Глава 45
Ветровете подхвърляха падащите снежинки обратно във въздуха, така че църквата, около която се въртяха, изглеждаше като снежно кълбо, което някой е разклатил. Самотната бяла сграда се намираше на върха на скалистото възвишение на богатата на кварц планина и се извисяваше над околния пейзаж и град. Бялата пелена покриваше по-равния терен под нея, след което се разпиляваше по голите дървета и се спускаше на по-тежки струйки по вечнозелените дървета.
Ако не бяхме тук за битка на живот и смърт, щях да бъда очарован от прекрасния зимен пейзаж. Напомняше ми, че до Коледа остава само седмица, ако оцелеем, за да я видим.
Както и да е, огледах църквата и заобикалящия я пейзаж само с тактическа оценка. Късният час и минусовите температури, съчетани с това, че Плейстейн е слабо населен град, означаваха, че не трябваше да се притесняваме за много случайни минувачи. Това беше добре, защото на некромантите нямаше да им пука за съпътстващите щети, а докато на нас можеше да ни пука, Влад все още нямаше да дърпа чергата към себе си.
Нито пък аз. Това беше единственият ни шанс да приключим с това, преди някой друг, за когото ни пукаше, да пострада или да стане по-лошо. Влад беше качил съкратеното си видео в интернет, преди да напуснем Минск, като беше казал на хората си да го разпространят сред всички свои съюзници, за да стигне в крайна сметка до похитителите на Мирча. Не мислех, че това ще отнеме много време. Шокови вълни щяха да преминат през света на немъртвите при предполагаемата гледка как Влад отсича главата на един от най-могъщите съществуващи вампири.
„Изчакай да го види Менчерес!“ – Подканяше ме вътрешният ми глас. Тогава наистина ще си дойде всичко на мястото.
Исках Влад да каже на Менчерес какво е направил по време на полета до Плейстейн, но той не го направи. Беше отминал обяснението кой е мъртвецът с промълвеното „по-късно“, а също така премълча как точно Иън е имал властта да получи местоположението на Мирча от нашия вече мъртъв заложник.
Аз обаче се промъкнах с един текст до Иън, който се надявах да си направи труда да прочете. Не можех да позволя на съпругата на Менчерес да си помисли, че той е бил убит. Това би било твърде жестоко.
Освен това Менчерес несъмнено щеше да е по-склонен да превъзмогне уловката на Влад и причините за нея, ако знаеше, че Кира не е пострадала от нея. Самият Влад беше казал, че не би простил на някого, че е наранил жена му, дори и той да беше от прощаващите. Менчерес вероятно беше същият.
Разбира се, щом тези некроманти разберяха кой ги атакува, блъфа щеше да се разпадне. Вероятно щяха да убият Мирча първи в отмъщение, което щеше да е завеса и за мен. Ето защо не можехме да атакуваме с голяма сила. Не, трябваше да бъдем преди всичко скрити, затова Влад беше повикал само един допълнителен човек и аз бях зашеметена, когато той каза, че това е Пазител на закона.
– Не сме ли избягвали Пазителите на закона, защото сме нарушавали магическите закони наляво и надясно? – Възразих аз. – Току-що преди час използвахме повече магия, за да накараме косата ми да порасне отново!
– Това е тривиално в сравнение с наградата от разкриването на старо, нелегално гнездо на могъщи некроманти – беше контрирал Влад. – Това е и смисълът. Ние предаваме тези некроманти на Пазителката на закона с разбирането, че нейната присъда ще бъде незабавна екзекуция. Тя получава перо в шапката си за това, че е сложила край на такава явна злоупотреба с вампирския закон, а в замяна ние получаваме имунитет за всички дребни нарушения, които сме извършили, за да направим това.
Като видео, което показва как използваш блясък, за да заблудиш света, че си убил Менчерес, бях разбрала. Влад покриваше всичките си бази със същата бруталност, безмилостност и хитрост, с които беше известен.
