вярвам – промърмори той, вдигайки поглед, за да и даде още един шанс да признае…
Света Богородица, очите и.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *