ГЕЙБРИЪЛ
Пробивах тунел след тунел, като посрещах бунтовниците и ги изпращах да преследват семейството ми, което беше далеч по-навътре в мрежата, прокарвайки си път за бягство под планините. Облекчението от това, че те са в безопасност, обаче не беше достатъчно, защото останалите хора, които обичах, бяха все още тук и всичко, което можех да направя, беше да остана в настоящия момент и да се боря, вместо да изпадам във видения за опасността, която заобикаляше всеки един от тях.
Затворих още един празен тунел, като го запечатах плътно със земна магия, опитвайки се сега да я използвам възможно най-оскъдно, за да съм сигурен, че няма да ми свърши.
– Натам! – Извиках на група бунтовници, които се втурнаха по тунела вдясно от мен, и докато тичаха покрай мен, забелязах Тайлър във формата му на пегас, който се носеше към мен с трима души на гърба си.
Джералдин се беше преметнала през врата му, а София се беше вкопчила в Ксавие пред нея, чиято глава беше увиснала, докато от нея в него проблясваше лечебна магия. И двамата бяха голи и аз побързах да ги посрещна, а в гърдите ми пламна тревога от бледото лице на Ксавие и неподвижността на тялото на Джералдин. Набързо хвърлих около тях одеяло от мъх и София се разтрепери, докато го стискаше с думи на благодарност.
Тайлър изхърка, като за момент потърка носа си в мен, докато аз сложих ръка на хладното чело на Джералдин и се опитах да хвърля лечебна магия в плътта и, като загриженост ме обзе, когато тя не помогна особено.
Ксавие изглеждаше разстроен и болката смаза сърцето ми, защото знаех защо, бях видял Каталина и Хамиш да остават, знаех какво са направили за нас. И не можех да позволя тяхната жертва да бъде напразна.
– Какво не е наред с Джералдин? – Попитах уплашено.
– Същото, което не е наред с мен, мисля – каза Ксавие, гласът му беше сух, докато повдигаше одеялото, за да ми покаже черникавите следи от нокти на страната си.
Опитах се да видя как могат да заздравеят тези рани, дали някой от тях ще ги преживее, но те бяха направени от сянка и беше трудно да се види нещо за утрешния ден, когато толкова много смърт висеше около нас.
– Продължавайте да вървите – подканих ги аз, като ги насочих към тунела зад мен. – Леон ще ви посрещне в далечния край, вървете колкото можете по-бързо. – Погледнах ги замислено и Ксавие ми се намръщи, като хвана ръката ми, преди да успея да тръгна.
– Кажи ми как свършва това – поиска той и аз преглътнах силно. – Кажи ми, че всички, които обичам, ще оцелеят. – Каза го така, сякаш вече знаеше, че няма да го направят, а аз не можех да понеса да му разкрия истината.
– Ксавие – въздъхнах аз и стиснах ръката му, докато внимателно издърпвах ръката му от себе си. – Войната е твърде хаотична, за да се предвиди. Виждал съм как всички умират тази нощ, а мнозина я преживяват. Не мога да видя кой от нас ще успее, но се кълна, че ще направя всичко по силите си, за да спася колкото се може повече от нас.
Ксавие въздъхна, очите му се затвориха и после отново се отвориха, слабостта го затрупа, докато София му предложи още лечебна магия и го целуна по бузата.
– Останете заедно и вървете колкото се може по-бързо – призовах го и Тайлър потегли, забивайки се в тунела, докато аз продължавах да се движа обратно по посока на битката, затваряйки тунелите около мен, така че да остане само този единствен път.
Оставих се да попадна в Зрението, страхувайки се от това, което ще видя, но знаейки, че трябва да погледна, за да видя кои от моите близки все още са там горе в битката.
