Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 10

Глава 9

Пред нас се издигаше огромна сграда, чиято тъмна външност изглеждаше зловеща дори на фона на многото златисти листа по дърветата, които обграждаха терена. Стотици прозорци отразяваха лунната светлина, сякаш категорично отхвърляйки всякакво осветление, проникващо във вътрешността на постройката. От време на време покрай тези прозорци минаваха сенки и гласове се носеха из свежия есенен въздух, но бившата болница беше празна.
Е, празна откъм солидни хора. Всички членове на N.I.P.D., Североизточния отдел за разследване на паранормални явления, които Тайлър беше препоръчал, все още бяха навън с нас. Току-що бяха приключили с поставянето на оборудването си в различни стаи на бившия санаториум „Уейвърли Хилс“. Сега се бяха струпали в последен групов разговор, преди да започнат документирането на всичко, което се случваше през нощта тук.
Санаториумът може и да е бил затворен преди десетилетия, но както се оказа, е бил доста популярна атракция. Любопитните си плащаха за обиколки на обекта с екскурзовод, за да чуят всичко за историята му и многобройните анекдоти за срещи с духове. Любителите или професионалните любители на паранормални явления можеха да изберат да се възползват от болницата за едно нощно разследване, при условие че заплатят съответната сума и се запишат предварително. Санаториумът „Уейвърли Хилс“ имал списък с чакащи и собствениците не връщали парите, ако групата пропусне планираната среща.
Ето защо ние с Боунс се срещахме с разследващите – те не харесваха термина „ловци на духове“, както се оказа – тук, вместо в местното кафене или на друго нормално място. Бяха планирали вечерта си в „Уейвърли“ преди седмици и нямаха намерение да губят времевия си интервал – или парите си – само за да говорят с новите клиенти на Тайлър, за каквито смятаха мен и Боунс. Ние от своя страна не желаехме да губим още едни ден и нощ, преди да разберем дали могат да помогнат с Крамер. След като Тайлър уреди разговора ни, се качихме в колата за пътуване до Луисвил, Кентъки. Със самолет щеше да е по-бързо, но не възнамерявахме да ходим никъде невъоръжени, а охраната на летището се мръщеше на куфари, пълни с купчина оръжия.
Тайлър отказваше да остави Декстър, като казваше, че кучето ще ни предупреди за ценни секунди, ако Крамер е на път да се появи. Декстър сякаш имаше невероятен радар за призраци; беше започнал да хленчи по онзи зловещ начин, веднага щом спряхме до санаториума. За сравнение, на Тайлър му бяха нужни няколко минути, след като пристигнахме, за да забележи дори сенките, минаващи покрай прозорците. От двамата трябваше да призная, че Декстър изглеждаше по-квалифицираният медиум. Може би приятелите демонолози на Спейд наистина са препоръчали Декстър, а посланието някак си се е объркало, помислих си гузно.
– Да започнем това парти! – Крис, ръководителят на екипа на Н.И.П.Д., завърши ободряващата си реч.
– Най-накрая – промърмори Боунс, твърде тихо, за да го чуе някой друг освен мен.
Бяхме обещали да не започваме с въпросите си, докато не свършат цялата си подготвителна работа, като ни бяха казали, че подготовката е твърде важна за да бъдат разсейвани. Не знаехме за колко много подготвителна работа става дума. Стояхме отвън вече два часа. Ако беше оставен сам на себе си, Боунс би могъл да накара Крис и останалите да забравят за условията, свързани с подготовката, но знаеше, че бих се възпротивила на това. Бяхме тук, защото искахме тяхната помощ, а не обратното. Освен това два часа вежливо чакане нямаше да променят обстоятелствата ни с Крамер.
Освен ако скоро не се появи в друго убийствено настроение.
– И така – каза Крис, като ни преценяваше, докато се приближаваше. Не ми пречеше, че преди това едва ни беше погледнал. Цялото му внимание беше насочено към това да се увери, че екипът му е подготвен, а това беше плюс в моята книга.- Какъв е този голям, спешен проблем, за който Тайлър ми каза, че не може да чака до утре?