Така се оказахме приклекнали под един скален перваз на около километър от църквата, която щяхме да нападнем. Това беше мястото, където щяхме да се срещнем с подкреплението на нашия пазител на закона. Не чувах никакъв шум и нищо не смущаваше въздуха около нас, но въпреки това Менчерес изведнъж каза: „Веритас“ с тих глас.
Погледнах зад нас и с изненада видях стройна фигура, облечена в бяла скиорска екипировка, на не повече от двайсет метра от нас.
– Представете си – продължи Менчерес, а в гласа му вече се долавяше хумор. – Последния път, когато ние с Влад се срещнахме при тайни обстоятелства, ти ме заплашваше, че ще ме арестуваш.
А? Тогава се вгледах по-внимателно в лицето на човека, който се движеше в сянка, за да не се откроява на фона отвъд нея. Чакай малко. Тази слънчевокоса, с карамелена кожа, лигава млада красавица не може да е единственото ни подкрепление.
– Пазителят на закона е проклет тийнейджър? – Изригнах.
Очи с цвят на океан срещнаха моите и аз моментално осъзнах грешката си. Погледът ѝ имаше странна тежест, която бях виждала досега само от наистина стари вампири, и неоткриваемата аура, която излъчваше, внезапно се разпали. Вместо да запълни пространството около нас, нейната някак си успя да се насочи в тънка, подобна на лазер линия, която ме прониза право в средата на тялото.
Тя не просто ме повали на задника, както беше направила разгърнатата аура на Менчерес. Тази ме запрати на няколко метра в земята, сякаш ме бяха изпуснали от самолет.
Исках да кажа:
– Приятно ми е да се запознаем – изпъшках зашеметена. По дяволите! Хубавото бебе беше свирепо.
Тя се придвижи с бърза крачка, за да изпревари Влад и да ми предложи ръка за вдигане, хладнокръвно отвръщайки на светкавичния поглед, който той и хвърли.
– Никой не те нарича Дракула, без да съжалява за това, и никой не ме унижава, без да го запомни.
– О, ще го запомня – съгласих се аз, приемайки ръката ѝ нагоре.
Освен че съжалявах за думите си по очевидни причини, се почувствах зле и от това, че грубият ми коментар я беше засегнал навярно на болезнено място. Светът на вампирите понякога можеше да бъде много сексистки настроен, подобно на човешкия. Като цяло трябва да е трудно за жена да достигне високата позиция на пазител на закона. Да го направиш, докато изглеждаш така, сякаш си по-подходяща за кралица на училищния бал, трябва да е още по-трудно.
– Съжалявам – казах аз, докато се изправях. – Не исках да…
Това беше всичко, което измъкнах, преди нелепо красивите ѝ черти да се втвърдят и тя да ме дръпне близо до себе си, подсмърчайки дълбоко.
– Дагон – изсъска тя. – Ти си била с Дагон.
В един момент Влад ме издърпа от хватката ѝ. Веритас се дръпна обратно. Скоро бях дърпана напред-назад между тях, сякаш бях играчка, а те бяха две кучета, които си играеха на дърпане на въже.
– Спри! – Изкрещях, като погледнах притеснено към църквата. Не можеше да ни хванат да спорим близо до мястото, което възнамерявахме да атакуваме след няколко минути! – Да, аз бях с Дагон, но…
– Къде? – Отново ме прекъсна Веритас, а морскосиният ѝ поглед блестеше с хиляди изумрудени светлини. – Трябва да го намеря.
Защо?
– Знаеш, че той е демон, нали?
– О, знам – каза тя със злокобно мъркане, което звучеше неприятно като неговото.
Защо някой би искал да види демон?
– Да не би да се опитваш да продадеш душата си за нещо?
– Не, аз ще го убия – изсумтя тя, после изглеждаше разтревожена, сякаш не искаше да разкрие това.