Умът ми се насочи първо към Дарси, защото откакто бе започнала битката, бях изгубил представа за нейната съдба, тъмнината я бе замъглила и ме караше да се ужасявам какво означава това. Но дори и сега не можех да я достигна и се опитах да успокоя паниката в сърцето си, докато насочвах погледа си към Орион, но неговата съдба беше също толкова тъмна, предлагаха ми се само проблясъци от него, толкова много кръв и болка обграждаха съдбата му, че ми беше трудно да дишам. Но той живееше. Просто не можех да видя къде е.
След това потърсих Тори и сърцето ми се сви, докато гледах как се разиграва нейната съдба. Видях Дариус на земята с кинжал в гърдите и риданията на Тори, които изпълваха въздуха. Болка проряза гърдите ми, защото знаех, че смъртта на Дариус вече е настъпила, и ми беше нужно всичко, за да продължа да преследвам видението и да му позволя да се развие. Видях как Лайънъл намери Тори, притисната от мъката си, после го видях да връзва ръцете и с въздушна магия и да забива нож в гърба и.
Изтръгнах се от видението, паниката пламна в плътта ми, докато бягах.
Въздухът се сгъстяваше с дим, докато се изкачвах все по-нагоре през тунелите, и осъзнах, че една част от Бърлогата гори. Преградих тунелите, където пламъците облизваха стените, за да не се разпространят в последния участък, който предлагаше шанс за свобода. Но когато използвах зрението си, за да видя колко още оцелели са останали, разбрах, че това е краят. Никой друг нямаше да успее да стигне дотук и изведнъж изобщо не можех да дишам, защото не бях видял нито една от сестрите си, не бях видял Орион.
Не можех да ги загубя.
Обърнах се, ръцете ми трепереха, докато следвах напътствията на звездите, знаейки, че действията ми ще спасят Тори, но без да мога да разбера защо.
Разбих входа на тунела, сринах го целия и го запечатах с ледена и земна стена, толкова дебела, че открадна и последната ми магия. Но това беше направено. Тунелите бяха затворени и всички, които бяха успели да преминат, бяха в безопасност. Поне засега.
Дълбок и изненадан смях изпълни въздуха и студена вода сякаш се разля по гръбнака ми, когато се обърнах и открих, че там е Лайънъл Акрукс, облечен в червено наметало.
– Незаконороденият син на мъртвата кралица – каза той с усмивка. – И изглежда, че му е свършила магията.
Стомахът ми се сви и звездите ми предложиха видение на моята съдба, съдба, която щеше да спаси Тори от смъртта. И аз поклатих глава над тях и над коварните им постъпки, защото аз бях жертвеното агне.
– Нуждая се от нов ясновидец – обяви той, като се запъти към мен и извади от джоба си торбичка със звезден прах.
Ударих го с юмрук в лицето и той изруга, докато се препъваше назад, а от устата му бликаше кръв. Той вдигна ръка, открадна кислорода от дробовете ми и ме притисна с въздушна магия, която ме накара да падна на колене пред него.
Той изплю кръв в лицето ми и ми се изсмя, докато ме връзваше с въздушни въжета.
– Ще съжаляваш за това, о, могъщ шибан прорицател.
Той хвърли звездния прах върху мен и аз се откъснах в прегръдката му заедно с Лионел, а сърцето ми заби, докато призовавах шепнещите звезди около мен, за да зърна бъдещето. Но те нямаха какво да ми предложат, освен видение на едно толкова опустошено бъдеще, че ме съкрушиха.
Затова насочих вниманието си към онези, които обичах и които бяха останали да се борят в тази война, като използвах силата на звездите около мен и ги принудих да ми предложат пророчество, отговор на тази ужасна съдба, начин да победят. И докато те откликваха на призива ми, изпратих пророчеството в ефира, подарявайки го на единственото момиче, за което знаех, че все още стои назад в тази битка и което може да намери начин да разгадае напътствията на звездите. След това се помолих на всичко, което ми беше скъпо, тя и сестра и един ден да намерят начин да хвърлят светлина в мрака и да поведат народа си към победа.
Назад към част 81 Напред към част 83