Преди да отговори, Боунс погледна към микробуса с изрисувана отстрани N.I.P.D., безкрайните кабели за оборудването им и дузината членове на екипа, които се суетяха наоколо.
– Правиш това, защото наистина вярваш в дейността от другата страна, или защото искаш да спечелиш малко от лековерните?
Крис се нацупи, бузите му станаха по-румени над брадата, а ароматът му се разпали от гняв. Не на това обърнах внимание. Това беше приливът на мислите му.
Толкова ми беше писнало да се занимавам с невежи копелета, които не могат да видят отвъд това, което обществото им казва да вярват. Никога не трябваше да се съгласявам Тайлър да ги доведе тук тази вечер; имаме твърде много работа за вършене.
– Имам магистърска степен по инженерни науки от университета в Станфорд, така че мога да изкарвам повече пари с адски малко усилия в около сто различни области – отвърна той равномерно. – Ако това не отговаря на въпроса ти, значи ми губиш времето.
По ръба на емоциите ми се появи удовлетворение. Някой умен човек, който е запален по работата си и отдаден на екипа си, беше повече, отколкото се надявах. Може би Тайлър беше ударил хоумрън, насочвайки ни тук.
– Не забравяйте да направите EVP и да направите много снимки на пет – извика Крис на една млада жена, която бързаше да мине покрай нас.
Погледнах нагоре към шестия етаж, където бях видяла най-много сенки да минават покрай прозорците. В това помещение имаше предимно остатъчни духове; кратки, повтарящи се снимки на хора, които отдавна са си отишли, не по-разумни от сноп кадри от филмова лента. Съдейки по нивата на енергията, излъчвана от сградата, няколко разумни духа също наричаха Уейвърли Хилс свой дом, но те не се придържаха към едно място в това огромно съоръжение. Шестият етаж щеше да даде най-голям шанс за снимки на необясними сенки или кълба. Не нещо, което би се превърнало във водеща новина, но поне щеше да е нещо осезаемо, което групата на Крис можеше да вземе със себе си у дома. Бяха наели това място за една нощ; можеше и да им помогне да си получат парите.
– Вместо това опитайте с шест – предложих аз. – Ще имате повече късмет.
Погледът на Крис се стесни.
– В пет има повече регистрирани случаи на инциденти – контрира той.
Усмихнах се безстрастно.
– Шест ще ти донесе по-солидни данни, но хей. Това е твоето шоу.
Крис погледна към Тайлър, който кимна в потвърждение. Боунс само сгъна ръце, хладнокръвното му дистанцирано изражение не разкриваше нищо. Младата жена балансираше с фотоапарата на статив на бедрото си и не ми беше нужно да се допитвам до мислите ѝ, за да разбера, че е тежък. Крис ми хвърли последен, замислен поглед, преди да заговори отново.
– Започни първо с шест, Лекси.
Шибаните туристи трябва просто да си държат устата затворена, помисли си Лекси, но нейното „Разбира се!“ беше колкото весело, толкова и фалшиво. Аз не се обидих. Тя можеше да изпълнява заповеди и знаеше кога да запази мнението си за себе си. Отново се повишиха надеждите ми за тази група.
– Следвайте ме – каза Крис след едно премерено мълчание. – Ще си поговорим, докато аз работя.
Бяхме покрили по-голямата част от първия етаж, докато приключа да разказвам на Крис какво търсим и защо. Той сведе словесните си коментари до минимум; но от мислите му личеше, че Крис трудно може да повярва кой е Крамер, да не говорим за степента на способностите на инквизитора. Точно както Тайлър предсказваше. Това беше нормално. Два разумни – и бъбриви – призрака ме следяха не толкова незабелязано от момента, в който прекрачих прага на Уейвърли Хилс. От еднаквите им, остарели дрехи заключих, че са бивши пациенти на заведението. Коментарите им един към друг разкриваха, че откакто са починали, обичат да си прекарват времето, като си правят шеги с посетителите, особено с разследващите духове. Перфектно.
Изчаках Крис да спре пред нещо, което приличаше на голям, дълъг тунел, преди да приведа плана си в действие.