Погледнах остро Веритас. Иън беше казал, че Дагон е твърде могъщ, за да бъде убит, дори и за някой, който не е засегнат от трика му с времето за спиране. Веритас познаваше демона достатъчно добре, за да разпознае миризмата му, така че трябваше да знае на какво е способен той. Или ще е самоубийство, че го преследва, или…
– Спри времето, както Дагон може, и ще ти кажа това, което искаш да знаеш – казах аз, правейки огромен скок на вярата.
Очите ѝ се разшириха. После, преди да имам възможност да се почувствам глупаво заради погрешното си предположение, снежинките спряха във въздуха, всички звуци изчезнаха и всички около нас застинаха, сякаш правеха най-добрите в света имитации на живи статуи. А Веритас присви очи, когато видя, че това не ме е засегнало.
– Роднина на демони – каза тя след изненадан момент на мълчание.
Нямаше смисъл да го отричам, дори ако управляващото тяло на вампирите беше отговорно за изтребването на повечето истински родени вещици, известни още като потомци на демони.
– Предпочитам Лейла, благодаря.
– Откъде знаеш, че мога да го направя? – Махането ѝ показваше свръхестествено спрелия свят около нас. – Никой не знае, дори Менчерес, а той е най-старият ми съвременник.
Погледнах я изпитателно.
– Менчерес не знае, че спирането на времето е един от многото трикове на Дагон. Ти знаеш, а си твърде стара и могъща, за да бъдеш идиот, така че за мен остана само едно обяснение: ти също можеш да спираш времето. Не знам как и не ме интересува. Това, което ме интересува, е, че Дагон измами един мой приятел, за да подпише душата си. Ако убиеш Дагон, той е свободен, а тъй като помежду им има лоша кръв, обзалагам се, че той знае как да намери Дагон.
Веритас се наведе напред, после се улови, сякаш не искаше да разкрие колко е нетърпелива.
– Кой е този приятел?
– Името му е Иън и ако преживеем тази нощ, ще ти кажа къде е. – Да си пробие път през всички публични домове между Минск и мястото, към което се е запътил, беше моето предположение, но съм сигурна, че мога да го стесня повече от това.
Веритас ме погледна премерено.
– Чаках хилядолетия, за да намеря Дагон. Тази малка битка няма да ме спре.
Така тя наричаше смъртоносния двубой срещу неизвестен брой некроманти? По-добре да беше толкова добра, колкото и самонадеяна.
– Тогава да пристъпим към това и не се притеснявай да използваш трика си за спиране на времето. Това ще направи нещата много по-лесни.
Тя се намръщи.
– Изисква твърде много енергия. Ще ми трябват дни, преди да мога да го направя отново.
Втренчих се в нея.
– Тогава защо го направи преди битката?
– Защото ти настояваше да го направя сега – отвърна тя.
– Ако знаех, че можеш да го направиш само веднъж…- Започнах, после спрях. – Както и да е, сега е твърде късно. Натисни отново бутона „Старт“; предстои ни битка.
Погледът ѝ стана толкова твърд, че очите ѝ приличаха на ледени сапфири.
– Няма да разкриваш на никого, че мога да го направя.
– Добре – казах, борейки се с внезапна тръпка.
Тя се усмихна, разкривайки, че до устата ѝ има тръпчинки. Не можеше да е по-възрастна от осемнайсет или деветнайсет години, когато се бе преобразила, а тук си мислех, че Гретхен е твърде млада – на двайсет и три.
– Добре – каза тя. – Нямаше да ми хареса да те убия.
С това съмнително утешително изявление обстановката около нас рязко се върна към нормалното.
– Няма нужда от невъзможни тестове, Лейла – каза Влад, без да знае, че Веритас вече е преминала с отличен. – Веритас, след като това приключи, можеш да питаш Лейла всичко, което искаш за Дагон, но дотогава – той хвърли хищен поглед към църквата от другата страна на разделението на долината – имаме работа за вършене.
Назад към част 44 Напред към част 46