– Ти, който се криеш зад подпорната греда, как се казваш? – Обърнах се към призрака, който в момента се криеше на няколко метра от мен. Той излезе с „напцупено“ изражение на филмовата си физиономия, изкривявайки краищата на бледата си пижама с дълги ръкави.
– Хърбърт.
– С кого говориш? – Зачуди се Крис, като погледна в тази посока, но, разбира се, не видя никого.
– С един от бившите жители на Уейвърли – отвърнах аз, като си помислих, че призракът е твърде млад и сладък, за да се казва Хърбърт. – Можеш ли да ми направиш една услуга, Хърбърт? Прелети през тялото на брадатия мъж. Само на брадатия мъж.
Хърбърт се подчини, без да се колебае. Декстър излая веднъж при приближаването на призрака, но преди Крис да приключи с мърморенето:
– Що за шега е това? – Призракът се провря право през горната част на торса му и се появи от другата страна.
Крис застана неподвижно. Мислите му преминаваха през съзнанието му твърде бързо, за да мога да ги разчета. Вътрешностите са студени. Изтръпна, но всъщност не можеше да е в състояние да насочи призрака да направи това, което иска, нали? Няма как да стане.
– Стомахът се чувства малко необичайно? Може би малко леден и тръпчив? – Попитах меко.
– Откъде знаеш това? – Попита той.
– Ооо, това изглежда забавно! – Извика другият призрак, като изостави опита си да се скрие в каналите на тавана, за да се гмурне през горната дясна част на Крис. В съзнанието на Крис се разнесе още по-голям хаос. Декстър отново излая.
– Този път просто имаш същото ледено, бодящо усещане в дясното рамо – казах вещо. – В стаята има още един призрак и той е малко игрив. Но ако ти трябват още доказателства, че това не е съвпадение, мога да им кажа да направят още демонстрации.
Думата „не“ прозвуча в съзнанието му, но Крис преглътна трудно и кимна.
– Да. Още една.
Трябваше да се възхитя на смелостта му. Крис може и да е изучавал паранормални явления и да е вярвал в призраци от години, но аз знаех от първа ръка, че да имаш призрак, който многократно да се прострелва в плътта ти, е тревожно преживяване.
– Хърбърт, още един път, моля.
Призракът се подчини, като този път избра левия прасец на Крис, за да го прониже. Бързо го последва приятелят му, който пое по същия път. Две потрепвания разтърсиха Крис, преди разширеният му лешников поглед да срещне моя. Повдигнах рамене.
– Усети това в долната част на левия си крак. Два пъти, защото приятелят му също смяташе, че изглежда забавно.
– Кои сте вие, бе хора? – Попита Крис с нотка на недоверие.
Боунс преметна ръка през рамото ми и се усмихна вяло на следователя.
– Ние сме богати и имаме график. Има ли още въпроси?
Крис отново преглътна, докато умът му се въртеше, за да разпредели всичко, което току-що се беше случило. Ами ако тя не греши за това кой е този друг призрак и какво може да направи? Все пак, дори и да е рисковано, има твърде много да се научи, за да откажа.
– Още един въпрос – каза той накрая. – Кога искаш екипът ми да започне работа по твоя проблем?
– Утре – заяви Боунс, а извитото му чело подсказваше, че възраженията няма да са приемливи.
Крис прочисти гърлото си, деловото спокойствие замени предишната му неувереност.
– За да сме наясно, не знам как да убия призрак. Дори не смятам, че това е възможно. Това, което знам на теория, е как да вкарам такъв в затвора, но за целта ще трябва да ме снабдите с много варовик, естествено течаща вода, кварц и моизанит.
– Не е проблем, ще имаш всичко необходимо, когато започнеш утре – отвърна Боунс без колебание.
– Ще ги има? – Добре, знаех, че Боунс подхожда към всяко предизвикателство с увереност, но не е като да можем да купим всички тези неща в местния „Уолмарт“ тази вечер.
Той ме погледна безстрастно.
– Да, ще ги набавя, коте.
Взирах се в него объркано, докато не ме осени разбиране. – О – измъкнах се аз. После се усмихнах на Крис. – Никакъв проблем.

Назад към част 9                                                                        Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *